ето лудост!!

на вниманието на всички, които се интересуват от лудостта, от тъмната страна на човешката психика, ето части от текст, пропит с мрачната магия на безумието.


Кой знае защо, все си спомняше сега за племенника на Лебедев, когото бе видял днес, както човек си спомня понякога досаден и до глупост омръзнал му музикален мотив. Странното беше, че все си го представяше като убиеца, за когото бе споменал одеве Лебедев, когато го запозна с племенника си. Да, за този убиец той бе чел
вече много отдавна. Много бе чел и слушал за такива неща, откакто се върна в Русия; упорито следеше всичко това. А днес бе проявил дори доста голям интерес за разговора си с келнера тъкмо по същото убийство на Жемарини. Спомни си, че келнерът бе на същото мне-
ние като него. Представи си физиономията му; умно момче, сериозно и събудено — впрочем кой го знае какъв е. Мъчно е да отгатваш характерите на хората в една страна, която още не познаваш." Ала той почваше да вярва страстно в руската душа. О, колко много, колко съвсем нови неща бе научил през тези шест месеца —инеподозирани, и нечувани, и неочаквани! Ала чуждата
душа е загадка, и руската душа е загадка; за мнозина е загадка. Ето на — той дълго дружи с Рогожин, сближиха се, побратимиха се, — а познава ли той Рогожин? Впрочем във всичко това има понякога такъв хаос, такава обърканост, такова безобразие! И колко отвратителен и самодоволен хлапак е този племенник на Лебедев! Впрочем какво говоря аз? (Продължаваше унесем князът.) Нима той е убил тези шест същества, тези шест души? Аз като че ли нещо бъркам ... Колко странно! Вие ми се свят ... А колко симпатично, колко мило лице има голямата дъщеря на Лебедев, тази, която държеше бебето! Какъв невинен, какъв почти детски израз и какъв почти детски смях! Чудно, че той бе почти забравил това лице и едва сега си спомни за него. Лебедев тропа с крака срещу тях, но навярно ги обожава всичките. Ала той обожава и своя племенник, това е вярно, както е вярно, че две по две правят четири!

Впрочем какво се е заел той, дошъл едва днес, да ги съди толкова решително, да издава окончателни присъди срещу тях? Лебедев например беше днес за него истинска гатанка: очакваше ли той да намери подобен Лебедев? Познаваше ли го преди това от тая му страна? Лебедев и Дюбари — господи! Впрочем ако един ден
Рогожин убие, то поне няма да бъде така безразборно. Няма да има този хаос. Инструментът, поръчан по чертеж, и шестте Жамарини, заклани в пълен делириум! Нима Рогожин притежава инструмент, направен по чертеж . . . той има ... но ... нима е сигурно, че той ще
убие? ! — трепна изведнъж князът. „Не е ли престъпление, не е ли низост от моя страна така цинично-откровено да направя подобно предположение!" — извика той и почервеня от срам. Беше изумен. Спря се изведнъж като закован на улицата. Неочаквано си спомни и
гарата за Павловск одеве, и Николаевската гара, и въпроса, зададен направо в лицето на Рогожин за очите, и кръста на Рогожин, сега на шията му, и благословията на майка му, при която той сам го заведе, и последната конвулсивна прегръдка, последното отричане на Рого-
жин на стълбата — и след всичко туй да осъзнае, че търси непрекъснато нещо около себе си, и този дюкян, и тази вещ . . . що за низост! И след всичко това той върви сега с „особена цел", с особена „внезапна идея". Чувство на отчаяние и болка завладя цялата му душа.
Веднага помери да се върне в хотела си; дори се обърна и тръгна назад, но след минута се спря, помисли и пак пое по предишния път.
Но той беше вече в Стария Петербург, наближаваше къщата; ала нали не иде сега тук с предишната цел, нали не е подчинен на някаква „особена идея"! Как можеше да бъде другояче! Да, болестта му се връща, няма съмнение; може би ще има припадък още днес. И наближаването на припадъка е причина за целия този душевен мрак, припадъкът е виновен за „идеята" му! Сега мракът е разпръснат, демонът е прогонен, няма съмнения, сърцето му се радва! И толкова отдавна не я е виждал, трябва да я види. Да, би желал да срещне сега Рогожин, да го хване за ръката и да тръгнат заедно . . . Сърцето му е чисто; мигар е съперник на Рогожин? Утре ще отиде при него и ще му каже, че я е видял; та нали той се е пребил да дойде тук по-бързо, както каза днес Рогожин, само за да я види! Може би той ще я завари, защото не е сигурно, че е в Павловск!

