Лутане из Лабиринта

Просто искам да ви кажа, че излезе "Лабиринтът на отраженията". Прочете, за да разберете какво ни чака (особено компютърните маниаци).
Ще се видим в Дийптаун...

poskavi oshte mynichko za kakwo stawa duma - az wse oshte sym malko i neobrazowano dete

Ами, ето ти съвсем малко инфо по въпроса, само че в книгата става дума съвсем за други неща, този откъс е от "несъществените".


"Свивам в градинката с табелка “Вицове” на портала. Както винаги е навалица, шумотевица и пълен хаос. Градинката прилича на парк на културата от шейсетте години. В ъгъла тихо свири малък оркестър – личи си, че не е истински, на пейките са насядали хора, които пият бира и си приказват. Присядам отстрани.
На мъничката дървена естрада се качва момък с джинси и снежнобяла риза. Абсолютно безличен. Към него се отправят лениви погледи.
– Излиза Щирлиц от къщи... – подхваща той.
Хлапачката до мен изсвирва и замерва момъка с бирена бутилка. Напълно я разбирам. Деветдесет процента от вицовете, които се разказват тук, са стари. Този клуб е любим на новаците във виртуалността... още не разбрали истината, че няма нищо ново под луната... Само половин час престой тук е достатъчен, за да повярваш, че Каин е убил Авел именно защото последният е обичал да разказва изтъркани вицове.
Въпреки освиркванията и крясъците момчето все пак успява да разкаже вица и избягва от трибуната, като се озърта изтормозено. Някой самотно го аплодира. Да се не надяваш...
Оглеждам се в търсене на бара. Той е далеч, в другия край на градинката. Хлапачката мълчаливо ми подава бутилка бира.
– Благодаря... – казвам аз и отпивам една глътка. Студената "Хайнекен" веднага подобрява настроението ми.
На трибуната се изкачва още един образ. Притежава доста повече индивидуалност, кой знае защо ми мяза на прибалтиец. Има мошеническо изражение, което ме кара да застана нащрек. Момъкът поглежда косо мъничката кабинка в ъгъла на сцената.
– Господа! – изкрещява той. Наистина е прибалтиец, освен ако моето подсъзнание не си е измислило акцента. – Фирмата "Литокомп" има честта да ви предложи на най-ниски цени...
Аха. Всичко е ясно.
Аз също поглеждам кабинката – укритието на модератора. Във всеки клуб има човек, който бди за спазването на реда и за това разговорите да съответстват на разрешената тема. Въпросът е само дали модераторът си е на мястото, или ще реагира със закъснение...
На мястото си е.
Вратичката на кабинката се отваря и оттам мързеливо излиза набит мъжага с огромно, зловещо устройство в ръце. Прибалтиецът го забелязва и минава на скоропоговорка:
– ...хард-дискове "Куантум лайтинг", "Уестърн диджитъл"...
– Off topic! – лениво, но с глуха злоба произнася модераторът и бързо вдига пушкалото. Присъстващите притихват и с наслада наблюдават зрелището.
Цевта подрипва и към търговеца със свистене полита нещо кръстоподобно, яркочервено и светещо. Прибалтиецът прави опит да се сниши, но уви. Модераторите не пропускат целта. Върху ризата на търговеца цъфва огнен кръст или "плюс", както е прието да се казва. Три такива плюса завинаги ще го лишат от право на достъп до клуб "Вицове".
Тълпата одобрително цвили.
– А може така да му почваше вицът? – провиква се някой от мястото си. Модераторът му се заканва с пръст и се прицелва повторно. Прибалтиецът прекратява безполезните си опити да изчегърта сияещия плюс от ризата си, скача от естрадата и хуква да бяга.
– Пречукай го! – подкокоросват модератора, но днес той е милостив. Замята на гръб плюсомета и се прибира в кабинката си, която прилича на селски клозет.
– "Литокомп"... – замислено казва съседката ми. – Трябва да проуча цената, време е да си сменям харда...
Какво пък, търговецът поне нещо постигна. На сцената излиза още един зажаднял за хумор.
– Веднъж Мечо Пух и Прасчо...
Става ми непоносимо скучно.
Защо във виртуалността са толкова популярни вицовете за Щирлиц и Мечо Пух? Това е някаква психологическа аберация...
– Благодаря за бирата – казвам на момичето, ставам и се измъквам от градинката.
