Аполитичен план за повест
18 отговора
366 прегледа
Аполитичен план за повест
Имаше една сцена, която набрах на диска си преди година-две и която ме беше обсебила дотолкова, та си мислех, че от нея би излязла повест.
...В средата на всекидневната си, отрупана с колекция евтини спомени - гипсови барелефчета, статуетки и един-два олющени часовника - е застанал с ръце в джобовете вече възрастен мъж с побеляла коса, може би инженер - самотен, но със запазено душевно равновесие. Току що се е върнал от митинг и все още не е преодолял възбудата си. Отдолу под прозореца продължават да минават участници в митинга и да скандират различни лозунги.
Пред него на пода, край малка масичка, лежат парчета от счупена китайска ваза - най-скъпото украшение в стаята. Била е огромна, със сребрист цвят, пищно украсена с декоративна растителност. Малко преди завръщането му котката, гонейки някаква муха, е съборила вазата и сега той съзерцава порцелановите отломки, запазили нещо от предишния финес.
Но в един миг читателят разбира, че мъжът изобщо не вижда вазата, в която се е вторачил, нито пък мисли за случилото се. Съзнанието му е обсебено от една случайна среща, сполетяла го пет минути по-рано. Малко преди да влезе в блока, той се сеща, че му се пуши, и претърсва джобовете си за кибрит. В това време край него минават три момичета, облечени пролетно, с разпуснати коси. И тъй като едното от тях пуши, той го моли за огънче. Когато се навежда да запали цигарата, го блъсва парфюмено ухание на различни цветя, обгърнало момичетата. Мъжът кима за благодарност, поглежда ги още веднъж крадешком и отминава, усетил парване в гърдите. След тях остава уханието и смехът им.
И сега, втренчен в счупената скъпа ваза, той продължава да е подвластен на случилото се. Минута по-късно се отърсва за миг от вцепенението, отива до кухнята, налива си чаша коняк или бира, разговаря по телефона, връща се и отново се вглежда в останките, като разсеяно побутва едно парче с пантофа си. В него продължава да звучи смехът и да припомня за нещо отдавнашно, носещо атмосферата на силна носталгия, която пък крие далечни образи от някаква случка.
Отдолу преминава голяма група, която шумно скандира, примерно: "Се-де-се!" или пък "Бе-се-пе!". Надвечер е, половината стая тъне в здрач, краищата на тютюневите пердета поглъщат последните петна слънце. Знам, че апартаментът е малък, със стая и кухня, малко е позанемарен и с това донякъде прилича на собственика си. Тапетите на цветя отдавна не са сменянии тук-там вече се разлепят.
Малко по малко мъжът започва да си спомня. Някъде преди тридесет години той върви забързано по тротоара в същия град, за миг спира да запали цигара и с краечеца на окото вижда как млада, красива жена прекосява улицата и сде приближава към него.
- Бихте ли ми дали огънче? - пита тя и го поглежда продължително с гъмните си очи, като влага в тях, може би без да осъзнава, нещо повече от думите си.
- Свърших клечките - отвръща той, без да се замисли, и продължава напред все така забързано.
Излъгал е не от грубост или безочие, а просто, защото е загрижен и му се налага да бърза - както винаги. Изобщо не е разбрал, че несъзнателно ще запечата красотата на жената в себе си. И сега, след като не се е сещал за тая случка три десетилетия, лицето и с необикновена релефност изплува в него - обградено с кестеняви къдри, все едно, че е била в стаята допреди минута. От тази красота го боли, в нея има нещо далечно, не толкова пропуснато, колкото отнето.
Откъм вратата се чува потракване на женски токчета, които продължават забързано към следващия етаж, а около мъжа сега с невероятна сила напира уханието, обгърнало фигурите на момичетата.
- Дявол да го вземе! - все така втренчен в парчетата ваза възкликва той, като в същия миг усеща, че по неведома причина душевното му равновесие безвъзвратно рухва и че вече едва ли би могъл някога да го възстанови, започвайки всичко отначало - единствената възможност за спасение. - Как можа, как можа да се случи!...
А читателят от своя страна този път не е в състояние да разбере за какво се отнася възклицанието: за счупената ваза, за срещата с момичетата или за отказаното огънче - може би всички те са проекция на едно и също нещо.
