С риск да бъда линчуван...

Смъртта на Ембър

(Пародия на Амбър, с извинения към Роджър Зелазни)
Кевин Найт
(с) 1988

Превод Камен Бъндев

I

Събудих се бавно от миризмата на бира, промъкваща се през ноздрите ми.
Изглеждаше ми, че съм лежал на пода за доста време - може би седмици. Отворих
си бавно очите. Всичко, което видях бяха белите плочки на баня.
В този момент знаех: някой ме преследваше.
Черепът ми пулсираше, когато се опитах да седна. Успях само донякъде,
защото главата ми се удари в стоманена тръба и аз се проснах отново върху
студените плочки.
Който и да беше, трябваше да бъде спрян.
Имаше бирени бутилки навсякъде около мен. Таванът се въртеше бавно.
Най-накрая успях да се изправя.
- Корбин? - Беше женски глас, който се заби като клин в главата ми.
Задържах се на краката си и залитнах назад. - Корбин? - гласът този път беше
по-силен и по-болезнен. Наложи се да седна на ръба на ваната. Изненадващо
хубава жена влезе в банята. Изглеждаше невъоръжена, облечена само в една тънка
роба. Аз продължавах да държа главата си с една ръка, докато се опитвах да
направя "шшш" с показалеца на другата. Тя кимна, усмихвайки се.
- Опитах се да те преместя снощи, Корбин, но ти се оказа по-тежък
отколкото изглеждаше. Подът на банята сигурно е бил доста неудобен.
Корбин... Името звучеше познато. Но беше ли то моето? Спешно се
нуждаех от факти!
- Какво се случи преди... да изгубя съзнание? - Попитах.
- Ами, ти каза на всички да си прекарат добре, а на мен ми каза че
имам наистина големи...
- Чакай! "Всички" ли каза?
- Всички на купона.
Историята започваше да се изяснява! Да, имаше купон снощи. Няколко
човека там се бяха опитали да ме очистят, но понеже аз съм по рождение
подозрителен, бях успял да ги елиминирам, преди те да ми сторят нещо лошо. Но
защо аз бях на купона? Защо бях по рождение подозрителен? Къде съм живял? Кои
са били родителите ми? Колко пари съм правел годишно? Отговори нямах.
- Нека да донеса малко лед за главата ти. - каза тя.
- Не! - хванах жената за колана на робата й - Кажи ми как съм се
озовал на този купон снощи?
Тя внезапно започна да изглежда изплашена.
- Сестра ти те доведе, - каза.
Сестра?
- Знам това! Коя по точно? - опитах.
- Коя какво?
- Коя сестра?
- Ти имаш само една.
Някакси аз знаех, че тя лъже. Имах шест сестри, две от които бяха
мъртви.
- Лъжеш! Имам шест сестри, две от тях мъртви!
- Да. Добре. Няма значение, беше Флорида. Да ти направя ли закуска?
Не можах да изкопча нищо повече от нея, а освен това бях и гладен.
Името на жената беше Джеки и правеше превъзходен омлет. Докато тя
готвеше, аз прегледах тефтерчето й, където присъстваше и адреса на Флорида,
който запомних. По време на закуска Джеки попита:
- Изглеждаш като че ли си по рождение подозрителен. Защо?
Думите сами излязоха от устата ми.
- Наследствено е. - казах и прозвуча като истина.
След закуска завързах Джеки за един стол и прибрах всичките и пари.
Знам, че трябваше и да я убия, но съм станал мекушав със годините.
Първата ми спирка беше една бръснарница на Девета улица. После си
купих нова риза, защото мразя, когато малките косъмчета се заплетат в ризата
ми, въпреки че не съм много сигурен защо вие ще се интересувате от това.
