Имам проблеми с дъщеря си...

Имам проблеми с дъщеря си и се чувствам безсилна в намиране на решение за тях. Тя е на 15 години. Аз никога не съм била авторитарна майка, винаги съм се опитвала да разбирам децата си, стремяла съм се да бъда до тях в моменти на трудности и винаги съм подчертавала обичта си. Сега си мисля, че всичко това е било грешка. Моята дъщеря, към която винаги съм се отнасяла като с голяма /и тя го заслужаваше/, с която толкова добре съм се разбирала, на която от съвсем мъничка можех да разчитам и която показваше една изключителна зрялост, сега изведнъж се оказа непозната. Лъже ме, не ходи на училище, никога не спазва часовете, за които уж сме се разбрали за връщане вечер, не ме слуша дори и за най-дребните и прозаични неща. До себе си имам непознат човек. Да се питам сега къде съм сгрешила просто няма смисъл. Единственият въпрос, който има смисъл е КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГА? Какво да правя? Да я контролирам непрекъснато е просто невъзможно. Пък и надали това е решението. Как да разбера какво става с нея и в нея? Непрекъснато се опитвам да стигна до тези отговори. Искам да чуя от нея какво мисли, какво чувства, какви намерения има. Но онази непринуденост и откровеност, която имахме преди в разговорите си, вече я няма. В много отношения за мене тя сега е далеч по-незряла отколкото беше преди 5 години. Как е възможно това? Нима може в подобни неща човек да върви назад? Как да я накарам да разбере, че по този начин пропилява себе си. Не съм от майките, за които тяхното гардже е най-хубаво и без да се изхвърлям мога да кажа, че в нея наистина има голям потенциал. Съвсем малка прописа стихове, умее великолепно да си служи с думите, има свой поглед за нещата и изобщо много качества, които ако се движат в правилна посока биха могли да я изведат на съвсем друго ниво. За съжаление обаче сега всичко това се пилее. Сърцето ме боли за нея. Толкова много я обичам. Как да я накарам да разбере, че нищо в живота не остава ненаказано или ненаградено - и това което правим, и това което не правим. Че за всяко нещо се плаща. Имам чувството, че всяка моя дума минава покрай нея без дори да я докосне. Каквито и аргументи да изтъквам - те не стигат до нея. Как да преодолея тази стена? Как да си я върна?
Искам да споделя и още една болка. Имам чувството, че аз съм за нея - никоя. Единствените, които имат значение са приятелите. Никога не съм се опитвала да се "състезавам" с тях. Никога не си позволявам да говоря лоши неща за тях. И въпреки всичко усещам, че не мога да се преборя с тях. Как да я накарам да разбере, че никои не й желае доброто повече от мене?
Ох, знам че прекалих с въпросите си. Но аз цялата съм изпълнена с тях. Всяка моя мисъл започва с "как". Как да се справя?
Ще бъда безкрайно благодарна за всеки съвет. Може би и други родители са били в моето положение, може би някой ще ми даде "рецептата" /как искам да има такава/. Моля ви, помогнете ми...

Poela e pytia kym sebe si. Da iskash da "si ia vyrnesh" - tova bi bilo pyt nazad. Tia shte syzree i sama shte se vyrne. Tia znae, che i jelaesh dobroto nai-mnogo ot vsichki. Prosto sega otkriva novi vylnuvashti neshta. Normalno e da ima otdrypvane. Ne se plashi. Tia ne propiliava sebe si, a tyrsi posokata.
Vmesto da se pritesniavash i da ia bezpokoish s tvoite symnenia, prosto bydi do neia kogato ima nujda ot teb. Ne e lesno. No po-kysno vsichko shte si doide na miastoto. Triabva da si taktichna.
Navremeto kolkoto poveche maika mi se opitvashe da se pribliji do men, tolkova poveche az se otdrypvah. Sega sme priatelki :-)

