Чуждите идеали

Слабостите ни ни карат да се стремим към различни неща. И срещаме хора. Хора разни, с разни идеали. Един вика - моят идеал е да имам къща, жена/съпруг, и много деца, и готово - щастлив съм. Друг вика - искам да работя, и да създавам, да творя, да се наслаждавам на творенията си, и ще съм щастлив. Трети - търси пътешествия, да покорява територии... Четвърти - нещо съвсем разилично.
Всеки си има ако не идеали, то поне слабости - коли, къщи, жени/мъже, пари... Има и хора с духовна ориентация, чиито идеали са нематериални.
Човек се стреми да си достави по много от нещото, което го прави щастлив. И ако някой друг не иска същото, то той прилича на глупак.

И на всеки един човек, нещо у другия му се струва странно, налудничаво, особено, необикновено, и изобщо - абе такова едно шантаво :-) Защото идеалите на другия често са ни чужди. Стремежите му са различни.

Лошото пониква, когато един човек, иначе интересен и приятен за общуване, прояви неразбиране към уникалността на отсрещния. И каже -"Хм, ти си луд, за какво ти е всичко това? Най-доброто на света си е ... еди-какво-си" (каквото той иска). И е толкова убеден в това, че според него другият човек е абсолютно неадекватен с идеалите си, и се опитва да го накара да се усеща като зелено човече с чифт антенки, с коса-спагети, и крака на жаба.

И защо изобщо срещаме неразбиране? Колко респект към чуждите интереси възпитава обществото? Уважение, зачитане и разбиране на различията, на уникалното, на ... онова зрънце неповторимост, което всеки носи, и което е част от колорита на личността, и... вместо да приемат вкуса му дори и само чрез контакт, без споделяне, някои го отхвърлят, защото праволинейността им не им позволява да го приемат...

Далеч съм от идеята, че всички хора са такива. Но... Няма ли у всеки от нас поне мъничко от това? Поне мъничко неодобрение, отхвърляне и отрицание към различието?
Можем ли да се внедрим успешно в обществото, ако сме като коне с капаци и не толерираме странностите у другия, било то хоби, навик, или каквото и да е?

Всеки един стремеж е достоен за уважение, доколкото не наранява другите. И всеки един житейски стремеж е към проява на цвета на личността, желание за живот, за подчертаване на уникалностите.
Мисля си, че важен е начинът, по който съдим (за) различните от нас.
Защото съдим себе си според собствените си намерения, а съдим другите според действията им. И понякога едно действие не отразява точно първоначалните намерения. ... но това всъщност е съвсем друга тема...

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Понеже е достатъчно трудно да станеш каквото и да било, след като си избереш посока на развитие, другите ти се струва че

-или са пред теб, и трябва да ги дърпаш за фанелките

- или завиждаш, че са избрали по интересния път, и ти самия - не си... това е несигурност и завист към всички и всичко различно от теб самия...

Аз не мисля, че са по-напред или по-назад. Само може би по-встрани. Може би непаралелно даже. Но не несигурност, и не мисля, че и завист. Всеки е сигурен в каквото върши, защото му харесва. Само дето хората гледат някак си... теснолинейно :-)

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

е, ама всеки ли прави това което му харесва?

и когато няма вече какво да прави, какво да му харесва? или когато не иска да прави нищо...

Е.... Ставаше дума за наличие на интереси, а не за липсата на такива.
Не знам как е там... :-)

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Защо чак сегаааа???
Ако напишеш още едно подобно нещо ставам твой роб!!

чуждият идеал си е чужд.
всеки не му обръща никакво внимание.
но ако чуждият идеал започне да нахлува и застрашава собствените ти идеали.....?

Защо наричаш интереса - идеал? Това са интереси, а не идеали. А от какво е продиктуван интереса, мислиш? Само от едно нещо - страх. Така, че не е неправилно да се каже, че нашите идеали зависят от количеството на нашия страх.

Пази се от страхливи хора. От хора които ги е страх от тъмното, защото именно те имат най-ниски идеали.

Е, нали все се стремя към истината, а тя е една, макар всеки да я вижда по своему, та имам подобни прегрешения в смисъл, че не мирясвам докато не разбера къде са релсите на любимия ми влак ... а после - нека си живее човечеца, както иска, макар че не е лесно да виждаш някой да греши, и да го оставиш ... да се мъчи. Но то не винаги има избор - в съгласие с истината често е най-мъчителната съдба.
Неразбирането по принцип е типично за редовия гражданин. Да кажем, че е резултат от усещането, че се руши стабилната въздушна кула на мирогледа на въпросния гражданин, та той с цената на упорито нежелание да осмисли, отрича възможността нещо, неъществуващо в представите му за света да се окаже реалност.
Неразбирането е защитен механизъм значи, срещу дисхармония в душата на човека. Дисхармонията е резултат от разрушаване на част от мирогледа му.