Настроението ми не че е лошо, а по-скоро странно. Бродя покрай клубовете. През прозорците с решетки на клуб "Бойни изкуства" се вижда как крехък момък с азиатска външност демонстрира някакви сложни движения. В лятно кино "Филми" импозантен мъж енергично жестикулира, застанал до екрана. Надниквам и чувам: "Кич. Този филм е отвратителен кич!".
Скучно е, господа...
Може би александристите са прави. Превърнали сме виртуалния свят в пародия на реалния живот.
А пародиите никога не са по-добри от оригинала. Задачата им е друга – да осмеят, да покажат колко е нелеп и абсурден първоизточникът.
Но ние не можем да променим света. И тази пародия е лишена от смисъл. Тя не е лъвски скок напред, а само крачка встрани.
– Вики...
– Слушам те, Льоня.
– Повикай ми такси...
– Добре.
Може би си струва да се разходя из града. И най-после да посетя центъра за забавления.
Колата на "Дийп-разводач" спира да мен, отварям вратата, сядам. Водачът е някакъв нов, непознат модел. Брадат мъж с окъсана фанелка и татуирани рамене. На пънкар ли ми се прави тоя?
– Колата сега ще дойде – уведомява ме "Windows-Home".
И аз загрявам, че шофьорът даже не е произнесъл традиционния поздрав. И че ние вече пътуваме, макар да не съм казал адрес.
– Оттук се минава само по един път – казва таксиджията и се обръща с крива усмивка. Има белег на бузата и гнили зъби. Разбира се, това не е програма, а жив човек.
– Спрете.
– Забранено е – шофьорът се ухилва и продължава небрежно да върти волана.
Ама че номер.
– Вики, изход от виртуалността! – командвам аз.
Няма отговор.
– Програмката ти не те чува – информира ме шофьорът. – Седи мирен, става ли? Така ще е по-добре.
За отвличания във виртуалността още не бях чувал.
– Кой сте вие?
Брадатият само се усмихва.
Разбира се, аз имам изход. Недостъпен за обикновените жители на Дийптаун.
Да изляза от дълбината самостоятелно, и след това да прекъсна връзката.
Само че дали не целят точно това? Да получат разписка, че съм дайвър. И да прекъсна връзката, когато се намирам в "кола" – транспортна програма, която е напълно възможно да проследява телефонните линии?
И защо днес влязох от основния си адрес, чрез който установяването на самоличността ми е задача за дилетанти?
– Какво искате?
Водачът ме ингнорира. Но и не отмества погледа си, изучавайки ме с любопитството на ловец, прострелял жар-птица.
– Сам си го изпроси – казвам аз, като гледам да не изпадам в паника. И изваждам револвера.
Шестте куршума са шест различни вируса. Оръжието е слабо, но аз разчитам на разнообразието на зарядите. Възможно е и защитата на похитителя да не издържи.
Три куршума го пронизват, без да намерят целта. Добър антивирус, не позволи да бъде видян компютърът му. Един се сплесква и пада на пода – вирусът е ликвидиран. Другите два патрона дори не стрелят – те са обезвредени още в барабана.
Така значи.
Без особена надежда удрям водача с дръжката – това също е слаб вирус, той хубаво зашеметява простички програми от типа на "Дийп-разводач". Но ефект, разбира се, няма.
– Кротувай – съветва шофьорът, като наблюдава как дърпам дръжките на вратата. Всичко е затворено здраво, така че се примирявам.
В края на краищата, информацията никога не е излишна.
Пътуването продължава. Още веднъж се опитвам да се свържа с Вики – никакъв ефект. Блокиран е гласовият канал за връзка.
Дълбина-дълбина, не съм твой...
На екраните на шлема се вижда купето на колата. Леле, колко гот е изпипано. Като на истинска спортна "Ланча" е.
Сложих пръсти на клавиатурата, набрах няколко команди, натиснах “Enter”.
Получи се.
deep
[Enter].
Отново съм в колата. Шофьорът с безпокойство се извърта към мен. Аз замислено въртя в ръце револвера – той е зареден отново. А джобът ми е провиснал от тежестта на граната.
– Колетче ли получихте? – пита шофьорът.
Сега е мой ред да играя на мълчанка.
– Интересно по какъв начин?
– Ако ми свършат патроните, приятелю, това е недвусмислена заповед да се попълнят запасите.
В тона ми прозира самодоволството на дребен хакер. Версията е правдоподобна, и това, че компютърът е заредил револвера с порция нови вируси, изобщо не ме разобличава като дайвър.
Шофьорът размишлява.
– Дай да изчакаме със стелбата, а?
Неопределено повдигам рамене. Брадатият успокояващо казва:
– Пристигнахме."