Докато четях постинга ти имах чувството, че всичко това е писано за мен. Аз имам две деца. Момчета. Големият сега е на 11 години и имам почти същите проблеми като теб. По-точно лятото беше кошмарно за мен. Сякаш изведнъж стана друг, напълно непознат човек. Доверието, което имахме помежду си сякаш изчезна и той се отдалечи на светлинни години от мен. А и аз като теб винаги съм се държала с него като с приятел. Чувствах се безсилна. Страшно чувство е това. Така че - напълно те разбирам.
Много бих искала да ти дам съвсем конкретен съвет, но мисля че това е невъзможно. Защото човешката душа, а и въобще човешките взаимоотношения са нещо толкова деликатно, че е много трудно да се предвиди каквото и да било. И все пак - ние с мъжа ми решихме да се въоръжим с безкрайно търпение, да не се отчайваме. А и дори да се отчаяме, дори и да изпаднем в слабост ДА НЕ ГО ПОКАЗВАМЕ В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ. Плакала съм от притеснение, но НИКОГА ВЕЧЕ НЕ ПОКАЗАХ СЛАБОСТ. Вместо да се замислят, когато ни видят притеснени за тях, децата стават още по-несигурни и търсят стабилност все повече в приятелите си и все повече се отдалечават от нас. Защото в нашите деца има известна несигурност за много неща от живота и те трябва да виждат нашата стабилност за да се почувстват сигурни. Освен това продължихме да се отнасяме с много любов, да говорим, да го подтикваме да споделя и след като сподели да му съчувстваме вместо да го обвиняваме...
Дълъг е пътят... не мога да каже, че сега нямаме проблеми с нашия син, но нещата се подобриха. Няма рецепти за родителско поведение, сложно е. Но това което е важно наистина е да чувстват, че ги обичаме такива каквито са, дори и с грешките...
Ох, сложно е... Обаче, горе главата! Вярвам, че всичко е период, който ще отмине, ще се израсте. Така е.

Това, което ми казваш е вярно. И аз прочетох в една книга, че това поведение може да бъде обобщено като "криза на индивидуалността". Но според мен залогът е прекалено голям, за да стоя и гледам как тя търси себе си. С отсъствията, които е натрупала тя е пред преместване в друго училище. Това само по себе си не е най-страшното, но аз се страхувам, че едно такова преместване може да се окаже "отключващ" фактор за още по-лоши неща. Освен всичко друго, тъй като тя миналата година беше в подготвителен клас, фактически няма завършен VІІІ-ми клас и това би означавало, че от ІХ-ти ще се върне в VІІІ-ми клас. Държеше се на едно косъмче и ето, че снощи ми сервира, че вчера не е била на училище. Това означава, че вече е преминала границата от 30 отсъствия. И как трябва да постъпя аз - да й намеря извинителна бележка за тези отсъствия /което означава да вляза в пълно противоречие с принципите, разбиранията и ценностите си/ или да й намеря такава и за пореден път да направя компромис, против който е цялото ми същество. Още повече, че изобщо не съм убедена, че това е истинска помощ и истинска подкрепа. Не мога да се примиря с това, че въпреки многото разговори, въпреки уверенията й, че е наясно с положението си, тя отново е постъпила по този начин. Всичко това ми прилича на кошмарен сън.
Винаги съм готова да бъда до нея, когато има нужда от мене. Но някак си, не мога да приема, че нуждата от мене се изразява в това да излъжа, да стана съучастник в постъпките й. Може би съм прекалено праволинейна. Незнам...

Tezi neshta sa harakterni za puberteta. Tri krizi sa
-kriza na disproporcionalnostta/ cicite sa mi malki guza mu svlechen iskam da si operiram nosa/
-kriza na samochivstvieto/ varirashto postoianno ili po chesto svruh nisko/ i -kriza na individualnostta/ koi sum az ,kakvo prestavliavam, moga da buda i drugo neshto, zashto ne sum tova a onova/
tezi neshta se opraviat po slednia nachin siada se s deteto i se govori i se obsusjda tochno tova prehodno sutstoianie na izgrajdane na lichnostta v koiato se izvurshvat genezisi i metamorfozi. Samoto dete da e naiasno zashto izpitva tezi neshta, che tova e normalno za vurastta mu i postepenno shte izchezna v suzdavaneto na negovata lichnost. Mi da ne e lesno da stanesh ot dete goliam chovek, sveta na vuzrastnite ne e tolkova lesen.. v nachaloto

Благодаря за съпричастието. Знам, че няма готови рецепти и че всеки трябва сам да намери решението. Знам, че не мога да се предам, да вдигна ръце и да чакам нещата да се наредят от само себе си. Знам, че човешките отношения са нещо много деликатно и крехко. И искам повече от всичко на света да намеря път към дъщеря си! Заспивам и се събуждам с тази мисъл.

сякаш чета майка ми )))))
и аз бях такова дете, особено в пубертета.... само мога да гадая какви мисли са минавали през главата на майка ми..
в този момент ти откриваш себе си, хората около теб, много интересни, опасни, вълнуващи .. непознати. не се обиждай - майка ти в този момент ти е последна грижа.
в девети клас бях пред изключване - повечето време не бях ходила на училище - от скука...е, имах някакъв респект от родителите ми и когато разбраха не ми беше приятно, но все пак тогава времената бяха други.