Купих си също и пистолет.
Не знаех много. Джеки беше ме нарекла Корбин, но аз бях почти сигурен,
че това не е истинското ми име. Трябва да съм използвал псевдоним. Но защо?
Погледнах пистолета. Почти не тежеше в ръката ми. Знаех доста за него. Знаех,
че съм използвал подобен и преди. Вървейки през парка, аз горазглобих и после
сглобих наново. Каква ми е била професията? Военен? Продавач на антики?
Не! Може би шпионин? Паметта започна да се връща бавно. Името Джейсън
се вмъкна в мозъка ми. Това беше! Аз бях Джейсън Борн, професионален шпионин,
изпратен в Европа като примамка за Убиеца Карлос... Бях застрелян в лодка
близо до брега на Франция, по време на буря. Бях използван от ЦРУ и гонен от
КГБ и Интерпол. Отвлякох едно момиче от икономическа конференция, влюбих се
в нея, намерих една швейцарска сметка...
И тогава една мисъл ме изуми: може и да не съм бил шпионин. Беше
познато, прекалено познато. Проверих си тялото за белези. Нямах. Никога не съм
имал микрофилм вграден в тялото ми. Някой друг може би е имал, но този някой
не бях аз.
Най-накрая стигнах до къщата на сестра ми. Отвори прислужницата и.
- Добър ден. - казах - Аз съм отдавна изгубеният брат на Флорида и
искам да се видя с нея.
След минута се приближи висока блондинка. Разпознах я смътно.
- Корбин, - заекна тя, - Изненадана съм да те видя.
- Аз също.
- Но това е моята къща, защо и ти си изненадан?
Опитвах се да я объркам, но не беше лесно.
- Имаш ли нещо против да вляза?
- Не, заповядай.
Влязох. Мястото беше добре обзаведено и аз внезапно си спомних, че
сестра ми имаше вкус за такива неща. Седнахме от двете страни на тежка дъбова
маса.
- Защо дойде... тук? - попита тя.
Личеше си, че тя притежава същата наследствена подозрителност, която
бях забелязал в себе си.
- Мисля, че знаеш, - казах.
- Не знам.
- Лъжеш.
Помълчахме за момент. Нуждаех се от факти, а едва ли щях да ги получа
по този начин.
- Дойдох, защото... бях гладен, - казах, което всъщност си беше самата
истина. Бях забелязал, че в допълнение на наследствената подозрителност, явно
притежавах и огромен апетит.
- О, - каза тя, вече по-спокойно, - Ще кажа на Кармел да ни направи
нещо за обяд.
Седяхме сред взаимно подозрение, докато Кармел поднесе обяда. Имаше
хляб, плодове, вино и пържоли, толкова дебели, каквито не бях виждал досега.
Флорида внезапно ме погледна многосериозно и каза:
- Корбин, наистина ли имаш намерение да опиташ?
Погледнах пържолите, които бяха розови и сочни. Наистина бях много
гладен.
- Майтапиш ли се? Разбира се, че ще опитам, - казах и посегнах към тях
с ножа и вилицата.
Изведнъж Флорида скочи и ме разцелува.
- Знаех си! Късмет, Корбин, ще се нуждаеш от него. Ще ти помогна с
всичко на което съм способна. Ерик е силен, но може би ти ще успееш да се
добереш до него чрез Булиън и Крейн, и тогава Джери ще дойде и след като види
какво става ще ти помогне. Ембър се нуждае от теб, а аз ще направя всичко,
което мога...
- Ще млъкнеш ли за малко?
Нуждаех се да помисля. Ембър! Това означаваше нещо голямо. Да, това
беше ключа! Имаше нещо тук, нещо страшно важно!
След обяда Флорида излезе по някаква задача. Аз обикалях из къщата,
