Призрак
5 отговора
199 прегледа
Призрак
ПРИЗРАК
Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен,
ледна тишина, хладна тишина!
Ирина Флорин
Хилядите светлинки в сумрачната дискотека танцуваха като мъртви души в последния си полет върху всички предмети и хора, които се намираха там. Замайващият блестящ облак прах, който от време на време се разхвърчаваше по дансинга обгръщаше всички така бързо. Самият вид на загубващите се очертания изглеждаше абсолютно нереален, някак призрачен. Музиката раздираше до болка слуха. Наоколо повечето се блъскаха така сякаш преди броени минути са им съобщили, че настъпва Апокалипсис и имат един час да се изтеглят в безопасна зона.
На някой по-чувствителен би му призляло от подобна картина. Но не и на мъжа, седнал на масата в дъното на обширното помещение. От толкова отдавна бе свикнал да наблюдава такива гледки, че вече трудно се впечатляваше. Самият той не знаеше защо продължава да посещава подобни места. Може би от силата на навика, или поради необходимостта да се слее в обстановката. Някои хора откриват разрешение на проблемите си, удавяйки се в такава среда. Обезличаването им помагаше по някакъв начин да намерят изход... поне така си мислеха.
Но в този момент философските въпроси, които понякога си задаваше, изобщо не го вълнуваха. Чувстваше се раздразнен. Погледна към светещия си, ръчен часовник. Бяха минали почти десет минути от часа на уговорената среща. Мразеше някой да му връзва тенекия, дори да е такава неземна красавица като приятелката му.
Мислено се упрекна, че е толкова нервен. Преди и той бе закъснявал, и то доста повече. Веднъж бе докарал едно момиче до истерия заради вродената си неточност. Не й обърна внимание, каза й просто че е глупачка и заяви че няма намерение да търпи тиранията й. Тогава му се струваше лесно. Но сега когато ударът рикошираше върху му... хм, усещането никак не бе приятно. Но Тя, жената с главна буква, имаше същите противни навици като него. Негови приятели биха я посъветвали да я зареже. Знаеше че не бе възможно. Чувстваше се прекалено, даже нездравословно привързан към това създание, колкото и вятърничаво да бе на моменти. Тя се появи в периода, когато той още се възстановяваше от едно мрачно събитие, и му помогна да го преодолее, макар никога да не разбра каква бе причината за неговото странно поведение.
Вдигна ръце към слепоочията си, затвори очи и... почувства болка в главата. За първи път, след толкова години ходене по танци, го бе разтърсило това усещане! Но дали убийствения шум и крясъци наоколо бяха причината. Махна пръстите си от клепките, погледна право пред себе си и замръзна от ужас! Не! Това не бе възможно, всичко бе просто кошмар, не е реално! Дишането му се учести, очните ябълки сигурно щяха да изскочат от орбитите, а нещо го хвана за гърлото и го хвърли в болезнена задуха.
Не е истина!, шепнеше отчаяно. Сън, един от онези лоши, ужасни видения, които бе получавал няколко месеца след това. Разтърси съзнанието си, впи с всичка сила нокти в ръката си, но... Как...! Трябва да е мъртва.
Но не беше. Стоеше си там, подпряна на една от черните каменни колони, същата каквато я помнеше от онзи бурен двегодишен период, когато заедно се отдаваха на удоволствието да живеят в един измислен свят. Все така демонично красива и изкусителна. Тъмната гъста коса, прибрана съвсем плътно отзад, прозрачно бледата кожа, изваяните черти и тези обземащи очи, черни като нощта, които пленяваха всяко съзнание. Черните дупки, които го пометоха безпощадно още от първата им среща. Спомни си че подобно чувство на пълно отмаляване бе изпитал и когато се запознаха в онзи сумрачен клуб. Тогава бе капитулирал на секундата. Просто не можеше да се съпротивлява срещу силата на личността й.
С Джина нещата се развиваха мълниеносно бързо. Преди да се усети, вече бе хванала обикновения му живот на студент, който обича танците, но в същото време отделя достатъчно време за ученето, и го преобърна с главата надолу. Външността не бе единственото й зашеметяващо качество. Макар да бе напуснала училище, когато е била на петнадесет, го удиви с природната си интелигентност и оригинални философски идеи. Той самият изучаваше този предмет така че бързо намериха много общи теми за разговор. Спореха бурно и разгорещено върху доста неща, защото често гледните им точки се различаваха. И въпреки че му бе трудно да приеме нейните възгледи за света, го плени виталността и онази чувствена мистериозност, с която винаги се обграждаше. В нея имаше нещо дяволско, усети го още тогава.
Не разбраха как е минала нощта, толкова бяха погълнати от взаимното си опознаване. А събитията малко преди да се озоват в нейната стаичка му се виждаха неясни, като илюзия. Единственото, което си спомняше бе яростната страст с която сякаш го разкъса. Остана да лежи до нея, зашеметен сякаш преминал през сто урагана. Беше си тръгнал два часа по-късно, без никакви уговорки, обещания или каквото и да е, напълно объркан. Малко по-късно, в квартирата си не знаеше дали случилото се е сън или реалност. Знаеше само че се бе влюбил като глупак и през целия ден не престана да мисли за загадъчното момиче, което срещна.
През следващите седмици я търси, но безполезно. Отиде на адреса й, но хазяйката каза че Джина Хейтън вече не живее тук. Изостави ученето си, напълно бе завладян от идеята отново да бъде с нея. Прекарваше нощите си в обикаляне на места където би отишла. Безполезно. През малкото време когато спеше сънуваше само нея, дори му се струваше че усеща студения аромат на парфюма й. Приятелите му започнаха да се тревожат заради тази незаинтересованост. Родителите му често се обаждаха притеснени от честите фалове. Не им обръщаше внимание.
Накрая вече съвсем се бе отчаял... Когато тя се появи така неочаквано, както и при първата им среща. Просто изскочи на пътя му, невъзмутима, със своята неизменна загадъчна усмивка. Щом я видя, сърцето му заудря по-силно от камбана, а дъхът му спря. Чувстваше се като девойче на първа среща. Опита се да каже нещо, докато момичето се приближаваше. Но думите заседнаха на гърлото му. “Къде беше?”, успя да го изрече съвсем задавено, като шепот на умиращ. Погледът му се замъгли и почти залитна, но успя да се задържи на крака. Тя само докосна рамото му и тихо изрече: “Липсвах ли ти?”.
Повече не можеше нищо да направи. Джина пое нещата в свои ръце и го поведе като някакъв слепец към техния илюзорен рай. Не бе достатъчно силен за да й се противопостави, защото тя бе водовъртежа, който го увличаше безвъзвратно и окончателно към бездната. Контролираше всяко движение, командваше мислите, желанията, усещанията му. А после го завърташе на сто и осемдесет градуса в един абсолютно нереален свят, където си изграждаха лъжовната представа че са свободни. И тогава може би се чувстваше щастлив. Не знаеше. Тези две години бяха най-замъгления, неясен период от живота му до сега, пропит с дрогата и дяволския пламък, който го блъскаше в гърдите.
Почти два часа след като се срещнаха, докато лежаха на тясното легло в новата й квартира, взеха няколко важни решения. Том каза че е мислил за това, което му е споделила през онази нощ. Желаеше да прекъсне обучението си. Тя посрещна тази новина ентусиазирано. Целуна го така че му изкара дъха и обеща че ще го накара да забрави за живота, който е водил преди това.
И наистина се постара да го направи. Последвалите събития го потопиха в пълна амнезия. Съветите на околните вече бяха като някакво далечно ехо. Вече нищо нямаше значение за него.
По време на двете години през които живееше с Джина, не можеше да се оплаче от скучно съществуване, което преди често го тормозеше. Понякога, когато не можеха да изплатят дрогата, се криеха, често оставаха без жилище и непрекъснато имаха неприятности със закона и наркотрафикантите, които момичето познаваше доста добре. Но бяха заедно и докато можеха да се потапят в нереалността и да се радват на присъствието си, всички тези дребни подробности и несгоди на живеещите извън обществото никак не ги притесняваха. През повечето време бяха така опиянени, че въобще не мислеха за бъдещето.