не знам какво да ти кажа - на мен лично ми мина, въпреки че сега отчитам тези години като пълна загуба на време и енергия в безмислени емоции.
за съжаление, причината поради която се промених не беше много розова - баща ми напусна майка ми, и на мен ми се наложи да се справям сама с много неща....... не пожелавам на никого такива драматични обрати в живота ...

но ако тя е интелигентно дете - а по всичко личи, че е такава - това ще отмине.
имай вяра, и смелост.
и ти желая само хубави неща.

За това и ще си позволя да взема отношение по темата.

Първото впечатление у мен е, че детето ти е чувствително, и това е особено деликатен момент по отношение на тази тийнейджърска възраст.

Второто впечатление у мен е, че ти си се впила в дъщеря си, извини ме, но какво означава това "ДА СИ Я ВЪРНА???". Да искаш да няма неизвинени отсъствия разбирам, но да искаш да й предложиш единствено твоята компания с ограничаване на личното й време с приятелите си, си е голяма доза родителски егоизъм.

По-важно е да знаеш КОИ СА ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДЪЩЕРЯ ТИ !!!
Защото страшното е, ако са наркомани и поради тази причина не ходят на училище. Говори с нея приятелски, разбери с кого излиза. Ако закъснява заради свестно гадже, не се притеснявай. Но какви са причините за отсъствията й?

Не маркирай последствията, а търси причините и работи върху тях. Успех!

@=>=>=

Не зная защо, но като четях твоите редове се развълнувах много.
Понякога ми се струва, че тя е наистина много чувствителна, друг път, като че ли и липсва всякаква чувствителност. Много често си мисля, че е нугно да се случи нещо, което да я извади от тази орбита. Но какво да бъде то. В твоя случай е било нещо, което само по себе си не е приятно, не ето пък че ти е помогнало да излезеш от този омагьосан кръг. При нас това се случи преди осем години. Тогава дъщеря ми беше в І клас. Тя го понесе изключително твърдо. Нещо повече, в голяма степен тя ми беше упората. Като че ли сега изживява някакво изостанало детство - по отношение на лекомислие и безотговорност. Така или иначе, колкото и да се опитвам да я оправдавам пред себе си, не мога да оправдая лъжите й. И когато казвам, че искам да си върна детето, аз много добре съзнавам, че не мога да върна онова малко детенце /а и не искам/, под тези думи за мен се крият отношенията, които имахме, доверието помежду ни, усещането, че мога да й вярвам. Това ми липсва страшно много. Ужасно ми е това, че непрекъснато я подозирам в неискреност и лъжи. Но пък и не мога да й вярвам предвид реалностите.
Знам, че ми трябват вяра и смелост, но те при мен са направо изчерпани.
Благодаря ти, че ми ги пожелаваш.

Децата ми още са малки, но много добре си спомням каква бях на тази възраст. Точно по същия начин от доброто детенце на мама и тати изведнъж станах напълно непознат човек. Вечерният час сякаш не съществуваше, бягах от часовете, които не ми бяха интересни. Майка ми все се опитваше да ми обяснява, че едно или друго не е в моя полза, че тя има много по-голям опит и не е нужно да повтарям нейните грешки. Аз обаче изобщо не я слушах. През пубертета най-голямото желание на децата е да станат самостоятелни и тогава важни са само приятелите. Когато растем все преоткриваме топлата вода, но... май няма друг начин. Спирам дотук, защото ми се струва, че до голяма степен повтарям Megan
Не мога да давам съвети. Но ми се струва, че единственото, което би помогнало е да спреш да я поучаваш. Казвай и какво мислиш само когато тя поиска мнението ти. Опитай се да направиш така, че да прекарва повече време с приятелите си у вас. Така поне ще знаеш какво става без да се налага да задаваш въпроси.
И горе главата. Ще и мине. Само въпрос на време е

моят брат беше същия. Спаси го от изключване класната му, която бее страхотна жена и знаеше, че е достатъчно способен и съжаляваше за пропилените му възможности. Самият той вече също съжалява за тези си години, но да знаеш, че му мина всичко това - за около 3-4 години и сега си е същото любящо същество както като беше малък. Тъй че си я обичай дъщеря си, но не й пречи да открие себе си. Покажи й че си й най-добрата приятелка, но не й пречи да греши и да се учи.
Успех!