търсейки следи, които да ми помогнат да възстановя личността си. Започнах с
библиотеката.
Книгите на Флорида бяха повечето картинни. Тя не беше кой знае какъв
читател, пък и аз бях повече заинтересуван от бюрото и, отколкото от книгите.
В него имаше няколко документи и сметки, пък и какво ли не още, но зад
чекмеджето имаше тайно отделение. То беше свързано към три отделни алармени
системи, но аз бързо ги деактивирах. Вътре беше поставено тесте карти. Извадих
ги.
Картите бяха студени на пипане. Занесох ги в кухнята и ги сложих в
тостера за известно време, докато достигнат стайна температура. Едва тогава
започнах да ги разглеждам.
На първата карта имаше портрет на висок мъж, облечен в кафяво. Името
му беше Бенедикт. Имах смътното предчувствие, че този може лесно да ми счупи
главата. Беше мой брат.
От втората карта ме погледна мъж облечен в бяла броня. Той беше брат
ми Булиън. Аз можех да пребия този.
На следващата карта беше Ерик. Той имаше тъмна коса и мокра брада.
Мислих много усилено, но не можах да си спомня, защо брадата му беше мокра.
Знаех, че той може да ме пребие, защото го беше правил веднъж, дваж. Мразех
го.
След това беше Блейз, друг от моите братя. Спомени нахлуха в главата
ми. Блейз много приличаше на мен, затова заключих, че едва ли някои ще надвие
другия, въпреки че можеше да ни хареса да опитаме.
След това видях Ранди, Бенд и Крейн. Спомних си, че Ранди свиреше на
барабани и беше картоиграч, Бенд беше под магия, а Крейн си имаше свои
собствени амбиции, макар и дългосрочни. Амбиции? Към какъв край? Не знаех.
След това видях себе си. Бях облечен в черно и сребърно, със
закопчалка на наметалото си във формата на сребърна роза. Изглеждах силен,
самоуверен. Тогава почувствах, че трябва да бъда с братята си, в Ембър!
На следващата карта бе нарисуван добре сложен мъж. Това беше Джери,
бавен, но силен. Аз мога да изговарям думи, които Джери не може, но това не
променя факта, че той направо може да ме размаже.
На следващите четири карти бяха сестрите ми: Флорида, Лу Елън, Диди и
Фелона. Можех да ги пребия всичките, но нямаше да го направя, защото нямаше да
е честно. Припомних си, че Диди ми беше любимка, Фелона беше нещо като
магьосница, а Лу Елън имаше зелена коса, която малко приличаше на водорасло.
Ние всички бяхме едно голямо важно семейство. Налагаше се да се върна
в центъра на събитията, в Ембър. Ембър беше нашия дом.
Телефонът иззвъня.
Гледах го, докато звънеше. После го повдигнах подозрително.
- Добър ден? - опитах.
- Добър ден. Флорида там ли е?
- Не. Може ли да я попитам кой я търси?
- Да.
- Кой я търси?
- Ранди, а Вие кой сте?
- Корбин.
Настъпи тишина.
- Мина дълго време, - каза накрая той.
- Да, - отвърнах.
- Ами, аз само се обаждам да попитам Флорида, дали ще може да дойдем
довечера да изиграем един покер с няколко приятели.
- Имате ли един стол и за мен?
- Разбира се, братко.
- Ще се видим в осем.
- ОК, чао.
- Чао.
Дали Ранди искаше да ме убие? Дали работеше за тях? Не мислех така, но
си приготвих пистолета за всеки случай. Тогава чух някакъв шум пред къщата.
Бързо върнах картите в тайното им скривалище и поздравих Флорида от върха на
стълбите. Тя изглеждаше разтревожена.