Том се пристрасти към прахчетата, хапчетата и всички останали неща, които употребяваха и им помагаха да забравят за скучния, сив и груб свят, в който се намираха. Бе точно толкова естествено колкото и дишането, слънчевата светлина и всичко останало. Но понякога, докато приятелката му отнемаше от дъха, усещаше как нещо дълбоко, дълбоко в него се руши като древна развалина на прага на своя край. Само че бързо забравяше и се отдаваше на мига удоволствие.
Понякога, когато не бяха заети с любов, дрога, ад и рай, записваха идеите, които им хрумваха. Странно, но сега, след като се бе освободил от задръжките си се учудваше от лекотата с която ги изливаше и признаваше. Нещо се бе разкъсало и от естествената му сдържаност не остана нищо. Отключи съзнанието си за мисли, които бе таял дълбоко там, в мрака. Може би защото не го интересуваше какво ще кажат останалите и бе по-искрен във всяка своя дума. Поне за едно можеше да бъде благодарен на това невероятно момиче: че му помогна да премахне границите. Но по какъв начин...
В един ужасен миг осъзна че е станал така безнадеждно зависим както от опиатите, така и от нея. Какво щеше да остане от него, ако внезапно реши че повече не й е необходим? Тя бе така силна, решителна и омагьосваща, можеше да има всеки който пожелае. Нима би останала с един безволев индивид, който никога няма да прекъсне властта върху него завинаги? След като би си поставила за цел да сломи нечий друг характер, много по-стоманен от неговия. Каква бе гаранцията че някоя сутрин, щом приключи поредния екстаз няма да реши че повече не й трябва?
А дали вече не бе дошъл момента в който той трябва да се отърве от нея? Все повече го изтощаваше целия безумен живот, който водеше напоследък и не знаеше още колко дълго би издържал така. Трябваше... трябваше да се освободи. Но как, нали мисълта за раздяла го караше да се разтърсва от мъчителна болка в лявата половина на гърдите? Веднъж бе опитал да избяга от Джина, но резултатът бе нулев, през цялото време загадъчното й лице плуваше пред него. Ако погледнеше нещата под различен ъгъл, самото продължаване на тази връзка би било абсолютно пагубно.
Тогава осъзна, че както и да постъпи, ще понесе страхотни загуби, но от него зависеше каква ще бъде големината им. И стигна до извода, че единствения начин да прекъсне всичко е само един: да я убие.
Тази мисъл би му изглеждала смешна преди време, но сега вече бе толкова отчаян. Така постепенно щеше да я забрави, ако въобще някога успееше, но щеше да премахне гибелното влияние. Дали щеше да има сили да отнеме живота от жената на живота си?
И воден от лудостта си, Том се озова в поредната им квартира пред две чаши, пълни с евтино шампанско. Очакваше Джина да се прибере. В нейната имаше едно малко прахче, което след минути би сложило край на агонията. Надяваше се. Дълбоко в сърцето си се късаше от болка, но какъв друг избор му се предоставяше?
Младата жена изглеждаше доста изненадана, когато прекрачи през вратата. Усмихна се само както тя можеше и попита какъв е повода. Той отвърна простичко, че е заради новия период от техния съвместен живот.
Тя пое своята чаша, повдигна я към устните си, но миг преди да отпие от искрящата в студено течност, която да се разлее като жълта кръв към гърлото й... Просто го изгледа с високомерно презрение и тресна стъкления съд в масата. Изкрещя му как може да е толкова глупав, да си въобрази че може да я отрови по такъв глупав начин. Тръгна към него, същински черен пламък, който се канеше да го изгори със своята убийствена хипноза и да го направи свой роб. Вече не можеше да понесе това и реши че ще го направи сега или никога. Блъсна я в страни от себе си и с див вик се насочи към кухнята. Усещаше как се приближава зад него...
Все още усещаше топлата кръв, която се разливаше по ръцете му, мятащата се плът, която отчаяно се бореше да запази това, което той й взимаше. Чувстваше огнения й поглед, който уви, отказваше да умре. Избягваше го докато с плавни ритмични движения няколко пъти забиваше ножа в трептящото тяло. Просто... не можеше да спре, някаква невиждана до сега ярост се бе отприщила и той разкъсваше... разкъсваше, докато частицата разум в неговото съзнание, побъркано до краен предел, не се разбуди и не го принуди да спре. Том просто падна в образувалата се локва, разкъсван от ридания, които се сливаха с нейната кръв. Не можеше да спре, докато наблюдаваше как последните остатъци от живот у нея си отиват, не искаше да гледа, цялото му същество се разтърси от болезнената мъка.
Броени мигове по-късно разбра че е направил възможно най-доброто, макар че сега щеше да си плаща скъпо за взетото решение. При всички случаи цената бе висока. Сега трябваше просто да се отърве от тялото.
Оказа се по-лесно от колкото предполагаше. Живееха в най-крайния квартал на града, нощем почти не се срещаха хора. Идеалният момент. Събра всичките си мисли и се постара да действа колкото е възможно по-рационално. Изми кръвта от себе си, колкото се може повече. Обви мъртвото тяло с един чаршаф. Хазяинът имаше стара кола, която почти не използваше, пък и обикновено бе толкова пиян, че не би чул избръмчаването на двигателя, дори животът му да зависи от това.
Младият мъж пое трупа и се измъкна през задния вход. Предсказанията му се оказаха верни. Всичко наоколо бе безлюдно. Въздъхна дълбоко и като се стараеше да стъпва безшумно отвори багажника. Хвърли вътре зловещия товар и потегли към реката. Такава потискаща, мръсна тишина го бе обгърнала, и това още повече увеличаваше терзанията, които го разяждаха отвътре. В този момент толкова много се мразеше за това, което бе извършил, макар и да съзнаваше че нищо друго не е могъл да направи.
Пристигна и изскочи с бързи движения, защото не искаше нежелани свидетели. Затвори очи и с всички сили захвърли останките на Джина. Те се удариха в студените прегръдки, които се разтвориха в плясък и ги погълнаха като разтворената паст на Смъртта. Том нямаше представа колко дълго бе седял на брега, покрит с мръсен сняг, неспособен да откъсне поглед от черната повърхност. Беше някаква кататония, абсолютно потъване в някаква адска дупка, където цареше единствено мрак, мрак, мрак...
Когато се опомни бе започнало да се развиделява. Той скочи стреснато и скочи в превозното средство. Нямаше търпение да се махне час по-скоро от това място. Имаше още малко работа за привършване.
Щом се върна в квартирата, се зае да заличи всички следи от убийството на Джина. Твърдо се съмняваше, че някой би я потърсил, доколкото знаеше роднините й живееха в много далечен град, а и не бе в особено приятелски отношения с тях. Така че въобще не беше вероятно да има неприятности.
Няколко часа по-късно се обади от уличен телефон. В дома на родителите си. Призна че е разбрал каква огромна грешка е направил и попита дали още са в състояние да го приемат след като им е причинил толкова болка. Почти усети как дъха на майка му спира от радост, че целия този кошмар най-после свършва. Дълбоко в него се роди слабото зрънце на оптимизъм.
Първите няколко дни след своето осъзнаване, блудният син прекара в семейната им къща, където го държаха заключен за да са сигурни че няма да се добере до лекарствата. Това беше един наистина отвратителен период, в който плащаше за адския рай през изминалите две години. После го преместиха в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Там бе истинското изпитание, където трябваше да изкара наяве най-доброто от волята си. Към честите пристъпи на желание за хероин, се прибавяха мъчителните среднощни сънища. Събуждаше се, плувнал в пот и обезумял от ужас. Чувстваше се точно като в онези седмици, когато се запозна с Джина. Непрекъснато виждаше сцената на убийството й, намалена до най-малките подробности, забавен кадър. Вече си мислеше че ще се побърка и никога няма да излезе от бездната, когато се появи ангела.