Тва е. Приятно четене на всички, които решат да "експериментират":)

Добре звучи, много даже.
Преводът е добър, изчистен е от "русизми", от което читателят печели страшно много.
Жалко само, че едва ли ще си я купя. Един път в живота си успях да прочета книга, написана в сегашно време, открай докрай и не мисля да повтарям.

Adversus solem ne loquitor.

Сложно е да ти обяснявам, но все пак... Времената се сменят в зависимост от това дали главният герой се намира във виртуалната или в другата реалност.
Така че има разнообразие, донт уори

Хубаво, ама "спортна Ланча"? Такова животно нема. Но понеже не сме в клуб "Автомобили", спирам, преди да е излязъл някой с плюсомет.

Боян

Това все пак е фантастика, а действието се развива напред във времето.
О, да, и в случая става дума за виртуална реалност, където всичко е възможно, така че...
Поздрави:)
Не се стърпявам да пусна малко от "по-съществената" част - и това е всичко, че Ендър може да ме думни с някой минусомет:))))))))))))


"Забравям за демона-хващач, окопал се зад ъгъла. Забравям как Гилермо ми го демонстрира. Вървя покрай оградата на атракцията сякаш марширувам на парад.
И демонът радостно ме сграбчва с дългата си като маркуч ръка и ме понася нагоре. Той прилича на обрасъл с пипала пън... боабабов, вероятно. Точно по средата му зее зъбата уста, а израстващата от дънера сръчна седмопръста лапа сега ме върти във въздуха и ме мачка, за да ме превърне в топче месо за една хапка.
Пистолетът на Неудачника шепти "па-па-па", изпразвайки пълнителя в чудовището. Докато се кандилкам във въздуха, успява да ме учуди странната му стойка – наклонено тяло, изпънати рамене, пистолет в изпружената лява ръка.
С това оръжие не се убива демон.
Но лапата изведнъж спира да троши ребрата ми, разхлабва хватка и аз падам от височина три метра право в лакомо отворената уста.
За щастие чудовището вече не може да дъвче и гълта. Измъквам се от вонящата дупка, като правя всичко възможно да не поглеждам към десетсантиметровите зъбчета. По тях има парчета от дреха. Не от моята.
Целият съм олигавен и слюнката съска върху бронираната жилетка. Скубя жълта, изсъхнала трева и се бърша. Отивам при Неудачника. Той отново е вял, отпуснат и полужив.
Външно...
– Благодаря – промърморвам аз. Допирам до ръката си аптечката, тя изщраква, инжектирайки лекарствата и се разпада. Здраво са ме смлели.
– Няма за какво – тихо, но ясно казва Неудачника. Всъщност, това име вече не му пасва чак толкова. Да очисти демон с пистолет!
Впрочем, на теория това може би е възможно. Създателите на "Лабиринта" неведнъж са заявявали, че всяко едно от чудовищата може да бъде убито с пистолет или дори с бокс. На теория. Ако се знае една-единствена за цялото тяло свръхуязвима точка.
Но аз не съм чувал за подобни подвизи.
Смъквам от рамото си винтовката и я подавам на Неудачника. Той меланхолично я поема.
А пък аз се въоръжавам с гранатомет. Само с четири заряда, но сега ще опитаме да си набавим още.
– Как се казваш?
Отговор няма.
Тогава си гледай работата. Оставаш си Неудачника.