- Пътят към Ембър е... неприятен, - каза тя, избягвайки очите ми.
- Разбира се. Между другото липсват ти някои карти.
Тя ме погледна и лицето и почервеня.
- Ти си ги взел, крадец такъв!
- Не, сестричке, върнах ги обратно.
- Защо?
- Не знам, - казах, съжалявайки, че не съм ги взел - Впрочем, ще си
имаме компания довечера.
- Каква компания?
- Ранди. Ще дойде с няколко приятели за един покер.
- Не, няма!
- Ще дойде!
- Няма!
- Ще дойде!
- Последният път, когато бяха тук, неговите приятели потрошиха всичко
и освен това, вонеше на цигари цели два месеца.
- Това не е мой проблем.
Тя се усмихна презрително и тръгна нанякъде.
- Какво има за вечеря? - извиках след нея. Чух я да се заключва в
стаята си и това беше последното което чух от нея за доста време напред.
Направих си малка вечеря, докато чаках Ранди да се появи.
Почука се и отворих. Млад, нисък мъж с подвижни очи, стоеше на
вратата. Изглеждаше ужасно шокиран да ме види. Трябваше да говоря с него
надменно, да бъда хладен и практичен.
- Хубаво яке, - пробвах.
- Благодаря, - каза той.
- Ранди, кажи на приятелите си да си ходят. Ние отиваме на малка
разходка.
- Добре, братко. Забравете момчета. Къде ще ходим?
- Къде другаде?
- Искаш да се върнеш?
Може би, помислих си.
- Може би, - казах.
Прибрах няколко ключа от една кука на кухненската врата.
- Флорида, имаш ли нещо против, ако взема колата? - нямаше отговор и
аз възприех това като "да". Качихме се на мерцедеса на Флорида и казах на
Ранди да кара. Сигурно щях да си спомня как да стигна до Ембър, ако бяхме на
магистралата, но не бях сигурен дали да завия вляво или вдясно от пътя за да
стигна до нея.
- С мен ли си? - попитах.
- Винаги успявам да разбера откъде духа вятъра. Няма да плавам срещу
него.
- Какво означава това?
- Това е моряшка аналогия, която научих от Крейн. Означава "да", но
звучи доста по-добре.
Погледнах през прозореца. Небето беше зелено, а дърветата - бледи
отсенки на синьото. Погледнах лицето на Ранди. Колкото повече се
концентрираше, толкова повече се променяше околността.
Трябваше да спрем за да заредим бензин. Когато резервоара се напълни,
Ранди извади пистолет и застреля момчето до колонката, управителя и две жени,
застанали до автомата за Кока-Кола. Бях изненадан, но не казах нищо.
Изглеждаше като прибързано решение при тези обстоятелства, но все пак аз бях
поомекнал с годините.
- Ранди, - казах - Трябва да ти призная нещо.
Внезапно неговият 44-калибров магнум беше опрян в лицето ми.
- Ако планираш нещо глупаво, ще ти пръсна мозъка.
Той беше мой брат. Може да ви изглежда странно, че ние се мотаехме
наоколо, заплашвайки всеки да пръсне мозъка на другия, но това беше присъщо на
рода ни.
- Не знам кой съм, - казах равно.
Той удари спирачки и колата спря.
- Какво?
- Загубил съм си паметта. Блъфирах. Не знам кой съм.
- Майтапиш се.
- Не е майтап. Къде ще ходим сега?
- Добре, има начин да си върнеш паметта, но може да е опасно, особено
ако не си този, за когото се мислиш.
- Ще го направя.
- Трябва да минеш през Лабиринта.
Лабиринтът! Самата дума ме изпълни със страх до мозъка на костите ми.
- Във Ембър? - попитах.
- Не. Ерик пази Лабиринта там. Трябва да отидем в Ребме, подводното
