Душа
11 отговора
232 прегледа
Душа
Ето една дреболия, която написах преди време. Понеже (учуден съм от себе си) някои от нашумелите напоследък разказчета на hose ми напомниха за нея, реших да я пусна тук:
Душа
Тъмнина. Топла и влажна, лепкава като смола, навяваща суеверен страх от безименните неща, които се криеха в нея. Той имаше усещането, че се движи. Опитваше се да върви напред, но нямаше как да разбере дали успява. Само някакаво вътрешно чувство, някакво неизползвано до сега сетиво, му подсказваше вярната посока. Помнеше, че не прави това за първи път, но никога преди не беше стигал толкова далеч. Нещо сякаш го привличаше към себе си, искаше да го прегърне в тъмните си обятия. Колкото по-близо до целта се намираше, толкова по-ясно ставаше чувтвото за някава празнина вътре в него, която неистово се молеше да бъде запълнена. Мракът започна да изтънява, да се разтапя в настъпващата призрачна, сякаш създадена само от сенки, светлина. Появиха се смътни очертания, нереални контури. Беше стигнал съвсем близо. Само крачка го делеше от това, което беше търсил цяла вечност. Той бе светлината, той носеше в себе си девствената белота на всичко чисто, неопетнената тъкан на доброто. Стремеше се към своята половина, тъмната част на единното цяло, разделено от незнайни сили преди безброй еони.
Усещаше, че някъде отзад напират още много като него, но този път той беше най-близо. Чувството за посока отново го поведе напред. Желанието за единение надвикваше всичко друго в него с беззвучния си вой. Вече можеше да различи тъмните, заоблени форми на това, което търсеше. Той напрегна всяка останала му капка сила и го привлече към себе си. Възторгът го изпълваше, вълшебното усещане за единна цялост му пееше сладката си песен. Всяка негова фибра се подготвяше за най-прекрасния миг от безкрайното му съществувание.
Изведнъж празнотата се завърна. Груба сила изтръгна това, което почти беше станало част от него. Всичко свърши. Той отново беше обгърнат от безмълвен и безбрежен мрак. Търсенето започваше от начало.
*******************************
- Сърдечната дейност се възстанови! – сестрата беше застанала с гръб към операционната маса, но дори през маската всички в залата доловиха облекчението в гласа и.
- Този път се размина на косъм! Хайде да го затваряме и да си ходим. – след четиричасовата операция хирургът беше уморен до смърт. През скалпела му бяха минали десетки пациенти, но този път имаше нещо странно. Смътното чувство за загуба не го напускаше, откакто бяха върнали пациента към живот. Той разтърси глава и се опита да се концентрира. За всичко беше виновна проклетата преумората!
Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.
Душа
Тъмнина. Топла и влажна, лепкава като смола, навяваща суеверен страх от безименните неща, които се криеха в нея. Той имаше усещането, че се движи. Опитваше се да върви напред, но нямаше как да разбере дали успява. Само някакаво вътрешно чувство, някакво неизползвано до сега сетиво, му подсказваше вярната посока. Помнеше, че не прави това за първи път, но никога преди не беше стигал толкова далеч. Нещо сякаш го привличаше към себе си, искаше да го прегърне в тъмните си обятия. Колкото по-близо до целта се намираше, толкова по-ясно ставаше чувтвото за някава празнина вътре в него, която неистово се молеше да бъде запълнена. Мракът започна да изтънява, да се разтапя в настъпващата призрачна, сякаш създадена само от сенки, светлина. Появиха се смътни очертания, нереални контури. Беше стигнал съвсем близо. Само крачка го делеше от това, което беше търсил цяла вечност. Той бе светлината, той носеше в себе си девствената белота на всичко чисто, неопетнената тъкан на доброто. Стремеше се към своята половина, тъмната част на единното цяло, разделено от незнайни сили преди безброй еони.
Усещаше, че някъде отзад напират още много като него, но този път той беше най-близо. Чувството за посока отново го поведе напред. Желанието за единение надвикваше всичко друго в него с беззвучния си вой. Вече можеше да различи тъмните, заоблени форми на това, което търсеше. Той напрегна всяка останала му капка сила и го привлече към себе си. Възторгът го изпълваше, вълшебното усещане за единна цялост му пееше сладката си песен. Всяка негова фибра се подготвяше за най-прекрасния миг от безкрайното му съществувание.
Изведнъж празнотата се завърна. Груба сила изтръгна това, което почти беше станало част от него. Всичко свърши. Той отново беше обгърнат от безмълвен и безбрежен мрак. Търсенето започваше от начало.
*******************************
- Сърдечната дейност се възстанови! – сестрата беше застанала с гръб към операционната маса, но дори през маската всички в залата доловиха облекчението в гласа и.
- Този път се размина на косъм! Хайде да го затваряме и да си ходим. – след четиричасовата операция хирургът беше уморен до смърт. През скалпела му бяха минали десетки пациенти, но този път имаше нещо странно. Смътното чувство за загуба не го напускаше, откакто бяха върнали пациента към живот. Той разтърси глава и се опита да се концентрира. За всичко беше виновна проклетата преумората!
Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.
Re: Душа
Не ми харесва идеята, защото ако ти се стремиш с цялото си същество към нещо, в случая смъртта, не го знам де е този лекар, дето ще се спаси. За да оцелееш след 4 часова операция, трябва доста да ти се живее, ама така яко да искаш да живееш, че няма накъде. Освен ако не приемем, че не душата движи тялото, а обратното.
Впечатване
...мнее, не мисля, че това е идеята...
Лично аз например не вярвам в душата... май... както и да е.
Та въпроса кое накъде тегли, най-много да ме провокира да му тегля една : )...
Май по-скоро ме блазни перверзната ирония в идеята на някакво неосъзнато ниво, душата ни (ако искам да "напредна в това, в което с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот...") да се стреми към това, което би било смърт за тялото, и което всъщност да е нещо далеч по-добро за нея, но в будно - "съзнателно" - състояние да не е способна да си "спомни" това си желание... Представи си, че примерно (ох, този толкиииин! онази тема още не ми е изветряла в главата) е нещо като при Истарите, само че с наказателна цел - че ти примерно си нематериално същество с по-големи сили и способности от текущите, но си затворен в материално тяло, което ти пречи дори да си спомниш какво си...
Май поумазах нещата...
Както и да е : ) ако оставим настрана фондация феномени - идеята е адски жегваща, защото самата мисъл, че това което автоматично се стремиш да избегнеш, е в действителност твоя цел някаква, от преследването на която враговете ти се опитват да те отклонят, втълпявайки ти, че е лошо... бърникайки в мозъка ти...
( "Няма да бъда марионетка в ничии ръце, дори в своите собствени!" - Зейфод Бийблброкс : ) )
Имаше подобен разказ, спомням си, че го четох, но беше одавна пък и на английски, та не помня много. Ни ИДЕЯТА беше, че един човек постоянно сънуваше чуждопланетни пейзажи, отвращаваше се от заобикалящата го среда и човешката си форма и накрая стигна до извода, че е заточен в това тяло поради престъпление, което все още не може да си спомни. Реши да се самоубие и наистина се събуди сред любимите оранжеви пясъци под родното зелено небе, разкърши множествотот си членести крайници и с това което за вида му минава за усмивка се обрърна към втрещено гледащите го негови сънародници...
А те го попитаха защо така бързо е прекратил мечтаната от всички, но спечелена само от него на лотария блажена почивка в "най-прекрасния от световете"...
Та, горе-долу, така...
Хора - С тях не може да се живее! Точка.
Лично аз например не вярвам в душата... май... както и да е.
Та въпроса кое накъде тегли, най-много да ме провокира да му тегля една : )...
Май по-скоро ме блазни перверзната ирония в идеята на някакво неосъзнато ниво, душата ни (ако искам да "напредна в това, в което с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот...") да се стреми към това, което би било смърт за тялото, и което всъщност да е нещо далеч по-добро за нея, но в будно - "съзнателно" - състояние да не е способна да си "спомни" това си желание... Представи си, че примерно (ох, този толкиииин! онази тема още не ми е изветряла в главата) е нещо като при Истарите, само че с наказателна цел - че ти примерно си нематериално същество с по-големи сили и способности от текущите, но си затворен в материално тяло, което ти пречи дори да си спомниш какво си...
Май поумазах нещата...
Както и да е : ) ако оставим настрана фондация феномени - идеята е адски жегваща, защото самата мисъл, че това което автоматично се стремиш да избегнеш, е в действителност твоя цел някаква, от преследването на която враговете ти се опитват да те отклонят, втълпявайки ти, че е лошо... бърникайки в мозъка ти...
( "Няма да бъда марионетка в ничии ръце, дори в своите собствени!" - Зейфод Бийблброкс : ) )
Имаше подобен разказ, спомням си, че го четох, но беше одавна пък и на английски, та не помня много. Ни ИДЕЯТА беше, че един човек постоянно сънуваше чуждопланетни пейзажи, отвращаваше се от заобикалящата го среда и човешката си форма и накрая стигна до извода, че е заточен в това тяло поради престъпление, което все още не може да си спомни. Реши да се самоубие и наистина се събуди сред любимите оранжеви пясъци под родното зелено небе, разкърши множествотот си членести крайници и с това което за вида му минава за усмивка се обрърна към втрещено гледащите го негови сънародници...
А те го попитаха защо така бързо е прекратил мечтаната от всички, но спечелена само от него на лотария блажена почивка в "най-прекрасния от световете"...
Та, горе-долу, така...
Хора - С тях не може да се живее! Точка.
Re: Впечатване
Приемам идеята, че е възможно душата да се стреми към смъртта, като врата към някъде. Обаче, признак на слабост е да искаш да си заминеш от тук преди да ти е дошло времето - ако така и така си решил да умреш, сега е времето да осъществиш всички планове, за които си мечтал, но нещо те е спирало - защото ако няма страх от смърта, от какво ще се уплашиш, какво ще те спре? Точно така Истарите, вместо да се стремят към смъртта, се опитват да постигнат целите си.
"Кажи ми ДонКихоте с какво точно се бириш...
