По пътя...

Приседнах на гроба за малко,
пророних една, две сълзи,
за мен и за тези след мен,
за милиардите сърца,
погребани на тази Земя.
Тръгвам си вече,
без да се обръщам назад,
без да съм молила за утеха,
но незнайно защо утешена.

написала - настроението си го докарала съвсем тъжно. Спомних си за едно стихотворение на Вл.Соловьов (1853 -1900), което ми звучи също така минорно:

Земля-владычица! К тебе чело склонил я,
И сквозь покров благоуханный твой
Родного сердца пламень ощутил я,
Услышал трепет жизни мировой.
В полуденных лучах такою негой жгучей
Сходила благодать сияющих небес,
И блеску тихому несли привет певучий
И вольная река, и многошумный лес.
И в явном таинстве вновь вижу сочетанье
Земной души со светом неземным,
И от огня любви житейское страданье
Уносится, как мимолетный дим.

Наистина не бива никога да забравяме за корените си. Радвам се все пак, че си тръгваш утешена.

Semper Fidelis

Mnogo dobre si go napisala!

I found it hard
It's hard to find
Oh well, whatever, nevermind .....