кралство. Кралица Моор най-вероятно ще ти помогне, а с мен ще нахрани рибите.
Мога да те изпратя до брега, но не и по-нататък.
- Да тръгваме тогава братко, - казах и Ранди запали колата.
- Ние пътуваме през Сянка, спомняш ли си какво е това?
- Нямам представа.
- Ембър има безкраен брой Сенки.
- Това звучи като аксиома.
- Всички пътища водят в Ембър.
- Нова аксиома.
- Спестената монета е спечелена монета.
- Тая съм я чувал.
- В момента сме в Гората на Градината, много близо до Ембър.
- Кой е тоя човек с коня? - попитах.
От другата страна на прозореца, някакъв човек, облечен в бяло, с дълга
черна коса, яздеше кон наравно с нас.
Ранди погледна навън за момент и каза:
- Това е Булиън. Ти веднъж успя да пречупиш почти легендарният му
самоконтрол.
- Спри колата.
Спряхме колата и излязохме, докато Булиън слизаше от коня.
- Корбин? - каза той - Това ти ли си?
- Да, аз съм. Завърнах се за... за...
- ... за да си върнеш трона на Ембър! - довърши Ранди.
Тронът на Ембър? Звучеше като добър план, а и без това нямах какво
друго да правя.
- Да! - казах.
Булиън ме погледна. Не се усмихна или намръщи.
Заех агресивна поза, изплезих му се, бутнах го по рамото, дръпнах го
за косата, напсувах го няколко пъти, но той не се помръдна.
Най-накрая проговори.
- Корбин, виждам, че се опитваш да тестваш моя почти легендарен
самоконтрол. Безполезно е.
- Както и да е, беше весело да пробвам, - казах - Кой управлява
наоколо?
- Аз управлявам Гората на Градината, - каза Булиън.
- Не бе, имах предвид Ембър.
- Ерик командва в момента.
- Къде е татко?
- Изчезна.
- Добре, кажи на Ерик, че идвам за него, чуваш ли?
- Ще го направя. - каза Булиън, качи се на коня си и препусна.
- По-добре да се доберем до Ребме, преди да каже на Ерик, че си дошъл
за него. Ще трябва да вървим от тук нататък.
- Защо?
- Барутът не действа в Ембър.
- Аха. Между другото, има ли някоя книга, в която да са записани
всичките тези аксиоми?
- Ще си спомниш, - каза Ранди.
Известно време вървяхме през горите, докато най-накрая стигнахме до
открито пространство. Можех да видя брега пред нас. Ранди водеше. Далеч вляво
видях да се приближават войници, облечени в червено.
- Хората на Ерик! - извика Ранди - Последвай ме!
Последвах го до брега и след това във водата. Намирахме се върху
някакво стълбище. Почуствах се тежък във водата.
- Ди-ди-ди-ша-ша-й-й нормално, - избълбука Ранди.
Открих, че мога да дишам лесно във водата. Отне ни петнадесет минути
да се доберем до края на стълбите, за които си спомних, че се казват
Другар-Бионик, по причини, които ми убягват. Бяхме поздравени от двама морски
войници и закарани до тронната зала на Ребме. Ранди се поклони, аз също.
- Можете да се изправите, - каза жената на трона.
- Кралице Моор, - започна Ранди - Зная, че ме мразите, но искам да
поискам една услуга. Корбин си е изгубил паметта и се налага да прекоси
Лабиринта, за да си я върне. Какво ще кажете?
- Как се осмеляваш да идваш тук? - изгърмя тя.
Ранди ме погледна нещастно.
- Казах и, че съжалявам, - промърмори той.
Моор обърна вниманието си към мен
- Корбин, това наистина ли си ти?
- Да, миледи.
- Ваше височество.
- Ваше какво?
