Демонология
14 отговора
300 прегледа
за мисленето
Повечетио хора не искат да плуват, преди да са се научили... Естествено, че те не искат да плуват! Родени са за сушата, а не за водата. И също естествено не искат и да мислят; та те да родени за живот, а не за мислене! Да, а който мисли, който превърне мисленето в свое главно дело, то наистина може да го отведе далеч напред, но той все пак заменя сушата с водата и някога ще потъне.
Aledar~
Aledar~
за измеренията (спешъл за Паган)
Мисля си: ние, хората, всички ние, които имаме по-големи изсквания, копнеж и едно измерение в повече, съвсем не бихме могли да живеем, ако извън въздуха на този свят нямаше за нашия дух и друг въздух, ако извън времето не съществуваше и вечността, именно тя е царството на вечните.
Aledar~
Aledar~
Демонология на противоречията - за Мики и не само
При нашия степен вълк беше така, че в душата си той наистина живееше ту като вълк, ту като човек, както става с всички разнородни същества. Само че щом се почувстваше вълк, човекът в него непрекъснато дебнеше, не изпускаше от очи, съдеше и присъждаше, а във времената, когато биваше човек, вълкът правеше същото. Например ако той като човек биваше наведен на някаква хубава мисъл или изпитваше нежно, благородно чувство, или извършваше някакво така наречено добро дело, тогава вълкът в него се озъбваше, хилеше се и с кървав присмех му показваше колко жалък изглежда и как целият този благороден театър не отива на едно степно животно, на вълк, който, разбира се, в сърцето си съвсем точно знае какво му допада и прилича, а именно да върви самотен през степта, отвреме на време да смуче кръв или да гони някоя вълчица... Но погледнато от страна на вълка, всяко човешко действие изглеждаше също така ужасно комично и неловко, глупаво и суетно.
Съвсеем същото биваше и когато той се чувстваше като вълк и се държеше така, показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени маниери и нрави. Тогава именно човешкото у него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, развалчше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.
Aledar~
Съвсеем същото биваше и когато той се чувстваше като вълк и се държеше така, показваше на другите зъбите си, изпитваше омраза и смъртна вражда към всички хора и техните престорени маниери и нрави. Тогава именно човешкото у него биваше нащрек, дебнеше вълка, наричаше го животно и звяр, развалчше и му отравяше всички радости в неговото просто, здраво и диво вълче същество.
Aledar~
Демонология на противоречията - за Мики и не само
Най-често той се чувстваше много нещастен, това не може да се отрече, бе в състояние да прави нещастни и другите, и то тъкмо тези, които обичаше, а и те него. защото всички, които го даряваха с любов, виждаха само едната му страна. Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек. А после биваха ужасени и разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълка в него. така и ставаше, защото той като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост и заради това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов държеше.
Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него, свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха странно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта, иска му се да слуша Бетовен, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така той внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше.
Aledar~
Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него, свободното, дивото, необузданото, опасното и силното, и точно те изпитваха странно разочарование и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност и доброта, иска му се да слуша Бетовен, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени и така той внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше.
Aledar~
Демонология на раздвоението (за сестра ми)
Съществуват сравнително много хора, които приличат на него, мнозина от хората на изкуството спадат тъкмо към този тип. Те всички имат две души, две същества в себе си, в тях божественото и демоничното, майчина и бащина кръв, способност за щастие и способност за страдание са също тъй объркани и враждебни, както човекът и вълкът в душата му. И тези хора, чийто живот е много неспокоен, понякога в редките си щастливи мигове така познават силното и неизразимо красивото, пяната на моментното щастие кипи тъй високо и ослепително над морето от страдание, че това щастие, а кратко пробляснало в сиянието си, докосва другите и ги очарова. така възникват като скъпоценна пяна всички онези художествени творби, в които един-единствен страдащ човек за час се издига така високо над собствената си съдба, че неговото щастие излъчва звездна светлина, и на всички, които го виждат, то изглежда вечно и като тяхна собствена мечта за щастие.
