tear...

Сълзата...една сълза...колко много може да означава една сълза...
Сън, дошъл след много часове безсъние...след много часове болка...мъка...тъга...самота...
Самотата нещо толкова отчайващо болезнено и същевременно красиво, чисто...в нея сме сами със самите нас...усещаме сърцето си, душата...боли когато сърцето е по-голямо от мястото отредено за него и го притискат стени от всички страни, пресират го, но то е гъвкаво...и хората сме такива гъвкави...
Един час без нея...два часа...три часа...и още половин час и още десет минути и се чудя дали ще преживея още един час...как ще съм след него, но душата е гъвкава, устойчива....и още часове и дни и чаша кола и цигара....
Сънят не идва, сълзите не свършват, болката не си отива....и още часове и нов ден...тялото е изтощено, душата също и идва нов ден...нощите са дни, а дните нощи...живея в тъмнината.....обичам тъмнината...
Очите болят...главата също...стомаха също...и кръста и раменете и ръцете и...и...и...и какво от това.
И нов ден...меланхолия, няма сълзи, няма нерви ....няма ме...но боли, пак боли....кафе, кола....не ми се излиза, не ми се седи тук, не ми се живее, дори не ми се умира....свивам се на дивана...летаргична просъница...ти си в съня ми в мислите ми....обсебена съм, омагьосана, безсилна.
В някои моменти нахлуват спомени и предизвикват сподавен стон от прииждаща болка....гоня ги...няма те и няма да те има.
Сълза се стича и си проправя път към ръката ми на която съм легнала...махам я.
И нов ден...пак е светло....живота тече...децата си играят...влюбени се разхождат...тъпаци които не са си сменили гумите катастрофират по пет на куп...залез.....красив е ...напомня ми за самотата...
И няма сили, тялото няма сили...посърнало е, кожата е подпухнала....очите са сиви...моля се да заспя, все някога трябва да заспя...защо по дяволите когато това все пак се случи идват кошмарите, защо...
Лягам отново...свивам се и мисля за теб...ти пак си тук....гоня мислите си, не ги искам...спомням си слънцето...някога го харесвах и водата, морето, снега и бавно се унасям...просъница...преумора...нервно претоварване...не мога да заспя...и пак ставам и нов ден и лягам и става и...
Заспала съм....пробуждам се и усещам една сълза...СЪЛЗАТА...колко много може да означава една едничка сълза...тя не е като другите, не се бори да си проправи път, да се излее...тя е вечната сълза...намерила си е дом и не иска да го напусне...тя си ти...сълзата с която заспивам и с която се будя....леко е навлажнила окото ми...напомня ми за същността на нещата, за това, че болката е тук и не ме е забравила...не мога да се скрия, не мога да я унищожа...вече не се опитвам...живея с нея...
Тази сълза не я махам, не я изтривам тя сама се прибира за да дойде отново в моя сън.

Боли те, боли ме..ще сравняваме ли болката.Трябва ли да ти кажа за болката, която ме изпълва всеки път, когато усетя твоята болка?
Боли те,боли ме...чувствам болката ти, тя идва към мен, залива ме, дави ме, чувствам капчиците от вълните на болката по лицето си.Те се стичат и имат соления вкус на морето...Морето може да бъде и тихо, и да виждаш в далечината синевата на хоризонта.Синьо,толкова синьо,че гледам и гледам.Виждам толкова надалече, но в същото време само до хоризонта.Там понякога виждам нещо, лодка, корабче или пък друго.Опитвам се да се вгледам и да видя подробностите, но колкото и да е ясно времето, хоризонта не ми дава.Той скрива част от това, което искам да видя.
..А после задухва вятър, небето вече не е толкова синьо.Става сиво,после черно, вълните ме заливат, опитвам се да изплувам, първия път успявам, втория, третия,губя сили,не мога да изплувам,нямам въздух,усещам само капчиците по лицето си..солени...
Боли те,боли ме...Как да спра болката?Искам да спра болката.Не знам как.Дори да избягам , където и да отида, пак ще виждам синьото небе,пак ще се взирам в синьото небе и ще търся ...какво ли?...морето..
...Винаги съм живяла на сушата и сега ме е страх...Потапям пръсти внимателно, после навлизам навътре и по-навътре.Отпускам се във водата, вълните ме галят, вълните ме поемат и носят. Хубаво ми е, затварям очи и пак продължавам да виждам синьото на морето, на небето..синьо...Изведнъж притъмнява, страх ме е, искам да изляза на сушата.Не мога да плувам...търся дъното..КЪДЕ Е ДЪНОТО!?..НЯМА ГО!!!
Вълните са ме отнесли навътре.Галещите вълни вече не са галещи,стават големи, заливат ме...НЯМА ДЪНО!!! Не мога да се върна към сушата, мятам се, опитвам се да си поема поне още една глътка въздух, припомням си всички детски уроци по плуване..НЯМА ДЪНО!! - само крещи нещо в мен, опитвам се да извикам за помощ, устата ми се пълни с черна вода...протягам ръка....
...хвани ме...

Have you ever felt,
the cold and lifeless hand of an infant,
gazed into their unblinking eyes,
and observed the face of death,
when masked in bittersweet innocence?

Have you ever touched your dreams,
and felt the simplistic joy,
of feeling them become reality,
only to abandon them,
for reasons you cannot explain?

Have you ever watched your family,
who once shared the greatest of loves,
suffer an unforgettable and unforgivable tragedy,
that will slowly, painfully, and inevitably,
tear them all apart?

Do you know, firsthand,
the evil that resides deep within the heart of every man,
every woman, and every child?
Have you seen its face as it randomly seeks,
a soul to torment and destroy?

Do you know the darker side of life,
the one that awakens you,
in the still of the night,
crying to the unknowable God's,
‘Save me from myself. '?

Does your heart constantly question,
whether humanity is obtainable,
in a world corrupted with suffering,
and where war,
is the favoured solution for peace?

If you really want to know me,
and understand the forces that compel me to move on,
then take these questions,
and take this pain,
for this who I am.

Red


златото е злато, дори стъпкано долу в прахта...