Дръжте папагалаааа!
8 отговора
218 прегледа
Дръжте папагалаааа!
Точно в 07:00 ч. външният звънец събуди Мед. Тя дошляпа боса, рошава и пижамена до вратата само за да премига срещу оглеждащите я от главата до петите двама полицаи. След щателно проучване и запитване дали е сигурна, че точно тя живее в този апартамент, може би надявайки се, че фактът че се събужда именно точно в него, не означава непременно това да е постоянното й място на обитание, единият от полицаите съчувствено и с голяма симпатия я уведоми, че трябва да се яви в 09:30 ч. в n-ското районно полицейско управление, понеже имало обвинения и жалба срещу нея.
Мед пак премига, прие призовката и се прибра дълбоко замислена, обратно - в именно нейният си апартамент. Хич, ама изобщо хич не можеше да си представи в какво може да обвиняват точно нея (и апартамента й). Единственото за което се сети бе, че може би искат да арестуват папагала й, задето цвърчи толкова силно или пък в пристъп на абстиненция за сладко е изтръгнала вафлата от ръцете на някое невинно дете без да помни.
“Олеле!” – уплаши се Мед, като си представи как поставена пред дилемата дали да предаде папагалчето на властите или да забегне с него и да стане моряк, избираше второто и във въображението си вече се виждаже да крачи по жълтеникав селски неутъпкан път с клектата в ръка, на гърба с раница пълна с чорапи, четки за зъби и голямо количество папагалски семки, изселена завинаги от родният си град. На път към районното, подготви защитната си пледоария, в която най-вече щеше да се опита да омаловажи наистина неограничените способностите на гласовият апарат на горкото птиче (което представа си нямаше защо Мед цяла сутрин му шъткаше след посещението на полицаите) - “Ама как? Някой се е оплакал че птичката ми чурулика?” и да заеме твърдо природозащитна позиция - “Къде отива природата, пеперудите и птичките, ако всички вземат да се оплакват?”. Но ако все пак редник-генерал-лейтенант-инспекторът или както там му беше титлата останеше непреклонен и настояваше за арест, Мед щеше да натърти, че това е напълно безсмислено и ненужно жестоко, защото обвиняемият по рождение си е в затвора и понастоящем живее в тясна, мръсна, гадна килия върху фризера в кухнята й, и ако дори правото му свободно да се изразява отнемат, де ще му излезе краят и накъде изобщо върви този свят? Ако пък законът, в лицето на облеченият в полицейска носия господин, треснеше с непреклонен железен юмрук по бюрото, може би упорито отказващият до сега да говори (говорящ) папагал щеше да се оправдае сам, като се посочи и попита невярващо “Кой? Аз? Да чуруликам? Ааааа, няма такова нещо, да си имаме уважението!”. Тогава устремените към него белезници щяха да увистнат във въздуха, а полицейският кордон около входа гузно да се разпръсне.
А може пък наистина Мед да беше обвинена в някое изумително жестоко и брутално престъпление и това да бяха последните глътки свобода, които поемаше? Тогава тя самата, а не папагалът й, трябваше да се сочи с пръст, да премигва с огромни телешки невинни очи и с тъничък и възнепорочен глас да мърка “Кой?… Аз? Аз?!!?!!?!?… С БРАДВА??!?!??…Аз??!!!??!?”
Ах, дойде Часът Х! Инспекторът поведе Мед, вероятно към стаята за изтезания, както предположи тя, подозрително прехвърляйки някакви листя из ръцете си. И тъкмо преди Мед примирено да протегне напред долепените си ръце, за да й сложи прангите и да изхлипа “О, моля Ви, не го направих нарочно!”, човечецът й съобщи, че всъщност търсят брат й, за да му искат старият паспорт. “ООооо!…”
Всички свръхинтересни адвенчърски теории за случая се сгромолясаха с гръм и трясък в главата на Мед. “Ама че скучно полицейско управление! Никакво въображение!” – заключи тя и тръгна да търси приключения по път към работа.