Отдолу през отворения прозорец, вече във вечерните светлини на града, част от множеството продължава екзалтирано да скандира лозунгите си. Със сигурност това е финалът...
...В средата на всекидневната си, отрупана с колекция евтини спомени - гипсови барелефчета, статуетки и един-два олющени часовника - е застанал с ръце в джобовете вече възрастен мъж с побеляла коса, може би инженер - самотен, но със запазено душевно равновесие. Току що се е върнал от митинг и все още не е преодолял възбудата си. Отдолу под прозореца продължават да минават участници в митинга и да скандират различни лозунги.
Пред него на пода, край малка масичка, лежат парчета от счупена китайска ваза - най-скъпото украшение в стаята. Била е огромна, със сребрист цвят, пищно украсена с декоративна растителност. Малко преди завръщането му котката, гонейки някаква муха, е съборила вазата и сега той съзерцава порцелановите отломки, запазили нещо от предишния финес.
Но в един миг читателят разбира, че мъжът изобщо не вижда вазата, в която се е вторачил, нито пък мисли за случилото се. Съзнанието му е обсебено от една случайна среща, сполетяла го пет минути по-рано. Малко преди да влезе в блока, той се сеща, че му се пуши, и претърсва джобовете си за кибрит. В това време край него минават три момичета, облечени пролетно, с разпуснати коси. И тъй като едното от тях пуши, той го моли за огънче. Когато се навежда да запали цигарата, го блъсва парфюмено ухание на различни цветя, обгърнало момичетата. Мъжът кима за благодарност, поглежда ги още веднъж крадешком и отминава, усетил парване в гърдите. След тях остава уханието и смехът им.
И сега, втренчен в счупената скъпа ваза, той продължава да е подвластен на случилото се. Минута по-късно се отърсва за миг от вцепенението, отива до кухнята, налива си чаша коняк или бира, разговаря по телефона, връща се и отново се вглежда в останките, като разсеяно побутва едно парче с пантофа си. В него продължава да звучи смехът и да припомня за нещо отдавнашно, носещо атмосферата на силна носталгия, която пък крие далечни образи от някаква случка.
Отдолу преминава голяма група, която шумно скандира, примерно: "Се-де-се!" или пък "Бе-се-пе!". Надвечер е, половината стая тъне в здрач, краищата на тютюневите пердета поглъщат последните петна слънце. Знам, че апартаментът е малък, със стая и кухня, малко е позанемарен и с това донякъде прилича на собственика си. Тапетите на цветя отдавна не са сменянии тук-там вече се разлепят.
Малко по малко мъжът започва да си спомня. Някъде преди тридесет години той върви забързано по тротоара в същия град, за миг спира да запали цигара и с краечеца на окото вижда как млада, красива жена прекосява улицата и сде приближава към него.
- Бихте ли ми дали огънче? - пита тя и го поглежда продължително с гъмните си очи, като влага в тях, може би без да осъзнава, нещо повече от думите си.
- Свърших клечките - отвръща той, без да се замисли, и продължава напред все така забързано.
Излъгал е не от грубост или безочие, а просто, защото е загрижен и му се налага да бърза - както винаги. Изобщо не е разбрал, че несъзнателно ще запечата красотата на жената в себе си. И сега, след като не се е сещал за тая случка три десетилетия, лицето и с необикновена релефност изплува в него - обградено с кестеняви къдри, все едно, че е била в стаята допреди минута. От тази красота го боли, в нея има нещо далечно, не толкова пропуснато, колкото отнето.
Откъм вратата се чува потракване на женски токчета, които продължават забързано към следващия етаж, а около мъжа сега с невероятна сила напира уханието, обгърнало фигурите на момичетата.
- Дявол да го вземе! - все така втренчен в парчетата ваза възкликва той, като в същия миг усеща, че по неведома причина душевното му равновесие безвъзвратно рухва и че вече едва ли би могъл някога да го възстанови, започвайки всичко отначало - единствената възможност за спасение. - Как можа, как можа да се случи!...
А читателят от своя страна този път не е в състояние да разбере за какво се отнася възклицанието: за счупената ваза, за срещата с момичетата или за отказаното огънче - може би всички те са проекция на едно и също нещо.