"Дисниленд" е направен великолепно. Не знам дали копира някакъв реален парк, или е осъществена фантазия на гейм-дизайнерите. Но изродите, които се возят на виенското колело и се замерват с огнени клъбца като със снежни топки, със сигурност са рожби на нечие болно въображение. Гледката е толкова завладяваща, че зяпам две-три минути, преди да изстрелям една ракета право в оста. Взрив – и колелото се сгромолясва. Отломките се разхвърчават на двайсет метра.
Поглеждам периферно Неудачника – дали ще оцени зрелището?
Нищо подобно...
– Да тръгваме – подхвърлям аз. Май започвам вече да свиквам с мълчаливия си спътник.
Преминаваме покрай водните атракции. В басейните вместо вода се плиска кръв. Някои от плъзгащите се по гладката алена повърхност катери са пълни със седящи скелети, другите са празни. По време на движение механизмите пискливо и гнусно скрибуцат – явно не са приспособени да функционират в подобна течна среда.
Отвратително.
А ето цяло котило мутанти – семейна двойка с трите си отрочета с роклички на цветенца, – което си е спретнало пикник. Пържат на газово котлонче парче от крак с кожена обувка. Похарчвам още една ракета.
Дори не понечват да се разбягат. Това не са бойни чудовища, те са създадени само за нагнетяване на кошмара.
Прищява ми се да намеря направилия тая гадост и да му размажа физиономията. И то не във виртуалността.
– Малко ни остана – казвам на Неудачника. – Добре се справяш.
Кимва, като че ли с лека благодарност. И защо дайвърите на "Лабиринта" толкова са се туткали? Момчето се движи супер.
Заедно отбиваме атаката на цял рояк дребни летящи твари. Неудачника стреля пестеливо и точно, кожестите криле са прекършват, телата тромаво падат и се пръскат.
– Да вървим – казвам аз.
Обаче при огромната бетонирана писта с бавно плъзгащите се шарени колички става засечка.
В една от количките се вози детенце. Малко тъмнокожо момченце. То бясно върти кормилото, за да се изплъзне на тройката мутанти, които със скърцащ смях го преследват из цялата писта. Единия път хлапенцето минава край оградата и ни хвърля обезумял от страх поглед.
Неудачника вдига винтовката си.
– Това не е играч – уморено обяснявам аз. – Част от програма е. Бонус. Спасяваш детето, завеждаш го на сигурно място, там намираш някакво оръжие или броня. Да вървим, няма смисъл да губим време.
Но Неудачника май тотално е изгубил връзка с реалността. Започва да стреля. Три изстрела – по един на мутант. Опитват да се защитят, замервайки ни с огнени топки, обаче Неудачника е по-бърз и по-точен.
В престрелката се включва изпълзял отнякъде исполински паяк и ни засипва с откоси от срасналата се с мутрата му картечница. Налага се и аз да се намеся. Две ракети под опашката на котката... по-точно под мандибулите на паяка. Настава тишина, ако не се брои плачът на малкия, който е слязъл от количката и клечи до нея.
– Да тръгваме – решавам аз. Сега вече е задължително да заведем детето в скривалището, за да си приберем честно заработените муниции."

И понеже съм гаднярка: Боби, забранявам ти да купуваш тази книга!