Сприятели се с едно момче в същото положение като него. Помагаха си взаимно, разказваха си за обстоятелствата, които ги бяха довели до нуждата от дрога и така постепенно съградиха силна дружба. Веднъж Майкъл каза че очаква посещение от сестра си и каза че би искал да ги запознае. Том се съгласи без особено желание, повече от любезност. Но цялото му безразличие се изпари щом Ейнджъл дойде. Почувства нещо невероятно отвътре, сякаш целия товар, който бе таил отвътре и болката, започваха да се изпаряват. Тя наистина изглеждаше като божествено създание: висока, естествено руса, с млечнобяла кожа и най-милото лице, което някога бе виждал. А очите й... нямаха нищо общо с дяволските черни дупки върху бледото лице на момичето, което го повлече към бездната. Прозрачно сини, абсолютно чисти, без следа от фалш, издаващи абсолютна искреност. И най-важното, нямаше го онзи фатален демоничен пламък, който му бе така добре познат.
По-късно си го обясняваше като любов от пръв поглед, така пречистваща и силна, че бе въпрос на време да преодолее проблемите си. А и тя изглеждаше абсолютно готова да му помогне в тази битка.
Излишно е да се споменава, че много си допаднаха. Ейнджъл прекарваше доста време насаме с него, изслушваше и най-малката подробност от неговите объркани спомени. Разказа й за всичко в своя живот, с изключение на най-срамната си тайна: за убийството. Харесваше му някой да го разбира и успокоява, вместо да го упреква и да му чете конско евангелие. Всеки ден изпитваше все по-малка необходимост от тези прахчета, подкрепян от родителите, приятеля си, и момичето в което бавно, но сигурно започна да се влюбва. Кошмарите започнаха да стихват, вече бяха минали четири месеца от както постъпи в клиниката. Чувстваше се напълно излекуван и скоро го изписаха.
Отношенията му с ангела постепенно прераснаха от типа “брат и сестра” в много по-лични. А когато усети че вече окончателно е готов пак да се заеме с предишния си живот продължи прекъснатото обучение. От тогава бяха минали две години. Вече дори бе почти забравил че някога е съществувало момиче на име Джина Хейтън.
И ето я, там, до колоната, възкръснала от най-убийствените му сънища, готова отново да срине подпорите, които с такава трудност бе успял да изгради наново. “Какво става!, крещеше съзнанието му. Това не може да е тя. Аз видях как умираше, по дяволите! Нали аз я убих!” Кръвта й, нейната изгаряща кръв изтече в онази мразовита нощ. Нима някой който бе мъртъв от толкова време може...
Всичко трябва да има някакво разумно обяснение!, трескаво разсъждаваше той. Някой може да ми е сипал нещо в питието и да получавам халюцинации, или...
Трябваше да се увери лично. Стана с решителна крачка от масата и колкото и трудно да му бе, усещайки как една тежка скала отново се закрепва в сърцето му, стигна до мястото където я видя.
Но колкото повече се приближаваше, нейните очертания се размиваха, а щом стъпи пред нея тя се изпари във въздуха, сякаш никога не я е имало. Въздъхна и изтри потта от челото си. Сърцето му всеки момент щеше да избухне като бомба със закъснител. Внезапно две меки ръце обвиха главата му.
- Познай кой е! – иззвъня един сладък глас.
- Ейнджъл, не си ли вече прекалено голяма за да правиш така. – каза раздразнено Том, обърна се към нея и я прегърна с всички сили. Беше толкова изплашен, сега имаше нужда от нещо за което да се хване. За пореден път бе обладан от разтърсващото усещане, че животът му се изплъзва.
- Хей, скъпи, какво ти става? – засмя се момичето, като се опита да се освободи. – Все едно че не си ме виждал от сто години. По-спокойно.
Той се усети и я пусна, но продължи да държи ръката й, а погледът му блуждаеше наоколо като чифт заблудени светулки.
- Съжалявам, но ти доста закъсня. Вече бях започнал да се притеснявам.
Извинението изглеждаше абсолютно скалъпено, сигурно не се бе забавила повече от двадесет минути. Само че Ейнджъл се хвана.
- Колко съм разсеяна само. – усмихна се мило и го целуна. Защо ли от това го побиха някакви забравени тръпки. – Извинявай, че съм те изплашила. – А като погледна дълбоко в ирисите – нима това бяха същите невинни чисти очи, които познаваше?
- Няма проблеми, миличка. Хайде да сядаме! – подкани нетърпеливо и я задърпа към масата. Отпусна се на стола и облегна глава назад, затваряйки очи.
- Том, има ли нещо, което не ми казваш? – попита загрижено Ейнджъл и докосна лицето му. – Знаеш че можеш да ми се довериш. Защо просто не ми кажеш какво се е случило? Изглеждаш сякаш си видял призрак.
Да, той можеше да й каже всичко, но не й това. Как да й поднесе новината, че човекът който обича и на който безрезервно вярва, е убиец? И че току-що е видял мъртвата си предишна приятелка. Не, неговият ангел не трябваше никога да разбере какво се е случило преди да постъпи на лечение. Насили се да се усмихне и каза престорено ведро.
- Малко съм нервен, само това е, скъпа. Хайде да потанцуваме.
Миг след това летяха на дансинга, потънали в своето измамно щастие. Тя изглежда нищо не усещаше. Той се мъчеше да потисне онези спомени и да не се оставя на духовете от миналото да провалят бъдещето му. Може би след тежката седмица, в която имаше толкова изпити, умореният му мозък си правеше шеги с него. Постепенно се успокои. Наведе се към прекрасното лице до него и докосна устните, но след това се отдръпна ужасен и отвратен. Осъзна че в прегръдките си държи... Джина. Тя го гледаше през очите на Ейнджъл, пламтяща в своя дяволски чар, с неприкрито злорадство. Сякаш двете се бяха слели в едно. “Не, не, не, не, не!!! Тя не може да ми го причини! Джина, върни се там от където си излязла. Защо, защо, защо...
***
Два часа по-късно, в неговата квартира Ейнджъл осъзна че той избягва погледа й все по-упорито. Всичките й усилия да изтръгне нещо повече от него се оказаха абсолютно безплодни. Не си обясняваше защо тази вечер се държи толкова особено. Тя ли бе направила нещо? Нима бе само заради едно глупаво закъснение. Колкото и глупаво да бе, с всичките си фибри усещаше че го губи, а това бе така болезнено. “Спокойно, каза си, поговори с него. Причината със сигурност не е у теб.”
- Слушай, не зная какво става, но не мислиш ли че ми дължиш едно малко обяснение! Тази вечер поведението ти е крайно съмнително. И моля те, не минавай с номера, че всичко е просто от нерви.
Том стоеше до прозореца, стиснал рамката му до болка. Не искаше да се обръща, защото знаеше кой ще види. Тази мисъл го ужасяваше. А тя искаше отговори, които не бе в състояние да й даде. Но чувстваше че в скоро време щеше да му се наложи да й разкаже... Не му се искаше да идва този момент, не биваше да научи истината. А и нищо повече да не се споменеше, как ще може отново да я гледа в очите, след като от там ще го гледа Джина...
- За какво говориш, мила...
- За глупачка ли ме вземаш? – гласът й прозвуча изумен. – Говоря за това как се държа когато дойдох при теб, за начина по който ме отблъсна и изражението ти докато танцувахме. Моля те, скъпи, кажи ми! Аз ли направих нещо лошо? Трябва да знам! – Отчаяна, Ейнджъл се вмъкна в пространството между него и стъклото. Хвана го за раменете. И тогава той постъпи по същия начин както и в дискотеката. Но сега бе много по-бурно. Бутна я настрани сякаш се бе опарил, изтича в другия край на стаята и се сви като малко дете, което го е страх от тъмното. Гласът му звучеше пронизително тънък.