Отдолу през отворения прозорец, вече във вечерните светлини на града, част от множеството продължава екзалтирано да скандира лозунгите си. Със сигурност това е финалът...
в отговор на lndependent
#3
Ами в това е и вързанката.
То си е само едно разказче със заглавие "Аполитичен план за повест".
И тъй като е първи април...
И тъй като е първи април...
Редактирано от Kandid на
Re: Ами в това е и вързанката.
ама и аз те метнах...
всъщност бях гледала нещо такова преди време - май испански беше филма, не се сещам за името. разправяше се точно за един мъж и изпуснатите възможности, като отново в центъра бяха цигарите под някаква форма - поискал огънче, дал огънче, не дал огънче, ей такива работи. реших, че си гледал и го доразвиваш, затова те насърчих. пък ти ...
стой та гледай
всъщност бях гледала нещо такова преди време - май испански беше филма, не се сещам за името. разправяше се точно за един мъж и изпуснатите възможности, като отново в центъра бяха цигарите под някаква форма - поискал огънче, дал огънче, не дал огънче, ей такива работи. реших, че си гледал и го доразвиваш, затова те насърчих. пък ти ...
стой та гледай
спонтанно апоплектично, първоаприлско продължение
със сигурност не е финалът!
Виждам сивия мъж, със сивата коса, който живее в сив панелен апартамент, пълен със сиви, евтини, гипсови боклуци.
Чувам неговите сиви мисли, плод на сивото му душевно равновесие. Минали са години от както красивата жена му е поискала огънче, а тълпите под прозореца му вече не са сини или червени, дори не жълти, не скандират лозунги, а се тътрят бавно с провлачена крачка и наведени глави, сиви безлични, еднакви тълпи от безработни миньори, които са се вдигнали с рейсове от разграбените си села и са дошли на митинг организиран от КНСБ.
Знам, че мъжът е бил инженер и дълги години е вършил инженреската си работа. Имал е своето детство, младост, страсти и любови, които постепенно са посивели като косите му и като мислите му и той е останал съвсем сам. Сега, на 55 години е пенсиониран по болест. Болен е от сивота.
Но внезапно нещо се е счупило - дали това е вазата, дали някоя неочаквана мисъл за жената, която му е поискала огънче, е разучпила сивотата му - това не е съвсем ясно. Дали сблъсъкът с младостта на момичетата е започнал верижен процес в неговата душа или това е едно от онези спонтанни събития като спин или рак, който не съществуват докато думите на лекаря не ги материализират..., не мога да кажа.
Важното е, че мъжът изживява отново живота си, рисува с четката на огъня годините преминали в безразличие. Вижда как вместо да продължи по пътя си в онзи далечен ден, се спира за момент и запалва цигарата на бъдещата си жена, с която ще живеят щастливи години преди тя да го напусне и да избяга с чужденец, а той отчаян да замине за Испания да я търси и там да открие истинската, изпепеляваща любов, която го отнася като цунами, абе отнася го като куцо пиле домат го отнася и после се връща в България, променен, леко ексцентричен, с лула в устата броди по улиците и гледа младите хора с усмивка и си казва "ех какъв живот преживях..." и три момичета му искат огънче и се смеят, а парфюмът му събужда спомени за Жената, която го чака в хотелската стая...
Но всичко това трае само секунда - една от тези безкрайни секунди, когато казват, че целия ти живот преминава пред очите ти. А сивият мъж със сивите коси и сиви мисли не желае да вижда сивия си живот, не иска да стои на тази прожекция, затова съдбата му позволява да надзърне в един друг ръкав на реката на живота, един друг ръкав, към който се стига през едно обикновено "Ако...", което е можело, но не би... И той осъзнава как е пропилял живота си, но не съжалява, защото за тази секунда е получил просветление и знае, че жената все пак го чака в хотелската стая и че той никога вече няма да бъде сив, че ще захвърли гипсовите барелефчета, статуетки и часовници и ще продаде апартамента, за да замине за Испания, за онова малко селце където няма емигрански служби и ще заживее там, екзотичен чужденец от балканите, който прави статуйки от дърво...
Всичко това в една секунда, точно преди мозъчният кръвоизлив да отнесе цветните му мисли в океан от кръв.