Прост експеримент - как се чувствате, когато разберете че до сега сте живяли в заблуда за нещо важно относно живота ви ? Мда, има и приятни изненади ... но рядко, затова настройката към изненади от този тип рядко е положителна.

Предполагам, това ни прави уникални - както вече писах в другия форум, степента с която усещаме другите. Като срещам Му все се каня да го питам как се прави ?

Един друг приятел (на който сега намигам) ми разреши различията с неговите мисли. Много комфортно усещане - за което му благодаря.
Идеалите, обаче Ви не са наши. Нито са на другите. Адаптираме ги чрез собствените си мерки и теглилки за :
- добро и зло
- правилно и грешно
- красиво и грозно...
но като абсолютни величини (вземи неестетичното отношение на retarded към военната музика) нямаме как да декларираме собственост върху тях. Естествено ми се струва да не можем да имаме и претенции за собственост или осъждане върху тези на другите. По-лесно би било да се живее.Не че го практикувам..

Защо тогава трябва да съществуват дебатите ? Имаме ли действително нужда от плуралистични общества в бъдеще ?
Ами - да !
1. За да не се свием до глАдна точка
2. Не живеем с мисълта, че съществува Една Единствена Неделима Истина и тя е собствената

Защо обаче ни е необходим онзи "ензим" за споделянето ;))) да бъдем разбрани-зачитани-признати-обожествявани...; да видим собствената си физиономия като център на светлината и вниманието ? Според Ейб М. - надрастнали сме първичните си инстинкти и удовлетворяваме последващи потребности (маркетолозите да слушат).


---------
Тук е много бяло. Елхите изглеждат расли на допинг, а пуйките са само американски (с двойна аура, едната с пера. Генетично модифицирани). Влаковете отнемат половин живот и са удивително икономични - без парно, без излишен персонал на който се плаща редовно, без да са почистени..Но да се впишеш в живота И на другите не е просто адаптивност. Дори не е важно да разбираш. Защото знаеш кой не си

To wire machines is a job. To connect people is an art.

Да. Това ни прави уникални.
Права си. Както и за елхите сигурно
А за аурата на пуйките.... то си е огромна тема :-))) Май зависи от пълнежа :-)
Нямам какво да споделя или добавя към анализа ти :-)

Само едно - хайде да доразвием темата за адаптивността.

Цитирам: "Но да се впишеш в живота И на другите не е просто адаптивност. Дори не е важно да разбираш. Защото знаеш кой не си."
Знаеш ли... това винаги е занимавало мислите ми. "Да се впишеш в живота И на другите..." И то безболезнено за тях, за теб. Успешно вписване... :-))))) Идеята е ценен психологически момент, нека да я поразнищим.




What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Питала ли си звездоброеца си ?

Ето ти една салата към пуйката :
червено цвекло
зеле
сварен бял боб
ядки
лъжица червено вино, зехтин, червен оцен
сока на един портокал
на лунички - вътрешността на други три
стафиди

И си гледаш в аурата на приятелчетата;
Ще помисля за адаптивността. Трилистникът на майка ми капе в клавиатурата и трябва да се преместя !

To wire machines is a job. To connect people is an art.

Да... доминацията... даже и на идеали/разбиране за живота/и какво ли още не.

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Защо да зависят от страха? Как страхът влияе върху идеалите?
Върху интересите... би могло и да влияе, да. Но... идеалите?
Интересите - би могло да се каже, че има хора-интересчии... водени от практичност. А идеалите според мен, са неща, които искаме със сърцето си.

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Мечтите ти зависят от сърцето, не идеалите. Но спомняш ли си истинските си мечти вече или те са останали някъде забравени в детството? Забравени са.

И след като това тъжно събитие вече се е случило, ред е да дойдат идеалите. Те са за хората със забравени мечти. За забравените хора...

"Неразбирането е защитен механизъм значи, срещу дисхармония в душата на човека. Дисхармонията е резултат от разрушаване на част от мирогледа му." - Мисля, че в мундиален смисъл много добре си го улучил :-)
И е крехка вътрешната ни хармония. Мда... често е много крехка...

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Хмммм... Първите ми мечти... - някои от тях са забравени, някои осъществени. Осъществените са много по-малко от забравените
Но имам и нови мечти... И те са за сбъдване на идеалите ми :-) Образно казано, понеже няма принципно идеални неща, а само субективно.

Това означава ли, че сърцето ми се е променило?

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Фактът, че питаш е показателен.

Още в момента когато си навлезла в пубертета си започнала да губиш мечтите си.

Загубила си ги. Всички сме ги загубили. По-хубавото е че можем да си ги възвърнем.

човек си губи интересите, но не и приятелите...

а идеалите само предават ли се, или и те се губят с израстването?? Или може би само тези които са ни били чужди...