- Махни се! Махай се от живота ми, проклета вещице!
- Том! Том, добре ли си? – едва-едва промълви момичето. – Моля те, не ме плаши така! Какво ти става? Да не би пак да си започнал да се... – Не довърши изречението, защото видя как той тотално се срива. Избухна в истеричен плач, някаква задръжка в него се бе пречупила. Тя се приближи и го прегърна, опитвайки се да си обясни, но не можеше.
- Всичко е наред! – прошепна нежно.
- Ейнджъл... моля те... Ейнджъл... помогни... тя... виждам... Джина... не ... махни се.
- Джина! – Изгледа го с недоумение. – Нима пак се е върнала! Тя ли е причината за всичко това? Какво ти направи?
Тогава той се отскубна от нея и се заразхожда из стаята като звяр в клетка. Ейнджъл просто го гледаше без да смее да помръдне. Пулсът й бе учестен до край, а сърцето й бе напълно замръзнало.
- Зная, че ти дължа много отговори, миличка! – В гласа му личеше очевидна болка, която я накара да потръпне. – Но не сега! Утре ще разбереш всичко което те интересува. В този момент имам нужда да бъда сам...
- Том, нека да остана при теб тази нощ! – в очите й напираха сълзи. – Имаш нужда от помощ. А аз мога да ти я дам!
- За Бога, не ме ли разбираш! – изкрещя с всички сили. – Не искам да си тук. Просто си върви. Утре... утре ще разбереш.
Едва крепейки достойнството си, на ръба на плача, тя се изправи и тръгна към вратата. Чувстваше се безкрайно наранена и го изрази в последния поглед, който му хвърли преди да излезе.
***
Когато остана сам, агресивната му маска се стопи и той отново се превърна в сгърченото от ужас създание преди малко. Животът му се разпадаше. Току-що почти бе провалил отношенията с Ейнджъл. Тя беше добро момиче, и със сигурност щеше да му прости за днешното държание. Но не и без да разбере причината. Обеща че всичко ще й признае, но дали бе готов да го направи? А най-ужасния от всички въпроси бе защо продължава да вижда предишната си приятелка в очите на ангела.
“Защо го правиш, Джина?”
И тогава тя изплува от един мрачен ъгъл със своята походка на тигър и поглед, пълен с ледено високомерие. Гледаше го от високо, като човек, който току-що бе победил. Това му бе достатъчно да изпадне в истерия
- Нееееееееееее!!!
“Виждам, че си все същия неуравновесен, както те помня, скъпи!”Дали го бе казала? Вече не бе сигурен за нищо.
- Защо продължаваш да ме преследваш? Моля те...
“О, колко къса памет имаш, момченце!” Зловещ смях. “Нима вече си забравил кръвта, която се стичаше по ръцете ти, и ножа, с който ти отне живота ми.”
- Престани!
“Защо? Истината е жестока, нали? Но ако трябва ще ти го повтарям хиляди пъти, Томи: ти си убиец. И мога да го направя, само че сега ТИ не можеш да ме спреш! Ще отровя жизнения ти път както ти постъпи с моя.”
- Моля те, моля те не го прави...
“Аз също те молех в онази нощ, но ти не ме послуша. Защо сега трябва да те слушам?”
- Разбери, нямах никакъв друг избор. Съжалявам, наистина...
“Съжаляваш? Щеше ли да съжаляваш ако не се бях появила отново и не бях превзела образа на твоето ангелче? Не, познавам те много добре. След време дори името ми нямаше да ти навява каквато и да е асоциация. В момента се държи толкова фалшиво и жалко, че ако се видеше от страни, нямаше да понесеш гледката.
- Ти не ми остави никаква друга възможност, вещице! – гласът му се тресеше в истерия. – Беше обладала съзнанието ми. Единственият начин да се отърва от теб бе да те убия.
“Аз просто ти посочих верния път. Не забравяй че ти сам пожела да дойдеш с мен.”
- Верен път ли? Джина, нима не разбираш как ни убиваше онзи начин на живот.
“Грешка! То бавно възкресяваше умрелите ни, промити души. Моята щеше да достигне до върховата точка. Щях да те взема със себе си, защото те обичах. Но ти се предаде накрая. И прекъсна моята нишка.”
- Какъв е смисъла след като си вече мъртва?
“Има, и то голям, макар че не можеш да го разбереш. Те са се възползвали от твоята слабост и отново си стигнал до нивото както когато те намерих. Убивайки ме ти пропиля моя шанс да тръгна към истинския живот, а не това жалко подобие на съществуване. Не бих могла да ти го простя. Никога. И сега измислих най-брилянтното отмъщение.”
- О, не, моля те ...
“Не ме моли! Не се намираш в църква. Сега в което и лице да се вгледаш ще виждаш моето. Призракът на миналото ще те преследва докрай. Когато се взреш в красивите лазурни очи на Ейнджъл, ще съзираш дяволския белег на Джина. Вече си прокълнат и нищо не може да се направи.”
Том не бе способен да изрече нито една дума повече, просто седеше опрян на леглото и гледаше с болка в стената. Как щеше да живее от сега нататък?
Глупак!, говореше един вътрешен глас. Просто вече нямаш това право. Тя се е всмукала във всеки предмет и живо същество, които те заобикалят. Дай й каквото иска, и няма да ти се наложи да търпиш този ад, докато умреш.
Олюлявайки се, младият мъж тръгна към кухнята. Вътрешно онази тежка скала от преди две години уголемяваше обема си и го притискаше все по-надолу. Сграбчи ножа и с мрачна увереност го заби в гърдите си. Строполи се безжизнен на пода. Миг преди да потъне в дълбокото черно пространство, се прости с всички онези мили лица, които без успех се опитаха да изтрият печата на предишния живот от него.
***
- Не мога да повярвам, че се е самоубил! – повтори за пореден път Ейнджъл. Лицето й бе зачервено от многото сълзи, които изплака от както намери трупа на приятеля си, облян в кръв и с нож в ръката. Сините й очи плуваха в скръб. Такова безнадеждно отчаяние я бе обзело. Само ако беше настояла... Чувстваше се ужасно виновна.
- Фактите го сочат, госпожице! – въздъхна полицаят и я погледна внимателно. Изглеждаше опустошена, нищо чудно че не разсъждаваше трезво. – Той е бил ужасно разстроен, както твърдите. Бълнувал е и е изпаднал в странно състояние, най-вероятно е имал психологическо разстройство. Ножът е бил намерен в ръката му, няма никакви други отпечатъци, а портиерът на сградата твърди, че не е пускал никого в апартамента му.
Това обаче никак не можеше да я успокои. Отново избухна в плач.
- Вината е изцяло моя. Ако бях останала с него, ако му бях помогнала повече, още щеше да е жив.
- Не е така, госпожице! – той се опита да я утеши, въпреки че не постигна особен резултат. – В случай че го е бил намислил, не виждам какво сте можела да направите, дори и да сте останела. Просто трябва да забравите за всичко това.
- Да забравя! – Тя се засмя иронично. – Такива неща се помнят завинаги... Те поставят печат, който никой не може да изтрие.
----------------------------------------------
Силният войн постоянно воюва.
Силният войн е сила.
Силният войн е винаги сам, защото унищожава всичко около себе си.
Нея ще целуваш,
а ще виждаш всъщност мен,
ледна тишина, хладна тишина!
Ирина Флорин
Хилядите светлинки в сумрачната дискотека танцуваха като мъртви души в последния си полет върху всички предмети и хора, които се намираха там. Замайващият блестящ облак прах, който от време на време се разхвърчаваше по дансинга обгръщаше всички така бързо. Самият вид на загубващите се очертания изглеждаше абсолютно нереален, някак призрачен. Музиката раздираше до болка слуха. Наоколо повечето се блъскаха така сякаш преди броени минути са им съобщили, че настъпва Апокалипсис и имат един час да се изтеглят в безопасна зона.