Aledar~
Aledar~
Демонология на раздвоението (за сестра ми)
Всъщност тези хора, нека делата и творбите им се наричат както и да е, нямат никакъв живот, техният живот не е съществувание, а едно вечно мъчение и прибой, той е нешастен и болезнено разкъсан, ужасен и безсмислен, щом не си готов да видиш смисъла му тъкмо в онези редки преживявания, дела, мисли и творби, които засияват над хаоса на едно такова битие. У хората от този тип се е родила ужасната и опасна мисъл, че целият човешки живот е може би само едно измама, едно буйно и неспособно недоносче на прамайката, един див и страховито погрешен опит на природата. Сред тях обаче е възникналаи другата мисъл, че човекът навярно е не само полуразумно животно, а и дете на боговете, отредено за безсмъртие.
Aledar~
Aledar~
Демонология на самоубийството
Тук следва да се каже, че той принадлежеше към самоубийците. Грешно е да бъдат наричани самоубийци единствено хората, които действително слагат край на живота си. Сред тях има дори много, които само до известна степен, така да се каже, случайно посягат на себе си, хора, за чиято същност това не е необходимо. Сред безличните съществувания, без ясно изразена характерност и силна съдба, сред стадните хора също има някои, които завършват със самоубийство, макар по всички свои особености не принадлежат към типа на самоубийците, докато, обратното, мнозина от ония, които според същността си се числят към самоубийците, фактически никога не посягат на себе си. За самоубиеца - а вълкът беше такъв- не е безусловна необходимост да живее в особено силна връзка със смъртта, това можеш да псотигнеш и без да си самоубиец. Но на самоубиеца е присъщо да възприема своето аз, все едно дали оправдано или не, като особено опасен, съмнителен кълн на природата. На него постоянно му се струва, че е изложн на опасност, сякаш стои на най-остър скален връх, където един лек удар отвън или тласък на незначителна вътрешна слабост са достатъчни да го съборят в бездната. Съдбовната линия на този вид хора е белязана с това, че поне в собствената им представа за тях самоубийството е най-вероятният вид смърт. Предпоставка за това настроение, което почти винаги проличава още в ранна младост и придружава тези хора през целия им живот, не е някаква особено слаба жизненост, напротив. сред самоубийците се намират необикновено жадни, жилави, а също и смели натури. Но както има натури, които пти най-малкото заболяване са склонни към висока температура, то тези, които наричам самоубийци, винаги са много чувствителни и сантиментални и при най-малкото сътресение са склонни инстинктивно да се отдадат на мислълта за скъсване с живота.
Aledar~
Aledar~
Лабиринт
Има един Лабиринт... първичния... всеки тръгва по него за да намери смисъла, за да получи дарбата да променя съдбата си, света си, бъдещето си. Веднъж тръгнал по него няма връщане назад, единствената посока е напред. Няма място за колебание, защото то само разбива вярата в правилността на мислите и чувствата. Или минаваш през лабиринта или загиваш. Не може вечно да се луташ... няма начин.
Моите светове... какво съм аз... първия ми свят беше света на хората... света на родителите ми. Спокойно място където всичко си имаше ред и дисциплина. Единствените може би щастливи мигове в живота ми. Той бързо изчезна. Дойде втория... света в който правилата бяха мои, там където всичко беше мое... света на изграждането ми. Всеки си има свой такъв. Тогава се минава през Лабиринта... сега имам нов свят - изцяло свой свят. Той не се вмества в нищо конкретно... той е вселена. Мога да променям всичко - миналото си, бъдещето си, настоящето. Когато нещо не ми харесва то просто изчезва. Нормалният свят е просто сянка на реалния. Аз съм сянка на себе си... на това което бях преди. Какво съм аз... първичното зло, криещо в себе си жажда за доброта. Аз съм безкраен като вселената в очите ти и краен като всеки смъртен. Аз съм величието на злото и нежността на доброто. Аз мога да унищожавам по-грозно от заразата и да обичам по-изгарящо от огъня. На мен също някога като на безкрупулния разбойник, ми дадоха това което не бих могъл да откупя нито с обир скъп, нито с рязана глава...