Щом е така, значи брой ме заинтригуван. Ако мерна книгата на някоя сергия, ще си я купя.

Adversus solem ne loquitor.

Ако минеш покрай Славейков, там със сигурност я има вече. Е, ще бъда честна, като ти кажа, че май героят пребивава повечко време във виртуалността:)

Не чети какво съм писала на bsb_, става ли?
Приятен ден!

Там ти е гре6ката:
В сега6но време е написано само това, което се случва във виртуалното пространсвто, а в реалността - е в сегашно време.
Превода на откасът е добър, съгласен съм, изчистен е от русизми. Диалозите могат да текат и по-гладко, още малко игра със словореда не би навредила, но като краен извод:
Искрени поздравления към превода4а. Това е най-добрия руски превод, който съм 4ел от години.

Определено превода е много добър.
Съжалявам само, че вътре има един цитат на Висоцки от "Балада за ненавистта", който е замазан като пряка реч (не е маркиран напр. с кавички). Интересното е, че така е и в оригиналния файл, който имам - другите цитати са маркирани и пояснени под линия, а този - не. За толкова известен ли го считат, че не смятат за нужно да го отбелязват?!...

и коя беше тя?

Хм. На въпроси, мотивът за чието задаване не ми е известен, не отговарям.

Adversus solem ne loquitor.

Въпреки, че превода е добър, по-добър от всички, които съм чел на последук, преводача е допуснал, две грешки (които може би са редакторски).
Предишното ми мнение, беше публикувано от наблъдения само от посочените тук цитати. Вече прегледах бройката на един приятел, и мога да кажа следното:
Превода е изчистен от русизми, звучи на български, откровено казано ми харесва. Но!
Преводача не се е съобразил с авторовия текст по отношения на главния герой. Тъй като разказа се води от първо лице, а главния герой е 30-35 годишен мъж, някой реплики в "устата" му звучат, меко казано, неуместно, колкото и да е навътре в компютърния жаргон. По това, което прочетох - първите 10 страници, действието сякаш се води от младеж на 20-22 години, а не от вече улегнал и уравновесен мъж, така че не ми е ясно какво се е получило от превода не по-късните моменти в книгата, които са с много авторови разсъждения.
Второ - забелязвам, че преводача е проявил прекомарна самонадеяност е не е гледал в речник за превод на думи, които си мисли, че знае. Допуснал е няколко гафа, стилистични и смислови несъответствия, които на моменти дразнят.
Съгласен съм, че няма идеялен превод, може би прекаленно много мрънкам, но това е добронамерена критика към преводач, редкатор и издарел, които са твърде обещаващи, за да ги подмина току така :)

Приятелю, бъкан си с грешки. Едва ти се разбира какво си написал. Оправи си първо твоите и после пиши за грешките на другите другите. Или мислиш, че като си във форума можеш да пишеш с краката си.

И Turing си тръгна без да разбере, кой аджеба стои срещу него...

Книгата е интересна от няколко гледни точки и може би е добре да бъде прочетена. С.Л. пише добре и някои идеи са много оригинални. Авторът обаче е характерен с нещо друго, което за съжаление в тази книга е прикрито зад доста екшън - нещо което аз за себе си наричам "популистка фантастика ". Та какво ми преви впечатление в този автор:
Докато повечето автори на фантастика се стараят да предложат нови идеи или поне оригинално тълкуване на някакви явления (не говоря за сюжетни ходове) книгите на С.Л. много точно предават начина на разсъждение на огромното болшинство хора в т. нар. "изостанали страни в преход" - отказ от поемане на отговорност, неадекватни форми на протест и възприемане на света единствено през клишетата на т. нар. "жълта преса".