На някой по-чувствителен би му призляло от подобна картина. Но не и на мъжа, седнал на масата в дъното на обширното помещение. От толкова отдавна бе свикнал да наблюдава такива гледки, че вече трудно се впечатляваше. Самият той не знаеше защо продължава да посещава подобни места. Може би от силата на навика, или поради необходимостта да се слее в обстановката. Някои хора откриват разрешение на проблемите си, удавяйки се в такава среда. Обезличаването им помагаше по някакъв начин да намерят изход... поне така си мислеха.
Но в този момент философските въпроси, които понякога си задаваше, изобщо не го вълнуваха. Чувстваше се раздразнен. Погледна към светещия си, ръчен часовник. Бяха минали почти десет минути от часа на уговорената среща. Мразеше някой да му връзва тенекия, дори да е такава неземна красавица като приятелката му.
Мислено се упрекна, че е толкова нервен. Преди и той бе закъснявал, и то доста повече. Веднъж бе докарал едно момиче до истерия заради вродената си неточност. Не й обърна внимание, каза й просто че е глупачка и заяви че няма намерение да търпи тиранията й. Тогава му се струваше лесно. Но сега когато ударът рикошираше върху му... хм, усещането никак не бе приятно. Но Тя, жената с главна буква, имаше същите противни навици като него. Негови приятели биха я посъветвали да я зареже. Знаеше че не бе възможно. Чувстваше се прекалено, даже нездравословно привързан към това създание, колкото и вятърничаво да бе на моменти. Тя се появи в периода, когато той още се възстановяваше от едно мрачно събитие, и му помогна да го преодолее, макар никога да не разбра каква бе причината за неговото странно поведение.
Вдигна ръце към слепоочията си, затвори очи и... почувства болка в главата. За първи път, след толкова години ходене по танци, го бе разтърсило това усещане! Но дали убийствения шум и крясъци наоколо бяха причината. Махна пръстите си от клепките, погледна право пред себе си и замръзна от ужас! Не! Това не бе възможно, всичко бе просто кошмар, не е реално! Дишането му се учести, очните ябълки сигурно щяха да изскочат от орбитите, а нещо го хвана за гърлото и го хвърли в болезнена задуха.
Не е истина!, шепнеше отчаяно. Сън, един от онези лоши, ужасни видения, които бе получавал няколко месеца след това. Разтърси съзнанието си, впи с всичка сила нокти в ръката си, но... Как...! Трябва да е мъртва.
Но не беше. Стоеше си там, подпряна на една от черните каменни колони, същата каквато я помнеше от онзи бурен двегодишен период, когато заедно се отдаваха на удоволствието да живеят в един измислен свят. Все така демонично красива и изкусителна. Тъмната гъста коса, прибрана съвсем плътно отзад, прозрачно бледата кожа, изваяните черти и тези обземащи очи, черни като нощта, които пленяваха всяко съзнание. Черните дупки, които го пометоха безпощадно още от първата им среща. Спомни си че подобно чувство на пълно отмаляване бе изпитал и когато се запознаха в онзи сумрачен клуб. Тогава бе капитулирал на секундата. Просто не можеше да се съпротивлява срещу силата на личността й.
С Джина нещата се развиваха мълниеносно бързо. Преди да се усети, вече бе хванала обикновения му живот на студент, който обича танците, но в същото време отделя достатъчно време за ученето, и го преобърна с главата надолу. Външността не бе единственото й зашеметяващо качество. Макар да бе напуснала училище, когато е била на петнадесет, го удиви с природната си интелигентност и оригинални философски идеи. Той самият изучаваше този предмет така че бързо намериха много общи теми за разговор. Спореха бурно и разгорещено върху доста неща, защото често гледните им точки се различаваха. И въпреки че му бе трудно да приеме нейните възгледи за света, го плени виталността и онази чувствена мистериозност, с която винаги се обграждаше. В нея имаше нещо дяволско, усети го още тогава.
Не разбраха как е минала нощта, толкова бяха погълнати от взаимното си опознаване. А събитията малко преди да се озоват в нейната стаичка му се виждаха неясни, като илюзия. Единственото, което си спомняше бе яростната страст с която сякаш го разкъса. Остана да лежи до нея, зашеметен сякаш преминал през сто урагана. Беше си тръгнал два часа по-късно, без никакви уговорки, обещания или каквото и да е, напълно объркан. Малко по-късно, в квартирата си не знаеше дали случилото се е сън или реалност. Знаеше само че се бе влюбил като глупак и през целия ден не престана да мисли за загадъчното момиче, което срещна.
През следващите седмици я търси, но безполезно. Отиде на адреса й, но хазяйката каза че Джина Хейтън вече не живее тук. Изостави ученето си, напълно бе завладян от идеята отново да бъде с нея. Прекарваше нощите си в обикаляне на места където би отишла. Безполезно. През малкото време когато спеше сънуваше само нея, дори му се струваше че усеща студения аромат на парфюма й. Приятелите му започнаха да се тревожат заради тази незаинтересованост. Родителите му често се обаждаха притеснени от честите фалове. Не им обръщаше внимание.
Накрая вече съвсем се бе отчаял... Когато тя се появи така неочаквано, както и при първата им среща. Просто изскочи на пътя му, невъзмутима, със своята неизменна загадъчна усмивка. Щом я видя, сърцето му заудря по-силно от камбана, а дъхът му спря. Чувстваше се като девойче на първа среща. Опита се да каже нещо, докато момичето се приближаваше. Но думите заседнаха на гърлото му. “Къде беше?”, успя да го изрече съвсем задавено, като шепот на умиращ. Погледът му се замъгли и почти залитна, но успя да се задържи на крака. Тя само докосна рамото му и тихо изрече: “Липсвах ли ти?”.
Повече не можеше нищо да направи. Джина пое нещата в свои ръце и го поведе като някакъв слепец към техния илюзорен рай. Не бе достатъчно силен за да й се противопостави, защото тя бе водовъртежа, който го увличаше безвъзвратно и окончателно към бездната. Контролираше всяко движение, командваше мислите, желанията, усещанията му. А после го завърташе на сто и осемдесет градуса в един абсолютно нереален свят, където си изграждаха лъжовната представа че са свободни. И тогава може би се чувстваше щастлив. Не знаеше. Тези две години бяха най-замъгления, неясен период от живота му до сега, пропит с дрогата и дяволския пламък, който го блъскаше в гърдите.
Почти два часа след като се срещнаха, докато лежаха на тясното легло в новата й квартира, взеха няколко важни решения. Том каза че е мислил за това, което му е споделила през онази нощ. Желаеше да прекъсне обучението си. Тя посрещна тази новина ентусиазирано. Целуна го така че му изкара дъха и обеща че ще го накара да забрави за живота, който е водил преди това.
И наистина се постара да го направи. Последвалите събития го потопиха в пълна амнезия. Съветите на околните вече бяха като някакво далечно ехо. Вече нищо нямаше значение за него.
По време на двете години през които живееше с Джина, не можеше да се оплаче от скучно съществуване, което преди често го тормозеше. Понякога, когато не можеха да изплатят дрогата, се криеха, често оставаха без жилище и непрекъснато имаха неприятности със закона и наркотрафикантите, които момичето познаваше доста добре. Но бяха заедно и докато можеха да се потапят в нереалността и да се радват на присъствието си, всички тези дребни подробности и несгоди на живеещите извън обществото никак не ги притесняваха. През повечето време бяха така опиянени, че въобще не мислеха за бъдещето.
Том се пристрасти към прахчетата, хапчетата и всички останали неща, които употребяваха и им помагаха да забравят за скучния, сив и груб свят, в който се намираха. Бе точно толкова естествено колкото и дишането, слънчевата светлина и всичко останало. Но понякога, докато приятелката му отнемаше от дъха, усещаше как нещо дълбоко, дълбоко в него се руши като древна развалина на прага на своя край. Само че бързо забравяше и се отдаваше на мига удоволствие.