Навремето всичко изглеждаше красиво.. докато се движех по Лабиринта.. всяка стъпка ставаше все по-трудна, но наоколо всичко носеше красота. След това всичко стана сиво, мрачно, ужасяващо. Лабиринта ме научи да вървя без да се обръщам. Душата ми огрубя, изрисувана с милиардите белези от болезнени рани. Живях в безкрая на миналото и в необятността на бъдещето. А днес живея тук и сега. Опитах се да бъда ковач на съдбата си, вече не съм отломка подмятана от обстоятелствата, когато падна - ставам. Не стоя в прахта, затворил сам себе си в клетката от меланхолия и сладка мъка. Мислите за несправедливостта в устройството на света ми даваха утеха и оправдание за провалите. Но кой ми е обещал, че всичко ще е гладко... че живота ще е песен, че Лабиринта ще е лек и краен... да... никой не го е направил. Но аз не бягам... вписвам собствените си проекции във всички светове... намирам собствения си в мрачното и сиво същество наречено човешка вселена.
Аз се родих в болка и в болка станах себе си. Как можех да разбера болката ти, без да съм я почувствал в себе си, как мога да почувствам огъня ти, ако не ме опариш с него... как бих оценил достойнствата ти, ако поне веднъж не ме убодеш с бодличките ти. Как да разбера любовта, ако не обикна дори най-мрачното в теб... Та нали всичко това ме дарява със силата необходима за да го приема, нали това наточва острието на волята ми... Как иначе бих погледнал в огледалото през твоите очи...
Смъртта... винаги ме е блазнела... умирал съм много пъти... умирам всеки ден, умирам защото живея. И живея защото всяка смърт е началото на живота. Кой не е губил хора, които обича... как само си отиват, без дори те попитат какво чувстваш, какво ти се иска..... но мислейки за мъртвите не можем да ги върнем... те не искат това от нас... те искат да сме тук... да живеем... да направим това за тях, което те не са могли. Грозно е да знаеш как едно 12 годишно невинно същество бавно умира, без надежда да живее в този свят... но то живее другаде... искаше ми се да мога да върна всички от там... навремето можех... спомням си думите на прабаба ми към лекаря... "Докторе, защо го направихте... та там беше толкова хубаво, защо ме върнахте тук..." Знам какво казваше, когато всички я обвиняваха, че синът й си е отишъл толкова млад... "Там имат нужда от добри хора, мили мои... за какво са им лошотиите..." Но тя пребори болката... остана тук... сред нас... за да носи надежда... Сега е там... вече... но пак го прави... пак носи надежда и помага на тези, които са тук.
Аз съм силен понякога... защото мога да ви отнема омразата... та как може да ме мразите, ако ме няма... но мога да давам всичко... сякаш съм застанал на ъгъла и раздавам на всеки късче от сърцето си на което пише "обичам те"... две думи без смисъл... толкова изтъркани от употреба, че вече никой не им вярва. Веднъж повярвал и разбрал, че не си заслужава или загубил този който ги казва.... болка.... мъка... страдание... Лабиринта започва пак... Трудно е да минеш отново, да създадеш собствения си свят в още по-тъмния и мрачен човешки такъв. Трудно е, защото си сам...
Гледах го в очите... то ме гледаше изпитателно, сякаш беше някой ректор замислящ се дали да ми пише 3 и да забрави за съществуването ми... или да ме остави на поправителен и да ме мъчи докрай. И после махна с нещо като ръка и каза... разкарай се оттук.
Бях силен... сега съм силен когато се налага. Иначе съм слаб. Не мога да понасям света в който живея. Променям го... постоянно... тенденциозно. Веднъж съм на върха, в следващия момент съм на дъното. Зло и добро... омраза и любов. Двете сили които се борят. Писна ми от сделките които ми предлагат. Уморих се да си играят с мен.