"Системата" на която д. е "обиден" е типината "световна конспирация" - арена на битката за власт и пари на различни корпоративно-мафиотски групи. Няма никаква обосновка защо и как - състоянието на нещата е догма за която се подразбира че всички познават и приемат - "homo homini glupost est" и толкова.
Естествено "нашият" човек не харесва системата и естествено има "специални" способности, които му позволяват да направи повече от редовия обиден малък (наш) човек. (тук Нео се колебае дали има сили да разруши матрицата) Нашият човек? Той не може като много от другите дайвери "да се продаде" и да работи за оправяне на нещата. Да се работи е трууудно. Не е cool. Той си пийва, оплаква се от системата и си обзавежда тайно виртуално кътче. Трябват пари? Ами "специалните" способности се предлагат на тия които псувахме докато парите не бяха свършили. (забележете - в момента в който д. прима поръчката, фирмата от която трябва да се открадне информация изглежда напълно коректна. д. приема да съдейства на системата СРЕЩУ някой който не е част от нея)
Във всичките книги на С.Л. които съм чел нещата са подобни. Героите се оплакват от системата но охотно се вписват в нея. Като цяло до момента в който системата ги застраши лично те я отричат на думи и подкрепят с действия.
Плюс много екшън и мелодрама, малко секс, падналите в бой приятели от кварталната (виртуална) банда, "големият удар" , и т.н. и т.н.
Не ви ли заприлича на "Дунав мост" или "Oгледалото на дявола" в лъскава киберпънк опаковка? При първото четене и на мен не ми заприлича, но аз от край време схващам бавно. Та ако някой друг обича да обръща внимание на подобни неща - до такива изводи стигнах аз на седмата или осма книга на С.Л.

Бях решил да не пиша в темата, но като прочетох това писание, направо побеснях. Излиза, че каквото и да направи човек, колкото и усилия и сърце да вложи, все ще се намери някой, който да го оплюе ей така, за спорта.
Извинявай, ДеЗтъс, ама това, което си написал, е направо несериозно. Героят говори според думите на автора, а не според нечии предположения как се изразяват хора на определена възраст. Освен това хората на 20-22 години са си вече завършени личности и няма причини да говорят по-различно от 34 годишните. А героят е всичко друго, но не и "улегнал". Прочети книгата по-внимателно.

Ето ти и едно цитатче:
----------------------------------------------------------------------------------
– На колко години си, Леонид?
– Става ли да направим размяна? – питам бързо. – Информация за информация?
Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вики дори не подозира доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.
– Добре. Аз съм на двайсет и девет, Леонид.
Успял съм да се зарадвам, преди да отговоря.
– На трийсет и четири.
– Не е за вярване. Давах ти малко над двайсет.
----------------------------------------------------------------------------

hmz ... chudq se dali shte mi haresa kniga w koqto ubuiwat rodnii

Ох, извинявай, обаче е по-честно да си предупреден, нали?

критика...
Ако мислиш, че не познавам книгата, жестоко се лъжеш. Знам я почти наизуст и още преди две години исках да я издавам, при това питах Ендър от къде да си намеря правата за нея (по времето, когато още не му беше хрумнало да я издава).
Второ, правописните ми грешки нямат отношение със съдържанието на бележката ми.
Трето, искаш ли да ти цитирам къде как и какво не ми харесва?
Тахта - която си превел като широко легло не се вписва в картината на "най-необходимото", което я следва в изречението (всъщност тахта е кушетка), а кушетката не минава за широка. После : "Пака я вожус с замком" е "Докато се занимавам с ключалката", а не "Докато си играя". Нямам книгата на бг и цитирам по памет. Можеше да не превеждаш "Богатир", а да погледнеш как са преведени приказките за Иван глупака и да вземеш това-онова от там.
Четвърто - Героят е мрачна и уморена от живота личност, а не забавляващ се късен пуберте. Можеше да намалиш малко жаргона.

Пето, превода ти е на светлкинни години от преводите на "изтъкнати" светила, и е наистина най-добрия който съм чел напоследък. Ако сискаш да видиш какво е оплюване, виж какво съм написал за превода на Ник Перумов и Светослав Логинов.
:) Минаваш с минимум критика, бих казал.