Понякога, когато не бяха заети с любов, дрога, ад и рай, записваха идеите, които им хрумваха. Странно, но сега, след като се бе освободил от задръжките си се учудваше от лекотата с която ги изливаше и признаваше. Нещо се бе разкъсало и от естествената му сдържаност не остана нищо. Отключи съзнанието си за мисли, които бе таял дълбоко там, в мрака. Може би защото не го интересуваше какво ще кажат останалите и бе по-искрен във всяка своя дума. Поне за едно можеше да бъде благодарен на това невероятно момиче: че му помогна да премахне границите. Но по какъв начин...
В един ужасен миг осъзна че е станал така безнадеждно зависим както от опиатите, така и от нея. Какво щеше да остане от него, ако внезапно реши че повече не й е необходим? Тя бе така силна, решителна и омагьосваща, можеше да има всеки който пожелае. Нима би останала с един безволев индивид, който никога няма да прекъсне властта върху него завинаги? След като би си поставила за цел да сломи нечий друг характер, много по-стоманен от неговия. Каква бе гаранцията че някоя сутрин, щом приключи поредния екстаз няма да реши че повече не й трябва?
А дали вече не бе дошъл момента в който той трябва да се отърве от нея? Все повече го изтощаваше целия безумен живот, който водеше напоследък и не знаеше още колко дълго би издържал така. Трябваше... трябваше да се освободи. Но как, нали мисълта за раздяла го караше да се разтърсва от мъчителна болка в лявата половина на гърдите? Веднъж бе опитал да избяга от Джина, но резултатът бе нулев, през цялото време загадъчното й лице плуваше пред него. Ако погледнеше нещата под различен ъгъл, самото продължаване на тази връзка би било абсолютно пагубно.
Тогава осъзна, че както и да постъпи, ще понесе страхотни загуби, но от него зависеше каква ще бъде големината им. И стигна до извода, че единствения начин да прекъсне всичко е само един: да я убие.
Тази мисъл би му изглеждала смешна преди време, но сега вече бе толкова отчаян. Така постепенно щеше да я забрави, ако въобще някога успееше, но щеше да премахне гибелното влияние. Дали щеше да има сили да отнеме живота от жената на живота си?
И воден от лудостта си, Том се озова в поредната им квартира пред две чаши, пълни с евтино шампанско. Очакваше Джина да се прибере. В нейната имаше едно малко прахче, което след минути би сложило край на агонията. Надяваше се. Дълбоко в сърцето си се късаше от болка, но какъв друг избор му се предоставяше?
Младата жена изглеждаше доста изненадана, когато прекрачи през вратата. Усмихна се само както тя можеше и попита какъв е повода. Той отвърна простичко, че е заради новия период от техния съвместен живот.
Тя пое своята чаша, повдигна я към устните си, но миг преди да отпие от искрящата в студено течност, която да се разлее като жълта кръв към гърлото й... Просто го изгледа с високомерно презрение и тресна стъкления съд в масата. Изкрещя му как може да е толкова глупав, да си въобрази че може да я отрови по такъв глупав начин. Тръгна към него, същински черен пламък, който се канеше да го изгори със своята убийствена хипноза и да го направи свой роб. Вече не можеше да понесе това и реши че ще го направи сега или никога. Блъсна я в страни от себе си и с див вик се насочи към кухнята. Усещаше как се приближава зад него...
Все още усещаше топлата кръв, която се разливаше по ръцете му, мятащата се плът, която отчаяно се бореше да запази това, което той й взимаше. Чувстваше огнения й поглед, който уви, отказваше да умре. Избягваше го докато с плавни ритмични движения няколко пъти забиваше ножа в трептящото тяло. Просто... не можеше да спре, някаква невиждана до сега ярост се бе отприщила и той разкъсваше... разкъсваше, докато частицата разум в неговото съзнание, побъркано до краен предел, не се разбуди и не го принуди да спре. Том просто падна в образувалата се локва, разкъсван от ридания, които се сливаха с нейната кръв. Не можеше да спре, докато наблюдаваше как последните остатъци от живот у нея си отиват, не искаше да гледа, цялото му същество се разтърси от болезнената мъка.
Броени мигове по-късно разбра че е направил възможно най-доброто, макар че сега щеше да си плаща скъпо за взетото решение. При всички случаи цената бе висока. Сега трябваше просто да се отърве от тялото.
Оказа се по-лесно от колкото предполагаше. Живееха в най-крайния квартал на града, нощем почти не се срещаха хора. Идеалният момент. Събра всичките си мисли и се постара да действа колкото е възможно по-рационално. Изми кръвта от себе си, колкото се може повече. Обви мъртвото тяло с един чаршаф. Хазяинът имаше стара кола, която почти не използваше, пък и обикновено бе толкова пиян, че не би чул избръмчаването на двигателя, дори животът му да зависи от това.
Младият мъж пое трупа и се измъкна през задния вход. Предсказанията му се оказаха верни. Всичко наоколо бе безлюдно. Въздъхна дълбоко и като се стараеше да стъпва безшумно отвори багажника. Хвърли вътре зловещия товар и потегли към реката. Такава потискаща, мръсна тишина го бе обгърнала, и това още повече увеличаваше терзанията, които го разяждаха отвътре. В този момент толкова много се мразеше за това, което бе извършил, макар и да съзнаваше че нищо друго не е могъл да направи.
Пристигна и изскочи с бързи движения, защото не искаше нежелани свидетели. Затвори очи и с всички сили захвърли останките на Джина. Те се удариха в студените прегръдки, които се разтвориха в плясък и ги погълнаха като разтворената паст на Смъртта. Том нямаше представа колко дълго бе седял на брега, покрит с мръсен сняг, неспособен да откъсне поглед от черната повърхност. Беше някаква кататония, абсолютно потъване в някаква адска дупка, където цареше единствено мрак, мрак, мрак...
Когато се опомни бе започнало да се развиделява. Той скочи стреснато и скочи в превозното средство. Нямаше търпение да се махне час по-скоро от това място. Имаше още малко работа за привършване.
Щом се върна в квартирата, се зае да заличи всички следи от убийството на Джина. Твърдо се съмняваше, че някой би я потърсил, доколкото знаеше роднините й живееха в много далечен град, а и не бе в особено приятелски отношения с тях. Така че въобще не беше вероятно да има неприятности.
Няколко часа по-късно се обади от уличен телефон. В дома на родителите си. Призна че е разбрал каква огромна грешка е направил и попита дали още са в състояние да го приемат след като им е причинил толкова болка. Почти усети как дъха на майка му спира от радост, че целия този кошмар най-после свършва. Дълбоко в него се роди слабото зрънце на оптимизъм.
Първите няколко дни след своето осъзнаване, блудният син прекара в семейната им къща, където го държаха заключен за да са сигурни че няма да се добере до лекарствата. Това беше един наистина отвратителен период, в който плащаше за адския рай през изминалите две години. После го преместиха в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Там бе истинското изпитание, където трябваше да изкара наяве най-доброто от волята си. Към честите пристъпи на желание за хероин, се прибавяха мъчителните среднощни сънища. Събуждаше се, плувнал в пот и обезумял от ужас. Чувстваше се точно като в онези седмици, когато се запозна с Джина. Непрекъснато виждаше сцената на убийството й, намалена до най-малките подробности, забавен кадър. Вече си мислеше че ще се побърка и никога няма да излезе от бездната, когато се появи ангела.
Сприятели се с едно момче в същото положение като него. Помагаха си взаимно, разказваха си за обстоятелствата, които ги бяха довели до нуждата от дрога и така постепенно съградиха силна дружба. Веднъж Майкъл каза че очаква посещение от сестра си и каза че би искал да ги запознае. Том се съгласи без особено желание, повече от любезност. Но цялото му безразличие се изпари щом Ейнджъл дойде. Почувства нещо невероятно отвътре, сякаш целия товар, който бе таил отвътре и болката, започваха да се изпаряват. Тя наистина изглеждаше като божествено създание: висока, естествено руса, с млечнобяла кожа и най-милото лице, което някога бе виждал. А очите й... нямаха нищо общо с дяволските черни дупки върху бледото лице на момичето, което го повлече към бездната. Прозрачно сини, абсолютно чисти, без следа от фалш, издаващи абсолютна искреност. И най-важното, нямаше го онзи фатален демоничен пламък, който му бе така добре познат.