... има ли смисъл или само си спориш?..."
Та за смисъла - Истарите *Имат Задача* - те са, както често се уточнява в съответните посветени на Толкин сайтове, angelic creatures - а ангел нали знаеш, че значи пратеник?... ("I'm just the Messanger..."- някъде другаде : ) ) Та така - те си имат задача и е напълно нормално да искат да си я свършат. [Well, consider the bosses, son! - Днес май ще ми е ден за цитати и перифрази : )]
Когато обаче се ражда дете в родилното, не знам дали знаеш, но заедно с него не се получава и факс с назначение и Смисъл На Живота. Всъщност ние не знаем защо живеем - намираме си причина ей тъй - в движение. И то в повечето случаи не е причина, а оправдание ама карай...
Както и да е, не ми се защитава позицията на бягане от живота, при положение, че не я изповядвам ни най малко. Аз съм последния човек, който би тръгнал да "си заминава оттук преди да му е дошло времето"... : ) По-скоро съм склонна да си спра таймера и да си остана завинаги. : )
Това което ме кара обаче все още да набирам по клавиатурата в този постинг е, че като че ли не си разбрал или по-точно не си приел алтернативната гледна точка, която е напълно необходима при изчерпване на всички възможности по темата - най-вероятно защото ти е лично неприятна или чужда. (Лично аз предпочитам при обсъждане да се дистанцирам от собствените си чувства и да подхождам като към задача, стремейки се към пълно изчерпване на случаите и съответните отговори в тях, но това си е лична позиция.)
Та по същество - признак на слабост ли е да бягаш от затвора си, ако знаеш, че е затвор? "Да осъществиш всички планове, за които си мечтал..." - ако откриеш път навън, ще седнеш ли да си чистиш и подреждаш килията, извинявай?! Постави се на мястото на някой с амнезия събуждащ се в клиника и най-накрая разбиращ какво е и какво са му правили досега
... Та ще си стоиш ли на Земята?...
Разправят, на боговете им допадало да имат по някой атеист под ръка. Удобна мишена.
Та за смисъла - Истарите *Имат Задача* - те са, както често се уточнява в съответните посветени на Толкин сайтове, angelic creatures - а ангел нали знаеш, че значи пратеник?... ("I'm just the Messanger..."- някъде другаде : ) ) Та така - те си имат задача и е напълно нормално да искат да си я свършат. [Well, consider the bosses, son! - Днес май ще ми е ден за цитати и перифрази : )]
Когато обаче се ражда дете в родилното, не знам дали знаеш, но заедно с него не се получава и факс с назначение и Смисъл На Живота. Всъщност ние не знаем защо живеем - намираме си причина ей тъй - в движение. И то в повечето случаи не е причина, а оправдание ама карай...
Както и да е, не ми се защитава позицията на бягане от живота, при положение, че не я изповядвам ни най малко. Аз съм последния човек, който би тръгнал да "си заминава оттук преди да му е дошло времето"... : ) По-скоро съм склонна да си спра таймера и да си остана завинаги. : )
Това което ме кара обаче все още да набирам по клавиатурата в този постинг е, че като че ли не си разбрал или по-точно не си приел алтернативната гледна точка, която е напълно необходима при изчерпване на всички възможности по темата - най-вероятно защото ти е лично неприятна или чужда. (Лично аз предпочитам при обсъждане да се дистанцирам от собствените си чувства и да подхождам като към задача, стремейки се към пълно изчерпване на случаите и съответните отговори в тях, но това си е лична позиция.)
Та по същество - признак на слабост ли е да бягаш от затвора си, ако знаеш, че е затвор? "Да осъществиш всички планове, за които си мечтал..." - ако откриеш път навън, ще седнеш ли да си чистиш и подреждаш килията, извинявай?! Постави се на мястото на някой с амнезия събуждащ се в клиника и най-накрая разбиращ какво е и какво са му правили досега
... Та ще си стоиш ли на Земята?...
Разправят, на боговете им допадало да имат по някой атеист под ръка. Удобна мишена.
Редактирано от Firefox на
Re: "Кажи ми ДонКихоте с какво точно се бириш...
Всъщност, май само си споря. Но, по въпроса за затвора - ако ми е било приятно вътре, ще подредя. Ако не - примерно ще го подпаля. При всичко положения ще побъркам пазачите преди това. Ще го напусна по начина, по който ми харесва.
Основната ми идея е, че не приемам душата да се стреми към смъртта по време на целия човешки живот, като само чака момент за да се пренесе някъде си, а тялото постоянно да й пречи, като я надмогва тотално.
Ако си споняш, веднъж ми направи един тест - ако изведнъж се събудиш в една стая без изход, без прозорци и врата, какво ще направиш? Помниш ли какво казах? :)).
Основната ми идея е, че не приемам душата да се стреми към смъртта по време на целия човешки живот, като само чака момент за да се пренесе някъде си, а тялото постоянно да й пречи, като я надмогва тотално.
Ако си споняш, веднъж ми направи един тест - ако изведнъж се събудиш в една стая без изход, без прозорци и врата, какво ще направиш? Помниш ли какво казах? :)).