Hate cannot drive out hate, only love can do that

струва ми се вероятно тя в момента да изживява емоции, които практически преди време не е могла да преодолее - някакъв вид регресия имам предвид. на много хора им се струва невероятно, но за мен истината е, че човек изживява сериозните неща в живота си не просто на мига, а в течение на години след това. това като че ли важи особено силно за събитията от периода на пубертета. примерът с мен е особено показателен - от събитията в семейството ми са минали 7-8 години, и въпреки това аз продължавам да ги изживявам всеки път, всеки ден, винаги, когато нещо или някой ми припомни за тях. и сякаш се задълбочават, което си е плашещо.
но да се върна към дъщеря ти. много е важно да познаваш хората, с които тя се вижда, с които общува. това практически е средата, която в момента има най-голямо влияние над нея. в този момент децата са като попивателни - по отношение на думи, навици, поведение, действия, подход изобщо. ако знаеш хората около нея, значи познаваш и нея самата. сега оценявам, че мен ме е спасило това, че приятелите ми бяха свестни хора, с възпитание и родители като моите.
боже, как лъжех майка ми едно време...... за всичко, буквално за всичко - за училище, за пари, за събития. и други неща правех, но няма да ти ги разправям, за да не те плаша допълнително.
недей да я оправдаваш, недей да й прощаваш всичко - няма нищо по-строшно от безнаказаността и чувството, че можеш да правиш каквото си искаш без да бъдеш наказан за това. колкото и да ти е трудно, каквото и да ти коства - тя трябва да знае, че не всичко й е позволено.
от друга страна, не изпадай в крайности, прекалената принципност едва ли ще помогне за доверието между вас.
изобщо - стъпваш върху тънък лед, в коъто най-важното нещо е баланса. опитай се да намериш баланса в отношението си към нея.
и последно нещо - колко много съвети!! извинявай, ако ставам досадна - бъди естествена в отношението си. децата усещат изключително добре емоциите, които им подават хората, сякаш са свръхчувствителни, сензорите им работят на максимум. в момента, в който прекалиш - с каквото и да е, ще олекнеш в очите й.

много ми се иска да ти помогна, дано поне малко успявам.
не губи надежда. :-)

И аз имам дъщеря, но все още е на 11 г. Вече имаме предпубертетни проблеми, които ме карат да се замислям - а какво ще стане в пубертета? В момента сме и дали доста голяма свобода, но приятелките и са много добри и интелигентни деца. Е, слушат "Ъпсурт", "Мишо шамара" и т.н. дори ме питат понякога какво значи напр. "задна прашка". Гледам да не се шокирам, но и не съвсем пък да се правя, че не ми пука от тези цинизми в парчетата. Говорим си за наркотиците най-вече, за болестите, които се предават със спринцовки и по полов път. Те все още са малки и всичко им е каша в главата, въпреки че се правят на многознаещи. Много ме е страх да не се скъса тази връзка между мен и дъщеря ми, да не спре да споделя с мен, да ме намрази, защото аз като че ли по някое време просто мразех родителите си както и училището, въпреки че бях отличничка и "добро момиче". Мисля, че точно това ме е карало да ги мразя - че ме смятаха за "добро момиче", а на мен ми беше скучно да бъда такава. Изведнъж ми се прииска да съм лоша и дори малко развратна може би, но нямах смелост да го демонстрирам и затова каквото вършех го прикривах с лъжи. На 16 г. ми беше интересно да ходя при моя приятелка, която за всичко си говореше с майка си - най-вече за секс и мъже. С приятелката ми и майка й и неин любовник един път отидохме до Пловдив за 2 дни без да кажа на родителите си (от Пловдив им се обадих). Много завиждах на приятелката си за отношенията й с майка й, но после нещата се развиха по много различен начин при нас двете. Приятелката ми непрекъснато беше под влияние на майка си за всяка своя връзка, накрая се омъжи, но бързо се разведе пак под контрола на майка си. Аз пък - обратно, сближих се с майка си след като се омъжих. Сега мога да кажа, че сме приятелки и можем да си кажем много неща като жени, но жалко за загубените десетина години, когато не бяхме близки! Въпросът е как да не се губи връзката между майка и дъщеря, но същевременно дъщерята да ве бъде под непрекъснат контрол и влияние на майката?