По-късно си го обясняваше като любов от пръв поглед, така пречистваща и силна, че бе въпрос на време да преодолее проблемите си. А и тя изглеждаше абсолютно готова да му помогне в тази битка.
Излишно е да се споменава, че много си допаднаха. Ейнджъл прекарваше доста време насаме с него, изслушваше и най-малката подробност от неговите объркани спомени. Разказа й за всичко в своя живот, с изключение на най-срамната си тайна: за убийството. Харесваше му някой да го разбира и успокоява, вместо да го упреква и да му чете конско евангелие. Всеки ден изпитваше все по-малка необходимост от тези прахчета, подкрепян от родителите, приятеля си, и момичето в което бавно, но сигурно започна да се влюбва. Кошмарите започнаха да стихват, вече бяха минали четири месеца от както постъпи в клиниката. Чувстваше се напълно излекуван и скоро го изписаха.
Отношенията му с ангела постепенно прераснаха от типа “брат и сестра” в много по-лични. А когато усети че вече окончателно е готов пак да се заеме с предишния си живот продължи прекъснатото обучение. От тогава бяха минали две години. Вече дори бе почти забравил че някога е съществувало момиче на име Джина Хейтън.
И ето я, там, до колоната, възкръснала от най-убийствените му сънища, готова отново да срине подпорите, които с такава трудност бе успял да изгради наново. “Какво става!, крещеше съзнанието му. Това не може да е тя. Аз видях как умираше, по дяволите! Нали аз я убих!” Кръвта й, нейната изгаряща кръв изтече в онази мразовита нощ. Нима някой който бе мъртъв от толкова време може...
Всичко трябва да има някакво разумно обяснение!, трескаво разсъждаваше той. Някой може да ми е сипал нещо в питието и да получавам халюцинации, или...
Трябваше да се увери лично. Стана с решителна крачка от масата и колкото и трудно да му бе, усещайки как една тежка скала отново се закрепва в сърцето му, стигна до мястото където я видя.
Но колкото повече се приближаваше, нейните очертания се размиваха, а щом стъпи пред нея тя се изпари във въздуха, сякаш никога не я е имало. Въздъхна и изтри потта от челото си. Сърцето му всеки момент щеше да избухне като бомба със закъснител. Внезапно две меки ръце обвиха главата му.
- Познай кой е! – иззвъня един сладък глас.
- Ейнджъл, не си ли вече прекалено голяма за да правиш така. – каза раздразнено Том, обърна се към нея и я прегърна с всички сили. Беше толкова изплашен, сега имаше нужда от нещо за което да се хване. За пореден път бе обладан от разтърсващото усещане, че животът му се изплъзва.
- Хей, скъпи, какво ти става? – засмя се момичето, като се опита да се освободи. – Все едно че не си ме виждал от сто години. По-спокойно.
Той се усети и я пусна, но продължи да държи ръката й, а погледът му блуждаеше наоколо като чифт заблудени светулки.
- Съжалявам, но ти доста закъсня. Вече бях започнал да се притеснявам.
Извинението изглеждаше абсолютно скалъпено, сигурно не се бе забавила повече от двадесет минути. Само че Ейнджъл се хвана.
- Колко съм разсеяна само. – усмихна се мило и го целуна. Защо ли от това го побиха някакви забравени тръпки. – Извинявай, че съм те изплашила. – А като погледна дълбоко в ирисите – нима това бяха същите невинни чисти очи, които познаваше?
- Няма проблеми, миличка. Хайде да сядаме! – подкани нетърпеливо и я задърпа към масата. Отпусна се на стола и облегна глава назад, затваряйки очи.
- Том, има ли нещо, което не ми казваш? – попита загрижено Ейнджъл и докосна лицето му. – Знаеш че можеш да ми се довериш. Защо просто не ми кажеш какво се е случило? Изглеждаш сякаш си видял призрак.
Да, той можеше да й каже всичко, но не й това. Как да й поднесе новината, че човекът който обича и на който безрезервно вярва, е убиец? И че току-що е видял мъртвата си предишна приятелка. Не, неговият ангел не трябваше никога да разбере какво се е случило преди да постъпи на лечение. Насили се да се усмихне и каза престорено ведро.
- Малко съм нервен, само това е, скъпа. Хайде да потанцуваме.
Миг след това летяха на дансинга, потънали в своето измамно щастие. Тя изглежда нищо не усещаше. Той се мъчеше да потисне онези спомени и да не се оставя на духовете от миналото да провалят бъдещето му. Може би след тежката седмица, в която имаше толкова изпити, умореният му мозък си правеше шеги с него. Постепенно се успокои. Наведе се към прекрасното лице до него и докосна устните, но след това се отдръпна ужасен и отвратен. Осъзна че в прегръдките си държи... Джина. Тя го гледаше през очите на Ейнджъл, пламтяща в своя дяволски чар, с неприкрито злорадство. Сякаш двете се бяха слели в едно. “Не, не, не, не, не!!! Тя не може да ми го причини! Джина, върни се там от където си излязла. Защо, защо, защо...
***
Два часа по-късно, в неговата квартира Ейнджъл осъзна че той избягва погледа й все по-упорито. Всичките й усилия да изтръгне нещо повече от него се оказаха абсолютно безплодни. Не си обясняваше защо тази вечер се държи толкова особено. Тя ли бе направила нещо? Нима бе само заради едно глупаво закъснение. Колкото и глупаво да бе, с всичките си фибри усещаше че го губи, а това бе така болезнено. “Спокойно, каза си, поговори с него. Причината със сигурност не е у теб.”
- Слушай, не зная какво става, но не мислиш ли че ми дължиш едно малко обяснение! Тази вечер поведението ти е крайно съмнително. И моля те, не минавай с номера, че всичко е просто от нерви.
Том стоеше до прозореца, стиснал рамката му до болка. Не искаше да се обръща, защото знаеше кой ще види. Тази мисъл го ужасяваше. А тя искаше отговори, които не бе в състояние да й даде. Но чувстваше че в скоро време щеше да му се наложи да й разкаже... Не му се искаше да идва този момент, не биваше да научи истината. А и нищо повече да не се споменеше, как ще може отново да я гледа в очите, след като от там ще го гледа Джина...
- За какво говориш, мила...
- За глупачка ли ме вземаш? – гласът й прозвуча изумен. – Говоря за това как се държа когато дойдох при теб, за начина по който ме отблъсна и изражението ти докато танцувахме. Моля те, скъпи, кажи ми! Аз ли направих нещо лошо? Трябва да знам! – Отчаяна, Ейнджъл се вмъкна в пространството между него и стъклото. Хвана го за раменете. И тогава той постъпи по същия начин както и в дискотеката. Но сега бе много по-бурно. Бутна я настрани сякаш се бе опарил, изтича в другия край на стаята и се сви като малко дете, което го е страх от тъмното. Гласът му звучеше пронизително тънък.
- Махни се! Махай се от живота ми, проклета вещице!
- Том! Том, добре ли си? – едва-едва промълви момичето. – Моля те, не ме плаши така! Какво ти става? Да не би пак да си започнал да се... – Не довърши изречението, защото видя как той тотално се срива. Избухна в истеричен плач, някаква задръжка в него се бе пречупила. Тя се приближи и го прегърна, опитвайки се да си обясни, но не можеше.
- Всичко е наред! – прошепна нежно.
- Ейнджъл... моля те... Ейнджъл... помогни... тя... виждам... Джина... не ... махни се.
- Джина! – Изгледа го с недоумение. – Нима пак се е върнала! Тя ли е причината за всичко това? Какво ти направи?