Безразличие, сива идилия..... това е живота, който ми предлагат... аз не искам такъв живот. Не го и живея. Научиха ме да бъда луд, да бъда нормален... имам много лица... истинското... пред него има бариери... много... казват, че съм гений... че съм нищожество... че съм Бог... че съм Сатана... аз съм това което другите искат да съм в техните представи най-често.
Жалко е да обичаш и да не знаеш как да изразиш чувствата си... жалко е да не можеш да си го признаеш сам пред себе си... жалко е човека който обичаш до лудост да има нужда от теб, а ти да спиш или да се занимаваш с глупостите на хора, които не го заслужават. Жалко е да не можеш да си творец точно когато трябва... да искаш да си с някой и да го криеш... хе хе... Алф казваше... "Ами какво чакаш бе Лин..... представи си, че планетата избухне и какво... никога няма да си била с човека който значи толкова много за теб само защото те е било страх да му го кажеш..." ... Жалко е да се занимаваш с нищожни неща, когато любимия ти има нужда от подкрепа и разбиране... жалко е да те е страх, че ще го изгубиш, защото тогава наистина би го изгубил...
много съм жалък... :-(
Darkness All Around Us We Don’t Close Our Eyes
No One’s Gonna Ground Us We Were Born To Fly...
Моите светове... какво съм аз... първия ми свят беше света на хората... света на родителите ми. Спокойно място където всичко си имаше ред и дисциплина. Единствените може би щастливи мигове в живота ми. Той бързо изчезна. Дойде втория... света в който правилата бяха мои, там където всичко беше мое... света на изграждането ми. Всеки си има свой такъв. Тогава се минава през Лабиринта... сега имам нов свят - изцяло свой свят. Той не се вмества в нищо конкретно... той е вселена. Мога да променям всичко - миналото си, бъдещето си, настоящето. Когато нещо не ми харесва то просто изчезва. Нормалният свят е просто сянка на реалния. Аз съм сянка на себе си... на това което бях преди. Какво съм аз... първичното зло, криещо в себе си жажда за доброта. Аз съм безкраен като вселената в очите ти и краен като всеки смъртен. Аз съм величието на злото и нежността на доброто. Аз мога да унищожавам по-грозно от заразата и да обичам по-изгарящо от огъня. На мен също някога като на безкрупулния разбойник, ми дадоха това което не бих могъл да откупя нито с обир скъп, нито с рязана глава...
Навремето всичко изглеждаше красиво.. докато се движех по Лабиринта.. всяка стъпка ставаше все по-трудна, но наоколо всичко носеше красота. След това всичко стана сиво, мрачно, ужасяващо. Лабиринта ме научи да вървя без да се обръщам. Душата ми огрубя, изрисувана с милиардите белези от болезнени рани. Живях в безкрая на миналото и в необятността на бъдещето. А днес живея тук и сега. Опитах се да бъда ковач на съдбата си, вече не съм отломка подмятана от обстоятелствата, когато падна - ставам. Не стоя в прахта, затворил сам себе си в клетката от меланхолия и сладка мъка. Мислите за несправедливостта в устройството на света ми даваха утеха и оправдание за провалите. Но кой ми е обещал, че всичко ще е гладко... че живота ще е песен, че Лабиринта ще е лек и краен... да... никой не го е направил. Но аз не бягам... вписвам собствените си проекции във всички светове... намирам собствения си в мрачното и сиво същество наречено човешка вселена.
Аз се родих в болка и в болка станах себе си. Как можех да разбера болката ти, без да съм я почувствал в себе си, как мога да почувствам огъня ти, ако не ме опариш с него... как бих оценил достойнствата ти, ако поне веднъж не ме убодеш с бодличките ти. Как да разбера любовта, ако не обикна дори най-мрачното в теб... Та нали всичко това ме дарява със силата необходима за да го приема, нали това наточва острието на волята ми... Как иначе бих погледнал в огледалото през твоите очи...