Мед пак премига, прие призовката и се прибра дълбоко замислена, обратно - в именно нейният си апартамент. Хич, ама изобщо хич не можеше да си представи в какво може да обвиняват точно нея (и апартамента й). Единственото за което се сети бе, че може би искат да арестуват папагала й, задето цвърчи толкова силно или пък в пристъп на абстиненция за сладко е изтръгнала вафлата от ръцете на някое невинно дете без да помни.
“Олеле!” – уплаши се Мед, като си представи как поставена пред дилемата дали да предаде папагалчето на властите или да забегне с него и да стане моряк, избираше второто и във въображението си вече се виждаже да крачи по жълтеникав селски неутъпкан път с клектата в ръка, на гърба с раница пълна с чорапи, четки за зъби и голямо количество папагалски семки, изселена завинаги от родният си град. На път към районното, подготви защитната си пледоария, в която най-вече щеше да се опита да омаловажи наистина неограничените способностите на гласовият апарат на горкото птиче (което представа си нямаше защо Мед цяла сутрин му шъткаше след посещението на полицаите) - “Ама как? Някой се е оплакал че птичката ми чурулика?” и да заеме твърдо природозащитна позиция - “Къде отива природата, пеперудите и птичките, ако всички вземат да се оплакват?”. Но ако все пак редник-генерал-лейтенант-инспекторът или както там му беше титлата останеше непреклонен и настояваше за арест, Мед щеше да натърти, че това е напълно безсмислено и ненужно жестоко, защото обвиняемият по рождение си е в затвора и понастоящем живее в тясна, мръсна, гадна килия върху фризера в кухнята й, и ако дори правото му свободно да се изразява отнемат, де ще му излезе краят и накъде изобщо върви този свят? Ако пък законът, в лицето на облеченият в полицейска носия господин, треснеше с непреклонен железен юмрук по бюрото, може би упорито отказващият до сега да говори (говорящ) папагал щеше да се оправдае сам, като се посочи и попита невярващо “Кой? Аз? Да чуруликам? Ааааа, няма такова нещо, да си имаме уважението!”. Тогава устремените към него белезници щяха да увистнат във въздуха, а полицейският кордон около входа гузно да се разпръсне.
А може пък наистина Мед да беше обвинена в някое изумително жестоко и брутално престъпление и това да бяха последните глътки свобода, които поемаше? Тогава тя самата, а не папагалът й, трябваше да се сочи с пръст, да премигва с огромни телешки невинни очи и с тъничък и възнепорочен глас да мърка “Кой?… Аз? Аз?!!?!!?!?… С БРАДВА??!?!??…Аз??!!!??!?”
Ах, дойде Часът Х! Инспекторът поведе Мед, вероятно към стаята за изтезания, както предположи тя, подозрително прехвърляйки някакви листя из ръцете си. И тъкмо преди Мед примирено да протегне напред долепените си ръце, за да й сложи прангите и да изхлипа “О, моля Ви, не го направих нарочно!”, човечецът й съобщи, че всъщност търсят брат й, за да му искат старият паспорт. “ООооо!…”
Всички свръхинтересни адвенчърски теории за случая се сгромолясаха с гръм и трясък в главата на Мед. “Ама че скучно полицейско управление! Никакво въображение!” – заключи тя и тръгна да търси приключения по път към работа.
ех... маме...
Пък мойта днешна среща с редник-генерал-сержант намкойси си беше истинска жива реалност, че и на сичкото отгоре - не стига че си ударих колата (дето не е и мойта даже поне де!) ... ми на сичкото отгоре си бях виновна... и сега хем кола ше плащам, хем акт.... мдааааммммм....
такива са те полицаите.... все си им виновен за нещо, дето не си.....
The moment may be temporary, but the memory is forever!
такива са те полицаите.... все си им виновен за нещо, дето не си.....
The moment may be temporary, but the memory is forever!
И още......
меееед, ти никога ли не си била арестувана? Сигурен съм че поне веднъж си държала брадва в ръцете си и си чула гласа на метала "сега направи нещо страшно, аз съм с теб, ще се чувстваш като божество" - а от това до арестуването има много малко.
Пролетта е дяволски далече............
Пролетта е дяволски далече............
