Маневри....

Пак идва сезона в който съм хищна,
знаеш как е
всяка пролет се случва
падат дрехите
покрай тях и задръжките
похотливите мисли откриват сезона си.
А аз си броя любовите
и си пресмятам жертвите
солидарна към потърпевшите -
и аз по реда си.
Необмислено и недоказано
е почтеното ми поведение,
а женската ми природа разбудена
се усмихва присмехулно.
Разпъната ми е на кръст логиката
от усети и телепатия
от натрапчивото прозрение,
че пролетта и маневрите
са в тайно съзаклятие.

Не помня гласа й
Лицето не помня
Но не мога да забравя
нея
Нея
НЕЯ
Мъглата на спокойното й очарование
Междувремие
Привичните ми разстояния
И цифрите, които ни сближават,
ако ги набера последователно
и я оставя да си спомни
кога сме се познавали

Аз и днес ще те разпозная
с гениалното си усещане -
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.
Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скромна.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.

Не мога да измисля този стих.
Не идват думите, горчиво-вкусни.
Отдавна всичко преоткрих,
но нищо не докоснах с устни

Колкото за мен по-невъзможно става
да изпитам чудото "за първи път",
толкова по-суеверно се озъртам:
няма ли внезапно да ме връхлети?

Не, не вярвам нещо да ме изненада.
Всичко се повтаря, знам го наизуст.
Няма кът без спомени, път без съжаления.
Всеки отговор е даден без въпрос.

Ако всичко можеше да се повтаря,
щях да съм и тук ,и там.Пак тук.
Нямаше да мога да забравям
и да съществувам първи път.

И се раждаш -
пак от себе си.
Едновременно -
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя -
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Ето този миг.
Този миг....

Другото е досада, ритуал.

Не мога да не спомена, че (на първо четене) ме озадачи почти до непонятност за това какво става.Разхождайки се из стаята успях в един момент дори да седна върху клавиатурата си.Но, тъй като това ми е твърде присъщо, продължавам да ти подхвърлям все по-слабите си стихове.Надявам се да го преживееш, пребивавайки сред толкова тяснофамилните отношения в себе си това ми е първата усмивка тук.Не я гледай толкова странно,колкото и аз

Препъват се замислените очертания
в последните усмихнати въздишки.
Изчезват всички форми и лъжливи граници.
Не искат повече да дишат скришно.

Помислих си, че
краят на цветята е избягал
и мисълта ми
си измисли всичко.

П.П.Няма ли и други желаещи да маневрират (със свежи сили).Има място.Пистата,поне за сега,е достатъмно голяма

От скоро Музата ми си има таен живот,
всеки петък точно в полунощ отварям прозореца и я пускам на свобода,
помахвам след нея като примерна съпруга и се надявам увлечението и да е моментно. Когато се умори се връща, но точно сега блудната ми Муза си живее живота и на мен освен да обикалям стаята, да сядам по невнимание върху котката и да се взирам в неясните очертания друго не ми остава.
А да и пуша припряно

Има нещо милосърдно в това
Думите да те напуснат.
Максималната ентропия е състояние,
в което не приемаш
и не отдаваш топлина.
Аз знам какво е студ.
Прегръщам се с една ръка.

По зимните плажове
едно откраднато лято
ни търси все още -
под мидени мъртви черупки
твойте стъпки лежат,
моят смях край моста е потънал
удавен.
Но лятото не разбира това
и отчаяно търси следите ни..
А нощем -
ти усещаш ли как -
нощем зъзне бездомно и плаче
в душите ни..

Изшепнахме сто думи наизуст,
но сто и първата одраска гърлото.
Затвори се денят околовръст,
небето и земята се прегърнаха.
Видяхме се. А нямаше врата
нито назад, ни на света към свършека.
Тогава ти отвори есента
и влязохме в октомври като в къща.

И аз нямам кой знае колко възможности да се справям с липсата на въодушевление.За щастие (най вече нейното,ако я имаше) нямам котка, защото разсеяността ми е толкова активна, че даже няма да се учудя, ако се окаже, че имам котка, но просто в момента не си спомням.
Ако наистина вярваш, че Музата ти те е напуснала, то аз сериозно подозирам, че имаш още една най-малко.И тя държи другата ти ръка, за която нищо не казваш.

Студено ми е от прекалено неискрена топлина
Отминавам
Внимателно смачквам хаоса
Една усмивка може да ми помогне
да съществувам
Една дума-
да ме победи
Ръцете ми не могат да забравят,
че някога са имали мечти

Положението ми е доста напечено, така че благодаря на sqnka, че ме поприкри

Вероятно подгонена от дъжда,
мокра и настъхнала най-неочаквано Музата ми се върна.
Котката се сви под масата. Сложих вино и чаши,
взех музата в обятията си, а тя се впи в очите ми:
-Ще ти призная какво виждам понякога,
поотделно всеки лист на дървото или
мънички сърпове из чакъла или
какво по-нататък
с мен ще се случи: кратки престой
събирам багажа и дим да ме няма.

Ето така си останах без Муза,
сега и аз ще имам нужда от подкрепление.

Ти си твърде тпродуктивна. Ако твойта Муза си има таен живот и все пак от време на време се завръща, то моята въобще не знае за съществуването ми.
Измислям си я понякога и усърдно прикривам, че ТУК ,ТАМ или НАВСЯКЪДЕ около мен няма нищо.