- Ваше височество, а не миледи, - каза тя.
- За какво говори тя? - попитах Ранди.
- Наричай я ваше височество, не миледи, - предположи той.
- Кой е нейното височество?
- Достатъчно! - изкрещя Моор - Ранди, ще изпълня желанието ти, но
немисли че си се отървал от наказанието си. Корбин, ще се видим в покоите ми.
Поклоних се и я последвах до стаята и.
- Корбин! Най-после сме сами.
- Срещали ли сме се някъде?
- Разбира се. Последният път като говорихме, ти каза, че ме обичаш, че
никога няма да ме напуснеш и че искаш да имаш дете от мен.
- Сериозно? Хм.
- Да, не си ли спомняш? Ти искаше да детронираш Ерик и да ме направиш
кралица на Ембър.
- Сигурна ли си?
- Разбира се, че съм сигурна. Ела, седни на канапето, и ме остави да
опресня паметта ти.
Знаех, че лъже, но въпреки това седнах на канапето. Вие сигурно се
интересувате от детайлите, като се има предвид, че сме под вода и всичко
останало. Просто забравете за това.
На следващата сутрин се озовах в голяма стая, гледайки към пода, който
беше ясно гравиран и освен това светеше. Това беше Лабиринтът. Ранди и Моор
стояха до мен. Точно до десният ми крак имаше две думи, грубо изрязани в
камъка. Те бяха: "ЗАПОЧНИ ОТТУК".
- Веднъж започнал да вървиш през Лабиринта, не можеш да се върнеш
обратно, - каза Ранди.
- Защо не?
Той повдигна рамене.
- Не знам, може и да можеш. Просто се опитвам да те уплаша малко
повече. Все пак се предполага да бъдеш уплашен.
- Какво ще стане с Ранди? - попитах Моор.
- Той трябва да остане в Рембе за шест месеца, - каза тя, усмихвайки
се - През това време той ще бъде с една моя съветничка. Казва се Вайъл и е
риба.
- Риба? Какво е престъплението на Ранди, че е наказан да се грижи за
водно животно за половин година?
- Той забърка страхотна каша, - каза Моор.
- О, не!
- О, да! Той и неговите вонящи покер приятелчета.
Поклатих глава, Ранди погледна встрани.
Погледнах Лабиринта за дълго.
- Една малка стъпка за мъжа, - казах и преместих крака си напред,
започвайки да вървя. Лабиринтът се съпротивляваше леко в началото, но
съпротивлението нарастна, колкото повече навлизах навътре. Скоро малки сини
искри се появих около обувките ми.
Спомени! Ембър! Златният град на върха на планината Ривлок...
Спомени! Гората на Градината, Реката Пойзин, историите, приказките,
животът ми в Ембър...
Спомени! Видях се как поставям кабърче в сандвича на Ранди преди много
години. Блейз и аз го заключихме в един шкаф...
Спомени! Бях вървял през Лабиринта преди, много отдавна. Дорки беше ми
дал Тесте и ме беше инструктирал как да го използвам.
Спомени! Внезапно си спомних, че Ранди и аз бяхме от една майка, което
не беше истина.
Спомени! Ерик и аз се бихме, и аз загубих. Той ме остави на Сянката
Земя, за да умра от Чумата. Мразех очите му! Кипях от омраза! Всичките тези
години на Земята, без да знам нищо... нищо...
По времето, когато достигнах до центъра на Лабиринта, аз си спомних
кой бях, спомних си и предназначението си. Също си припомних, че центъра на
Лабиринта има свойството да ме транспортира до което и да е място във
Вселената, само с напрягане на волята. Видях някаква мимолетна сянка, но я
пренебрегнах. Затворих си очите и пожелах да съм в Ембър.