А човекът който живее отдолу да намери трупа му на стълбите и да си каже "горкият човек... колко ли е ужасно да умреш сам" без да знае това, което ние знаем, че се е случило....
Е това вече е финалът!
Виждам сивия мъж, със сивата коса, който живее в сив панелен апартамент, пълен със сиви, евтини, гипсови боклуци.
Чувам неговите сиви мисли, плод на сивото му душевно равновесие. Минали са години от както красивата жена му е поискала огънче, а тълпите под прозореца му вече не са сини или червени, дори не жълти, не скандират лозунги, а се тътрят бавно с провлачена крачка и наведени глави, сиви безлични, еднакви тълпи от безработни миньори, които са се вдигнали с рейсове от разграбените си села и са дошли на митинг организиран от КНСБ.
Знам, че мъжът е бил инженер и дълги години е вършил инженреската си работа. Имал е своето детство, младост, страсти и любови, които постепенно са посивели като косите му и като мислите му и той е останал съвсем сам. Сега, на 55 години е пенсиониран по болест. Болен е от сивота.
Но внезапно нещо се е счупило - дали това е вазата, дали някоя неочаквана мисъл за жената, която му е поискала огънче, е разучпила сивотата му - това не е съвсем ясно. Дали сблъсъкът с младостта на момичетата е започнал верижен процес в неговата душа или това е едно от онези спонтанни събития като спин или рак, който не съществуват докато думите на лекаря не ги материализират..., не мога да кажа.
Важното е, че мъжът изживява отново живота си, рисува с четката на огъня годините преминали в безразличие. Вижда как вместо да продължи по пътя си в онзи далечен ден, се спира за момент и запалва цигарата на бъдещата си жена, с която ще живеят щастливи години преди тя да го напусне и да избяга с чужденец, а той отчаян да замине за Испания да я търси и там да открие истинската, изпепеляваща любов, която го отнася като цунами, абе отнася го като куцо пиле домат го отнася и после се връща в България, променен, леко ексцентричен, с лула в устата броди по улиците и гледа младите хора с усмивка и си казва "ех какъв живот преживях..." и три момичета му искат огънче и се смеят, а парфюмът му събужда спомени за Жената, която го чака в хотелската стая...
Но всичко това трае само секунда - една от тези безкрайни секунди, когато казват, че целия ти живот преминава пред очите ти. А сивият мъж със сивите коси и сиви мисли не желае да вижда сивия си живот, не иска да стои на тази прожекция, затова съдбата му позволява да надзърне в един друг ръкав на реката на живота, един друг ръкав, към който се стига през едно обикновено "Ако...", което е можело, но не би... И той осъзнава как е пропилял живота си, но не съжалява, защото за тази секунда е получил просветление и знае, че жената все пак го чака в хотелската стая и че той никога вече няма да бъде сив, че ще захвърли гипсовите барелефчета, статуетки и часовници и ще продаде апартамента, за да замине за Испания, за онова малко селце където няма емигрански служби и ще заживее там, екзотичен чужденец от балканите, който прави статуйки от дърво...
Всичко това в една секунда, точно преди мозъчният кръвоизлив да отнесе цветните му мисли в океан от кръв.
А човекът който живее отдолу да намери трупа му на стълбите и да си каже "горкият човек... колко ли е ужасно да умреш сам" без да знае това, което ние знаем, че се е случило....
Е това вече е финалът!
в отговор на lndependent
#7
Re: Ами в това е и вързанката.
невероятно!
наистина невероятно!
може би наистина е имало такъв човек и неговата история ще се разказва отново и отново от хора, които без да знаят, са влезли в контакт с блуждаещата му душа...
поне на мен ми се струва, че нещо подобно ми се получи сега...
наистина невероятно!
може би наистина е имало такъв човек и неговата история ще се разказва отново и отново от хора, които без да знаят, са влезли в контакт с блуждаещата му душа...
поне на мен ми се струва, че нещо подобно ми се получи сега...
в отговор на lndependent
#8
Re: Ами в това е и вързанката.
Филмът се казва "Los ojos del cuervo", - "Очита на гарвана" и е за събитията в Испания след смъртта на Франко, а част от сценария е тук.
Ама ти, Kandid явно си го гледал, защото си го описал много точно...
Ама ти, Kandid явно си го гледал, защото си го описал много точно...
