Да помислим заедно - 2

Имаше наскоро един постинг в една тема... горе-долу в смисъл: "нека детето си изживее детството". И това ме наведе на следния въпрос:

Кога свършва детството?

Когато детето разбере, че дядо Коледа е всъщност маскиран съсед? Или когато открие, че мама и татко не са всесилни, всезнаещи и всемогъщи божества? Когато получи първия си тежък житейски урок - смърт на домашен любимец, развод на родителите, сблъсък (в прекия и преносен смисъл) с грубост, равнодушие или присмех от други хора (деца или възрастни).

Какво си заслужава да се прави за да "продължи" детството на детето и какво - не? Смятате ли че е правилно детето да поема отговорности в "крехка" възраст?

Кога вие родителите се "възползвате" от възрастта на децата си - "Малък си още, като порастнеш ще разбереш сам/ще ти обясня/татко ти ще ти покаже"?

Как се връзва невинността на детето с предупрежденията "не отваряй на непознати", "не говори с непознати", "не се качвай в коли на непознати", "не взимай нищо от непознати" и т.н. ?

__________
Животът сам по себе си е неква анонимност...

Много въпроси и много нееднозначни отговори според всеки от нас...

Детството свършва, когато човек може да бъде самостоятелен и да се грижи най-малкото за себе си. За някои хора детството никога не свършва, а за някои деца без закрила започва твърде преждевременно...

Ако детето разбере, че съседа играе ролята на Дядо Коледа, то това не бива да е причина да вярва в магията на Коледа, че се сбъдват добрите мечти. Наша роля (на родителите) е тази да го уверяваме в това. Не е хубаво мама и татко да са всемогъщи, т.е. авторитарни, а да са винаги, когато трябва до детето, детето да им има доверие. Когато получи първия тежък житейски урок, родителят трябва, според мен, да го успокои, че на всеки му се случва, но не всеки го преодолява. И друго може да направи родителя в такива трудни моменти за детето - да бъдат заедно тогава, за да може детето да се научи как да ги преодолява и да продължи нататък...

Естествено, че детето може да поема отговорности. И загуби. Аз му вярвам. Необходимо е да им вярваме на децата. Е, по детски в мярата, но всеки следващ път ще е по-силен.

За всяко нещо си има възраст и наистина си признавам, че се "възползвам" от възрастта на децата и прикривам понякога пошлостта, жестокостта, порнографията, убийствата, но "пропускам" подобна информация на порции, а не я оставям да залее неукрепналата психика на децата или въобще да не стигне до тях.

Последния въпрос е една голяма тема за нашето българско общество - криза на доверието. Доверието също трябва да бъде с мяра, но у нас последните 10 години се изпари. На последвалите предупреждения и забрани детето ще ми вярва, докато не започне да ги изпитва самО след 8-10 годишната си възраст. Обаче блендата на информацията е отварям по малко, а не така, че да ги ослепи...В края на краищата всеки проверява "спуснатите" от родителя "постулати" рано или късно, а не им вярва сляпо. И аз това очаквам сами да вземат уроците на живота и то успешно.

Най-често срещаното прилагателно към детство е "безгрижно". Говоря за общия случай разбира се. Според мен детството завършва, когато завърши безгрижието. Неслучайно и за порасналите казват че са като деца точно когато показват някакво безгрижие. Каквото и да си говорим една от най-големите отговорности това е живота, а живота не може да се осъзнае без да се осъзнае смърта. Считам, че истинското детство свършва когато детето осъзнае смърта, тогава свършва пълното безгрижие. За съжаление твърде рано. Но не смърта изобщо. Децата от много малки използват думи като "Сега ще те убия", "Застрелях те!" и т.н. не става дума за това. Не за смърта изобщо. Нито дори за загубата на домашния любимец или на съседа или на дядо или баба. Става дума за момента, когато една вечер, след като сте оставили детето легнало да спи, то дотичва при вас със сълзи на очи и след дълги опити да го успокоите то най-накрая си признава че плачи "... защото ме е страх, че ще умреш!" или "... защото ме е страх, че ще умра!". За мен лично и за петгодишния ми син този момент е вече много близо. Много съм мислил какво точно да му кажа тогава, за да му оставя колкото е възможно повече от безгрижието на детството. Не съм сигурен какви точно ще бъдат думите, но почти съм сигурен, че няма да прибегна до религия.

По-добре преял, отколкото недоспал!

"не отваряй на непознати", "не говори с непознати", "не се качвай в коли на непознати", "не взимай нищо от непознати"

идва момента, когато не може да е далеч/е от всичките непознати... когато започне да е сам/а сред тях, и да намира решение на непознатите ситуации с непознати, тогава вече не е само дете, а как ще се справи, зависи от това на което ще е научил/а в семейството... и това, да не се отлага този момент когато ще го пуснете да отиде там където поиска, за ден, за повече... и подготовка навреме, да се започне когато трябва да се обяснява света с който ще се сблъска, вместо да се отлагат опасностите за "по-късно"...

бързайте бавно... но не отлагайте безмислено...

_____________________________
Мисли глобално, действай локално

Може да прозвучи странно, но за мен детството не свършва, то остава в нас и от време на време си го припомняме - ставаме пак деца. Това е нещо което постепенно избледнява - за някои много бързо - за други цял живот не стига. Но и това е част от живота - и дори децата разбират че няма винаги да са деца. Че ще пораснат и това е нормално - болезнено е по скоро за родителите че децата им всъщност вече не са "деца" - че порастват - докато за детето това става неусетно, естествено винаги има случки и емоции които карат децата да осъзнават какъв е света, че все пак ще умрат и те някой ден - но това не бива да е плашещо - а просто част от философията за живота. Всичко преминава неусетно, сякаш за миг..... точно това е живота - миг от вечността и част от този миг е детството, за които всички големи мечтаят да не свършва.....

Hell is my home!

Еми да - и аз го споделям това. За мене детството е нещо много важно. При мен свърши изведнъж - разликата беше огромна. Какво беше по време на детството ли?
Спокойствие, безгрижност, усещане за многото интересни неща, които можеш да научиш за света, който те заобикаля... Като кажех "100лв." и това беше най-голямата сума на света, като кажех "много отдавна" и имах предвид е-хе-хе-хееее..., като кажех "Вселена", разбирах това, което би трябвало да е Бог.
Неприятно, мисля, е да видиш детето си лишено от надежда, незабавляващо се и то съвсем не по детски, изнервено пак не по детски. Трябва това им преживяване на малките хора - детството - да бъде удължено. По някакъв начин - не знам как. А съзнаването на света е част от миналото/отминаващото детство и не знам за човек, който да е видял нещата като много цветущи. Последните ми остатъци детство се изпариха, когато за пръв път не усетих старата неописуема тръпка преди пътуване. Винаги - такова вълнение, направо трепет съпроводен от неспане. И изведнъж безразличие. Сдухваш се защото си мислиш, че оттук нататък все повече от онези тръпки ще започнат да отпадат и да отпадат, докато ти остане само ... сметалото в мозъка. И тъй като идвам след тежка модерация на текстове, се сещам затова:
"Ах да можех да си купя днеска свойто детство, утре младостта". Не го ли искате и вие?! Тогава защо децата ви да го искат повече от вас?

Елементарно, драги ми Уотсън!