Тогава той се отскубна от нея и се заразхожда из стаята като звяр в клетка. Ейнджъл просто го гледаше без да смее да помръдне. Пулсът й бе учестен до край, а сърцето й бе напълно замръзнало.
- Зная, че ти дължа много отговори, миличка! – В гласа му личеше очевидна болка, която я накара да потръпне. – Но не сега! Утре ще разбереш всичко което те интересува. В този момент имам нужда да бъда сам...
- Том, нека да остана при теб тази нощ! – в очите й напираха сълзи. – Имаш нужда от помощ. А аз мога да ти я дам!
- За Бога, не ме ли разбираш! – изкрещя с всички сили. – Не искам да си тук. Просто си върви. Утре... утре ще разбереш.
Едва крепейки достойнството си, на ръба на плача, тя се изправи и тръгна към вратата. Чувстваше се безкрайно наранена и го изрази в последния поглед, който му хвърли преди да излезе.
***
Когато остана сам, агресивната му маска се стопи и той отново се превърна в сгърченото от ужас създание преди малко. Животът му се разпадаше. Току-що почти бе провалил отношенията с Ейнджъл. Тя беше добро момиче, и със сигурност щеше да му прости за днешното държание. Но не и без да разбере причината. Обеща че всичко ще й признае, но дали бе готов да го направи? А най-ужасния от всички въпроси бе защо продължава да вижда предишната си приятелка в очите на ангела.
“Защо го правиш, Джина?”
И тогава тя изплува от един мрачен ъгъл със своята походка на тигър и поглед, пълен с ледено високомерие. Гледаше го от високо, като човек, който току-що бе победил. Това му бе достатъчно да изпадне в истерия
- Нееееееееееее!!!
“Виждам, че си все същия неуравновесен, както те помня, скъпи!”Дали го бе казала? Вече не бе сигурен за нищо.
- Защо продължаваш да ме преследваш? Моля те...
“О, колко къса памет имаш, момченце!” Зловещ смях. “Нима вече си забравил кръвта, която се стичаше по ръцете ти, и ножа, с който ти отне живота ми.”
- Престани!
“Защо? Истината е жестока, нали? Но ако трябва ще ти го повтарям хиляди пъти, Томи: ти си убиец. И мога да го направя, само че сега ТИ не можеш да ме спреш! Ще отровя жизнения ти път както ти постъпи с моя.”
- Моля те, моля те не го прави...
“Аз също те молех в онази нощ, но ти не ме послуша. Защо сега трябва да те слушам?”
- Разбери, нямах никакъв друг избор. Съжалявам, наистина...
“Съжаляваш? Щеше ли да съжаляваш ако не се бях появила отново и не бях превзела образа на твоето ангелче? Не, познавам те много добре. След време дори името ми нямаше да ти навява каквато и да е асоциация. В момента се държи толкова фалшиво и жалко, че ако се видеше от страни, нямаше да понесеш гледката.
- Ти не ми остави никаква друга възможност, вещице! – гласът му се тресеше в истерия. – Беше обладала съзнанието ми. Единственият начин да се отърва от теб бе да те убия.
“Аз просто ти посочих верния път. Не забравяй че ти сам пожела да дойдеш с мен.”
- Верен път ли? Джина, нима не разбираш как ни убиваше онзи начин на живот.
“Грешка! То бавно възкресяваше умрелите ни, промити души. Моята щеше да достигне до върховата точка. Щях да те взема със себе си, защото те обичах. Но ти се предаде накрая. И прекъсна моята нишка.”
- Какъв е смисъла след като си вече мъртва?
“Има, и то голям, макар че не можеш да го разбереш. Те са се възползвали от твоята слабост и отново си стигнал до нивото както когато те намерих. Убивайки ме ти пропиля моя шанс да тръгна към истинския живот, а не това жалко подобие на съществуване. Не бих могла да ти го простя. Никога. И сега измислих най-брилянтното отмъщение.”
- О, не, моля те ...
“Не ме моли! Не се намираш в църква. Сега в което и лице да се вгледаш ще виждаш моето. Призракът на миналото ще те преследва докрай. Когато се взреш в красивите лазурни очи на Ейнджъл, ще съзираш дяволския белег на Джина. Вече си прокълнат и нищо не може да се направи.”
Том не бе способен да изрече нито една дума повече, просто седеше опрян на леглото и гледаше с болка в стената. Как щеше да живее от сега нататък?
Глупак!, говореше един вътрешен глас. Просто вече нямаш това право. Тя се е всмукала във всеки предмет и живо същество, които те заобикалят. Дай й каквото иска, и няма да ти се наложи да търпиш този ад, докато умреш.
Олюлявайки се, младият мъж тръгна към кухнята. Вътрешно онази тежка скала от преди две години уголемяваше обема си и го притискаше все по-надолу. Сграбчи ножа и с мрачна увереност го заби в гърдите си. Строполи се безжизнен на пода. Миг преди да потъне в дълбокото черно пространство, се прости с всички онези мили лица, които без успех се опитаха да изтрият печата на предишния живот от него.
***
- Не мога да повярвам, че се е самоубил! – повтори за пореден път Ейнджъл. Лицето й бе зачервено от многото сълзи, които изплака от както намери трупа на приятеля си, облян в кръв и с нож в ръката. Сините й очи плуваха в скръб. Такова безнадеждно отчаяние я бе обзело. Само ако беше настояла... Чувстваше се ужасно виновна.
- Фактите го сочат, госпожице! – въздъхна полицаят и я погледна внимателно. Изглеждаше опустошена, нищо чудно че не разсъждаваше трезво. – Той е бил ужасно разстроен, както твърдите. Бълнувал е и е изпаднал в странно състояние, най-вероятно е имал психологическо разстройство. Ножът е бил намерен в ръката му, няма никакви други отпечатъци, а портиерът на сградата твърди, че не е пускал никого в апартамента му.
Това обаче никак не можеше да я успокои. Отново избухна в плач.
- Вината е изцяло моя. Ако бях останала с него, ако му бях помогнала повече, още щеше да е жив.
- Не е така, госпожице! – той се опита да я утеши, въпреки че не постигна особен резултат. – В случай че го е бил намислил, не виждам какво сте можела да направите, дори и да сте останела. Просто трябва да забравите за всичко това.
- Да забравя! – Тя се засмя иронично. – Такива неща се помнят завинаги... Те поставят печат, който никой не може да изтрие.
----------------------------------------------
Силният войн постоянно воюва.
Силният войн е сила.
Силният войн е винаги сам, защото унищожава всичко около себе си.
Re: Призрак
нека да позная..ти си падаш по "розови" романи и по Кастанеда??
обаче насилствената им комбинация предизвиква у мен позиви на храносмилателния тракт..
аз не съм литературен критик, факт..
но виждам, че ако се пребориш с клишетата "а ла Даниел Стийл" и ако разбереш ЗАЩО Кастанеда е мислил това, което е мислил..има вероятност и да се получи нещо наистина интересно..
обаче насилствената им комбинация предизвиква у мен позиви на храносмилателния тракт..
аз не съм литературен критик, факт..
но виждам, че ако се пребориш с клишетата "а ла Даниел Стийл" и ако разбереш ЗАЩО Кастанеда е мислил това, което е мислил..има вероятност и да се получи нещо наистина интересно..
Re: Призрак
никак не е лошо :))
само едно малко несъответствие ми се наби в очи - от една страна "вещицата" е някакъв много силен, демоничен, свръхестествен образ. главният герой пък е слаб. и психически, а и физически след като се е срутил от дрогата.
не се връзва това как я убива. никак не си я представих в ролята на жертва, а и ти явно неохотно си писала тази част, защото си я претупала.
пазете се, хапя!
само едно малко несъответствие ми се наби в очи - от една страна "вещицата" е някакъв много силен, демоничен, свръхестествен образ. главният герой пък е слаб. и психически, а и физически след като се е срутил от дрогата.
не се връзва това как я убива. никак не си я представих в ролята на жертва, а и ти явно неохотно си писала тази част, защото си я претупала.
пазете се, хапя!