Доколкото разбрах проблемът е отдалечаването на дъщеря от майка и прекъснатото доверие. Повод е поредното отсъствие от училище. Спомням си, че бях непокорна и доста самостоятелна дъщеря - никой не ме е следял колко и какво уча, в какво училище след 8-ми клас да продължа, дали да уча висше или не. Единствените скандални разправии с баща ми бяха за неспазване на вечерния час, а не с кого и къде съм била. Но от опита си мога да кажа, че човек в тази възраст предпочита да изпита всякакви емоции, дори лошите, а не да му ги разказват . Едва ли аз мога да дам кой знае какъв съвет, но ще се опитам да се поставя на мястото на майката,още повече че и на мен ми предстои след някоя и друга година взаимоотношения със синове тинейджъри. Това, което ми се вижда важно, е да научим децата ни да оцеляват без нас, когато станат пълнолетни. Всяка тяхна постъпка, докато растат, може да бъде подготовка за времето, когато пораснат и трябва да взимат самостоятелни решения. Щом дъщеря Ви не желае или няма воля да ходи в училище, оставете я да повтаря и да се убеди сама дали иска или не и какво точно иска да постигне в живота. Не лъжете, не търсете извинителни, не ставайте съучастник на безотговорните й постъпки, оставете я да реши какво иска да прави. Какво толкова лошо може да се случи - да повтаря годината или да отиде в друго обикновено училище, но ще бъде по-зряла и самостоятелна след това, ако й се даде възможност. Всяко зло за добро. Трудно е да се откъснем ние родителите от идеала, който сме проектирали върху съдбата на децата си, но не е невъзможно. Обаче това не значи да не сте съпричастни към нейното решение. Убедете я, че винаги може да разчита на вас и вашата помощ, но й кажете спокойно, че я оставяте да си реши самостоятелно този проблем. Все пак се надявам искренно, че това интелигентно дете няма да стигне до критични решения. Поколенията ли са вече толкова различни или ние родителите не сме ги мотивирали да вървят по правилния път?

С огромна част от написаното съм напълно съгласна. Онова, което обаче ме терзае и не ми дава мира е в израза: "Все пак се надявам искренно, че това интелигентно дете няма да стигне до критични решения." И аз искам да се надявам, но не съм сигурна. Като я гледам колко е объркана и как премига на среща ми, ужасно се страхувам, че само заради едното: "не ми пука" е в състояние от една беля, да направи друга - още по-голяма беля. Понякога /но не винаги/ ни се случва да проведем един добър разговор. Онази вечер си говорихме точно за това - колко е трудна тази възраст, която повечето от възрастните определят като най-хубавата.
Незнам как да го обясня, но имам усещането за някакво раздвоение. В никакъв случай не мога да кажа, че тя не си дава сметка за последиците от едно или друго свое деяние, но просто има моменти, в които се поддава на импулса за някакво действие и точно в този момент не е в състояние да прецени неговите последици. Вероятно това е нормално за възрастта й. Но мисля, че е много опасно и аз постоянно съм на тръни, защото не знам накъде ще я поведе следващия импулс. Тази импулсивност в нейния характер не е от сега. Просто като беше по-малка аз успявах да ги туширам тези действия, докато сега ми е невъзможно.
Въпросът, с който завършвате е въпрос, който и аз съм си задавала много пъти. Не съм склонна да бягам от отговорността, която нося като родител, затова и не ми се говори за външните фактори, но честно си признавам, че аз не се чувствам подготвена за ситуацията, в която се намирам /въпреки, че имам по-голямо дете, което обаче не ми е създавало такива проблеми/.

не се тревожи прекомерно - децата, израствайки - непрекъснато се променят, изпробват се ту в една, ту в друга роля... Просто трябва да си до тях на една ръка разстояние - не по-близо, ама не и по-далеч... щото те си глеедат с крайчеца на оченцето си - дали си до тях, докато разиграват различните екзерсизи...
Ще се оправи дъщеря ти - и ще влезе веднага обаче в друг период... така, че стой си на една ръка разстояние - спокойна и търпелива... и не по-близо, за да може тя да си размахва ръцете...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

истините са винаги прости и ясни.

ама не знам - от потупването по рамото от госпожа началничката ли е, или от мигащите синьо-червени лампи в картинката - да не би нещо към полицейска кола да отива работата, бърза помощ ли, нравствена милиция ли... абе - трябва да има ред в клуба... енергичен ред... топла женска ръчичка - пък отвътре - стомана ! Не съм си дал гласът напразно... спокоен отивам да спя... децата в клуба ще са нахранени, приспани с приказчици и завити - пък лошият вълк - ха познайте кой - ще вие отвън на студа... така ще му се пада...

прост селянин, ама много прост ви казвам !