Смъртта... винаги ме е блазнела... умирал съм много пъти... умирам всеки ден, умирам защото живея. И живея защото всяка смърт е началото на живота. Кой не е губил хора, които обича... как само си отиват, без дори те попитат какво чувстваш, какво ти се иска..... но мислейки за мъртвите не можем да ги върнем... те не искат това от нас... те искат да сме тук... да живеем... да направим това за тях, което те не са могли. Грозно е да знаеш как едно 12 годишно невинно същество бавно умира, без надежда да живее в този свят... но то живее другаде... искаше ми се да мога да върна всички от там... навремето можех... спомням си думите на прабаба ми към лекаря... "Докторе, защо го направихте... та там беше толкова хубаво, защо ме върнахте тук..." Знам какво казваше, когато всички я обвиняваха, че синът й си е отишъл толкова млад... "Там имат нужда от добри хора, мили мои... за какво са им лошотиите..." Но тя пребори болката... остана тук... сред нас... за да носи надежда... Сега е там... вече... но пак го прави... пак носи надежда и помага на тези, които са тук.
Аз съм силен понякога... защото мога да ви отнема омразата... та как може да ме мразите, ако ме няма... но мога да давам всичко... сякаш съм застанал на ъгъла и раздавам на всеки късче от сърцето си на което пише "обичам те"... две думи без смисъл... толкова изтъркани от употреба, че вече никой не им вярва. Веднъж повярвал и разбрал, че не си заслужава или загубил този който ги казва.... болка.... мъка... страдание... Лабиринта започва пак... Трудно е да минеш отново, да създадеш собствения си свят в още по-тъмния и мрачен човешки такъв. Трудно е, защото си сам...
Гледах го в очите... то ме гледаше изпитателно, сякаш беше някой ректор замислящ се дали да ми пише 3 и да забрави за съществуването ми... или да ме остави на поправителен и да ме мъчи докрай. И после махна с нещо като ръка и каза... разкарай се оттук.
Бях силен... сега съм силен когато се налага. Иначе съм слаб. Не мога да понасям света в който живея. Променям го... постоянно... тенденциозно. Веднъж съм на върха, в следващия момент съм на дъното. Зло и добро... омраза и любов. Двете сили които се борят. Писна ми от сделките които ми предлагат. Уморих се да си играят с мен.
Безразличие, сива идилия..... това е живота, който ми предлагат... аз не искам такъв живот. Не го и живея. Научиха ме да бъда луд, да бъда нормален... имам много лица... истинското... пред него има бариери... много... казват, че съм гений... че съм нищожество... че съм Бог... че съм Сатана... аз съм това което другите искат да съм в техните представи най-често.
Жалко е да обичаш и да не знаеш как да изразиш чувствата си... жалко е да не можеш да си го признаеш сам пред себе си... жалко е човека който обичаш до лудост да има нужда от теб, а ти да спиш или да се занимаваш с глупостите на хора, които не го заслужават. Жалко е да не можеш да си творец точно когато трябва... да искаш да си с някой и да го криеш... хе хе... Алф казваше... "Ами какво чакаш бе Лин..... представи си, че планетата избухне и какво... никога няма да си била с човека който значи толкова много за теб само защото те е било страх да му го кажеш..." ... Жалко е да се занимаваш с нищожни неща, когато любимия ти има нужда от подкрепа и разбиране... жалко е да те е страх, че ще го изгубиш, защото тогава наистина би го изгубил...
много съм жалък... :-(
Darkness All Around Us We Don’t Close Our Eyes
No One’s Gonna Ground Us We Were Born To Fly...
Re: Лабиринт
Защо... не знам защо... защото така си мислех предполагам. Когато ти казах, че няма да ти хареса изобщо не знаех какво ще пише. Освен това... така е красиво... нали знаеш... иначе... нямаше да звучи така... просто... беше ми тъпо когато ти го казах, че няма да ти хареса... на мен самия не ми харесваше. Само че не ми харесваше първоначалния вариант, а това е крайния... :-)
Darkness All Around Us We Don’t Close Our Eyes
No One’s Gonna Ground Us We Were Born To Fly...
Darkness All Around Us We Don’t Close Our Eyes
No One’s Gonna Ground Us We Were Born To Fly...