Re: Аполитичен план за повест
Мисля че имаш много развито чувство за емпатия,ако това е думата.Ако си чел мойта тема,там писах,че "виденията " ме връхлитат и то е подобно на обсебването,за което говориш.Понякога те не ми дават покой и красотата и силата им е направо смазваща,защото аз нямам думи,с които да ги изразя и те остават в мен да ме разкъсват.Ето това е моята болка.И все пак те са най-истинското нещо,което имам,най-ценното...Исками се да мога да ги споделя.Но как???
в отговор на Cивия вятъp
#10
Re: спонтанно апоплектично, първоаприлско продължение
потресаващо!! ми да, точно така продължава филмът! ама наистина!!
или и този път ме взехте за мезе. сигурно и ти си го гледал и сега ми се смеете на непроницателността
стой та гледай
или и този път ме взехте за мезе
. сигурно и ти си го гледал и сега ми се смеете на непроницателносттастой та гледай
в отговор на lndependent
#11
Re: не!!
200% съм сигурен, че не съм гледал такъв филм!!!
асоциациите ми бяха донякъде със "степният вълк" на Херман Хесе, но там е доста по различен сюжетът.
интересно ми е какво ще каже по въпроса kandid, но за мен това за пореден път потвърждава, че идеите за книги, филми, разкази всъщност идват от друго място към умове достатъчно отворени за да ги приемат...
асоциациите ми бяха донякъде със "степният вълк" на Херман Хесе, но там е доста по различен сюжетът.
интересно ми е какво ще каже по въпроса kandid, но за мен това за пореден път потвърждава, че идеите за книги, филми, разкази всъщност идват от друго място към умове достатъчно отворени за да ги приемат...
Благодаря. Не чета испански, но ако ми попадне
филма, ще го гледам.
ПП Нали знаеш, още Тинянов беше правил проучвания, сюжетите на цялата световна литература се свеждат до 24-25. А тук дори няма фабула, а само намек за малко разказче, което е в друго малко разказче, което пък от своя страна е пък в намек за трето, мъъъъничко по-голямо разказче.
Наивно е, че ще побера в страничка и половина сценария на един филм. Макар че по случай 1 април бих го побрал и в пет реда.
ПП Нали знаеш, още Тинянов беше правил проучвания, сюжетите на цялата световна литература се свеждат до 24-25. А тук дори няма фабула, а само намек за малко разказче, което е в друго малко разказче, което пък от своя страна е пък в намек за трето, мъъъъничко по-голямо разказче.
Наивно е, че ще побера в страничка и половина сценария на един филм. Макар че по случай 1 април бих го побрал и в пет реда.
Редактирано от Kandid на
в отговор на Cивия вятъp
#15
Re: спонтанно апоплектично, първоаприлско продължение
Вярно, но това е финалът на друг разказ.
ПП Опс, че забравих. И двамата не казахме какво става с котката.
ПП Опс, че забравих. И двамата не казахме какво става с котката.
Редактирано от Kandid на
Re: Благодаря. Не чета испански, но ако ми попадне
Наистина беше първоаприлска шега!
Дано не си се засегнал!
Обаче пък колко убедителна, а!
Няма такъв филм, а линкът беше абсолютно произволен - измислих си име и го потърсих в мрежата...
Абе, ти защо все пак не си направиш една повест, вече не е първи април, така че...?
Дано не си се засегнал
!
Обаче пък колко убедителна, а!
Няма такъв филм, а линкът беше абсолютно произволен - измислих си име и го потърсих в мрежата...
Абе, ти защо все пак не си направиш една повест, вече не е първи април, така че...?
Re: Благодаря. Не чета испански, но ако ми попадне
Е сега! Ако го бях кръстил "Аполитичен сценарий за филм", щеше да ме питаш що не си направя филм. А за 1 април - и ти беше един от всичките /ама наистина всички!/ заподозрени. Не се засягам, щото и да има филм, бих му изплагиатствал сценария за нещо, което ми върши работа, без да ми мигне окото. 
А за 1 април - и ти беше един от всичките /ама наистина всички!/ заподозрени. Не се засягам, щото и да има филм, бих му изплагиатствал сценария за нещо, което ми върши работа, без да ми мигне окото. 