*****

В този вход, и без това не много светъл, в този момент беше съвсем тъмно: надвисналият буреносен облак бе погълнал вечерната светлина и тъкмо когато князът наближаваше хотела, облакът изведнъж се разтвори и се изля. Когато след кратко спиране той тръгна бързо — намираше се на прага на портата, пред самия
вход откъм улицата, — изведнъж зърна в дъното на вратата, в полумрака, до стълбата, един човек. Този човек като че ли чакаше нещо, но бързо се мярна и изчезна. Князът не можа да го различи ясно и, разбира се, съвсем не би могъл да каже със сигурност кой беше той, толкова повече, че през там минаваха много хора; това беше хотел и винаги непрекъснато се движат хора, които влизат, бързат през коридорите и излизат. Но изведнъж той почувствува твърдо и неизказано убедително, че е познал този човек и че той не може да бъде друг освен Рогожин. Миг след това князът се спусна подире му по стълбата. Сърцето му примря. „Сега всичко ще
се изясни!" — каза си той с чудна увереност. Стълбата, по която изтича князът, направо от вратата, водеше за коридорите на първия и втория етаж, където бяха и стаите на хотела. Тази стълба, както е във всички отдавна строени къщи, беше каменна, тъмна, тясна и се виеше около дебел каменен стълб. На първата площадка в този стълб имаше една вдлъбнатина, нещо като ниша, широка не повече от една стъпка и дълбока около половин стъпка. Но един човек можеше да се побере в нея. Колкото и да беше тъмно, щом князът изтича на площадката, веднага забеляза, че в тази ниша, кой знае защо, се крие човек. Първото желание на княза беше да отмине и да гледа вдясно. Но щом направи
една крачка, не се стърпя и се обърна. Двете одевешни очи, същите, изведнъж се срещнаха с неговите. Скритият в нишата човек също бе излязъл крачка напред. Една секунда и двамата стояха лице срещу лице, почти допирайки се. Изведнъж князът го хвана за раменете и го издърпа назад към стълбата, поблизо към светлината: искаше да види по-ясно лицето. Очите на Рогожин засвяткаха и яростна усмивка изкриви лицето му. Той вдигна дясната си ръка и нещо блесна в нея; князът и не помисли да я спре. Спомняше си само по-късно, че сякаш бе извикал:
— Парфьон, не вярвам! . . .
След това изведнъж като че ли нещо се разтвори пред него: необикновена вътрешна светлина озари душата му. Този миг продължи може би половин секунда: ала князът ясно и съзнателно помнеше началото, първия звук на своя страшен вик, който се изтръгна неусетно от гърдите му и който той не би могъл с никаква сила да спре. След това съзнанието му в миг угасна и настъпи пълен мрак.


Ф.М. Достоевски "Идиот"

М да. Исками се много неща да ти напиша, но дали ще ми стигне времето - не знам. Така че ще пиша по малко и по повече :))
НЕ само лудостта е тъмната страна на нашата психика. Тя е резултат от това, което сме разбрали за себе си и света. Много пъти съм си мислила, че всъщност лудите са истинските хора. Хората - успели да се доберат до същността на света и съществуването ни в него. Защото ние хората сме един абсурд. Абсурд, породен от досега ни със света. Но света не е абсурден, абсуредн е света в нас.
Лудостта е много интересно клинично и психично заболяване. А не сме ли ние всичките луди, а тези които обявяваме за луда, са нормални ? НЕ знам, а и едва ли някой може да ми отговори.
ЛУдостта е именно вродена в тези хора, които разбират и знаят защо сме на този свят, и какво ще стане с нас.

Е, до тук за сега.

значи първо аз не казвам че лудостта Е тъмната страна на нашата психика. отделих двете със запетайка, това са различни неща, които понякога се преплитат.

второ все още не се чувствам достатъчно сведущ относно лудостта, за да я обсъждам. не смятам, че лудостта трябва да се надценява. не всеки луд е велик мъдрец и гений или има екстрасенски възприятия. ако притежава нещо от тези неща, то те не са резултат на лудостта, а по скоро лудостта може да е следствие от тях...

Лудостта наистина е интересно заболяване. Някой ден ще изчета поне 5000 страници текст от учебници по клинична психология, от материали за лудници и от текстове на настоящи или излекувани луди. После ще общувам поне 48 часа с шизофреници и параноици. После ще говоря поне 3 часа със специалисти, на които да задам десетките си въпроси. може и да не го направя точно в този ред.

После ще се затворя в стаята си, ще напиша едно предупредително писмо и ще оставя съзнанието ми да потъне в безумието, за да мога да го отразя правдиво

А може и да не го направя, в момента например не ми стиска...

M da, iavno az ne sum prochela vnimatelno razdelitelite mejdu udmite. E, izviniavai togava.
I kogato izchetesh tezi 5000 stranitzi, vnimavai i ne gi priemai neshtata tolkova navutre. I naistina, ne vsichki ludi sa mudretzi, no neshtata otivat natam, che horata ot t.nar "tiha ludost" (ne vsichki) sa genii.

Aide, i do skoro

ах Достоевски
страхопочитание и преклон!

The Last is gone, the Future is not here, the Present is illusion.