Думите ми са като зарове.
Захвърлям ги
и чак тогава виждам стойността.
Не ме вини, ако не винаги
успявам да се справя с нищото.
Все повече се разминавам
с всичко,
безмилостно наречено Живот.
Не ме вини и,моля те,
не си отивай докато ти пиша,
докато издишам тези мисли,
тези редове - подобни струни,
докато ги виждам като бариери,
разпиляни помежду ни.
Не ме вини и
ако наистина те има-
не си отивай,
докато издишам тези мисли.

П.П. Тръгвай

Да тръгна, да остана - почти Хамлетовски въпрос.
/Понякога се чудя каква би била развръзката ако Хамлет беше жена/
но това е друга тема, а сега:

Методично се тровя с кафе,
пепелниците пълня с угарки,
гълтам с шепи амидофен -
против болка от звън на китара.
Пазарувам и пия коняк,
ям си нервите, бъбря с комшиики,
чета женски списания и Пастернак,
на сърцето си слагам нашийник.
Галя котката, кротко редя пасианс,
връзвам мислите с яки въжета.

Я се ослушай внимателно, да не би моята Муза
лекичко да ти драска по прозореца

Стана ми противно да стоя в другата стая и още сутринта дойдох да ти се позарадвам, но, при вида на тези (дано не безкрайни) противоречия и кавги, ми си стори малко шумно и неуместно.
Сега, обаче,вече изразходих цалото си мълчание и поне за малко искам да престана да трупам тишина. Пиша ти на глас, който в началото ми беше прудно да разпозная.
В моя ден няма кафе и цигари. Не пазарувам нито бъбря с комшийки.Само ти от времи на време се появяваш.Като се замисля (пък и без да го правя) май съм призрак, само на моменти смътно реален.
Още се питам - аз ли те тровя със звън на китара. Може би Музата ти наистина ме навестява (без мое знание) и после ти разказва колко дълго и тъжно свиря нощем, докато всички наоколо ме намразят.

Не се сърди, живот,
но няма да ти обещая,че
пръстите ми ще поискат нежността ти.
Тъй дълго вече остарявам, че
нямам сили нищо да очаквам.
И пръстите ми
като струни ще заплачат
с най-искрените недочакани въздишки.
Не се сърди, живот,
не искам нищо повече да искам.

Днес всичко мълчи.
Млъчат ръцете ми, мълчат сетивата ми, стаята ми,
дори тишината ми мълчи.
Ето как се случи :
Тази сутрин се събудих с чисто нова Муза, първо забелязах русата й глава на възглавницата до мен и с мъка подтиснах порива да си тръгна без да се запознаем, но тогава се сетих, че сме в моето легло и затова смутено я побутнах по рамото. ТЯ, лениво се протегна, потърка се свойски у мен и бавно отвори очи.
- Добро утро, закъсала поетесо – ми прошепна в ухото ТЯ.
- Добро да е, скъпа /непосмях да я попитам за името/, ти предполагам си Голямата Муза на живота ми? /реших поне статута й да изясним/
- Така поне ми каза тази нощ – дъхът й продължи да гали ухото ми.
Тогава и предложих смутено, да стана, да направя кафе и препечен хляб, и после както му е редът да се захванем с работа – аз да пиша, тя да ме вдъхновява.
- Чакай, чакай, чакай, явно има нещо което не зная за теб
- Питай ме… /обещах си на ум, никога повече от чаша водка на публично място и се приготвих да си кажа небрежно името/
- Ти на колко години си ? – лукаво ме погледна ТЯ
- На 29! – отговорих дежурно като войник /с прискърбие разбрах, че и чаша водка ми е много/.
- Е не си ли вече стара за да вярваш Музи ?!?
На това място “Музата” ми обърна гръб и заспа. Аз станах, събрах си дрехите по пода и отидох да пия бира, бира, кафе и бира. Когато сега се върнах огледалото ми /но не с червило/ ме посъветва :
“Интимността с непознати музи, сериозно застрашава творческия процес. Здравето също.”

Ето поради каква причина днес всичко ми мълчи.

Напълно ли е сигурно, че точно моята Муза те е споходила?

Не оставяй тишината да те обсеби, защото всичко твърде рязко ще се врязва в неизвестността на плахите ти тайни. И настроенията ти ще се разпаднат на безброй букви, които ще съграждат изречения.И изреченията ще достигнат някого и някой ще ги има, ще ги токосва с поглед, ще ги запази в погледа си, ще премига, но няма да възвърне смисъла, защото тишината е необозрима.

и винаги ще ги има

И пак - почти сама по тия тъжни клубове....
Салатата е нежна. Келнерите - хубави.
Хлапакът с мен не знае какво е да си с мене.
Ръцете ми - спокойни. Челото ми солено.
Хлапаците се сещат какво е да ме няма
и плащат чужди сметки. Главата ми е
пламък.
Но не е от добро. А не е и за хубаво.
Очите ми изтекоха по тези тъжни клубове
да гледат към вратите с очи на поетеса....

Миряна Башева

Свободата е правото да бъдеш това което си

За момент си помислих, че изгубих нишката, която помага да споделяме настроенията си. Не винаги ще те депресирам толкова. Нали една от рецептите за растеж е - болката. Затова и толкова усърдно я търся, но не винаги. Имам и много поводи за радост, които дори на моменти се чудя как да прикривам. А смахнатите неща май са ми любимите

Прекрасни са секундите,
когато се събудят
и бързат
времето си да помолят
да бъде слънчев краткият им миг
на свобода.
Танцувайки секундите се радват, че
могат да намигнат на света