Очаквайте част II от
Смъртта на Ембър
(не съм я превел още)

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

!

You will broke.

Лошо няма! Гледай, обаче, да не пуснеш такова нещо и за "Господарят на светлината", че тогава ...

I'm your truth, telling lies
I'm your reasoned alibis
I'm inside
Open your eyes
I'm you

...'щото т'ва е едно доста слабо, ако мога така да се изразя, "произведение"...
Честно да си кажа - разочарована съм... Харесвам Зелазни и Хрониките!...
...обаче, това не ми пречи да се зарадвам на добрата пародия...
...Това не е! Освен, ако в продължението няма нещо по-добро от прстото копиране на текста, плюс някое и друго несполучливо увъртане...по добре не го поствай въобще...

Всички твои по-добри дела
във вода да се запишат!

е доста по-добре, даже бих ви го постнал на английски, стига да искате...

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

Давай...

Всички твои по-добри дела
във вода да се запишат!

а, що, по какото и да е - нека да го видим, мисля че си струва!

никак не лош даже почвам да си падам по туй произведениице
все пак хрониките заслужават по пародиино представяне
/чакам и другата част на превода щото туй старото поколение не се справяме много добре с английският/

и все пак тя се върти

Linchuwan? Che zashto? S mnogo entusiazym podhodih kym prochitaneto. Wsichko okolo men si ostana cialo(oswen golemia enter na kbd-to), ama sym malko razocharowan. Edin goliam awtor kato Zelazny zasluzhawa hubawa parodia, s mnogo humor. Humor, neizmenno prisystwasht w negowite proizwedenia. A tuk niamashe. Towa razbira se e moe mnenie, koeto edwa li niakoi shte spodeli, osobeno onezi, za koito towa e chista wyzmozhnost da pozlobeiat, ama neise. Wse pak si mislia, che Roger se e usmihnal... tam, kydeto i da se namira.

I am a lonesome spitfire, walking on the burning road of ideals...!

Тъпотия отвсякъде...
Не и стига наглост за линч, просто е тъпо.

...да бъде линчуван.
Напълно съм съгласна, че е слабо...
...даже, няколкото сполучливи момента, които да не говорим, че се губят при превода на български, не могат да спасят тази, така наречена "пародия"...
...почти ме е яд, че го прочетох цялото.

Всички твои по-добри дела
във вода да се запишат!

Хареса ми само за Вайъл Рибата.
Но като цяло е слабичко....
Моите уважения, но Кевин Найт да ходи да се научи да пише пароди....

I sometime fancy myself an evil which exists to oppose other evils.

Хареса ми и отивам да видя какво мога да направя за "Колелото..."


Se non e vero, e ben trovato.

Ne e losho, zashto triabva otgore dodolu da e tupkano s humor za da e dobro?!
Spored men po-dobre da se parodirat po-kusnite neshta ot Amber, purvite 4 knigi sa napulno Ok, a po-kusno Zalazny iavno se e uvliakul po proizvodstvoto na sapun i ne e imal mnogo vreme za pisane
A za koleloto na bremeto... kato se zamislia kolko vreme veche gori v pechkata (bre kolko hartia imlo v neia...), se ugasiavam ot misulta che mogeshe da pochna i da ia cheta

"Господарят на светлината" е изключителна книга. С доста неточен превод, между другото, първото издание (1993 г.) излезе без последната глава. Да не би да си чел това издание и затова да ти е харесала книгата? За първи път попадам на твое позитивно мнение и затова съм учуден.
Интерпретацията на древноиднийските митове е доста свободна и неточна (това е мнението на всички индолози в Б-я, прочели книгата). По една случайност познавам по-голямата част от тях.

Да, именно това издание съм чел, но дори не знаех, че има и друга глава.
Тъй че не мога да ти кажа дали тя би ми харесала или не.
Какво лошо има в свободната интерпретация? В крайна сметка, това е художествена измислица, която черпи вдъхновение от митологията, а не научна разработка.
За пръв път попадаш на мое позитивно мнение, само защото не четеш достатъчно внимателно.

I'm your truth, telling lies
I'm your reasoned alibis
I'm inside
Open your eyes
I'm you

Когато се борави с утвърдени понятия е хубаво да се спазва фактологията. Не говоря за неточно преведени имена - те ще тежат на съвестта на Юлиян Стойнов (мой добър приятел и много добър преводач). Говоря за друго - който се интересува от хиндуизъм и митологичния му пантеон освен имена на богове знае и други основни неща - че в тяхната митология НЯМА ЛОШИ БОЖЕСТВА, че те приемат образ (аватар на даденото божество) само ако хората (простосмъртните) ги повикат, защото се нуждаят от помощта им в борбата срещу други същества с божествен произход (владеещи свръхестествени сили и зле настроени срещу хората). Знаят също така и кой с какво се занимава или по-точно казано кой за какво отговаря, познават дори характерите им - например кой е по-строг и кой не... Нямам нищо против тези "божества" да бъдат поставени в ситуации, които не се описват във ведите, но все пак нека действат така, както биха действали ако "Господарят на светлината" бе написана преди 5 хиляди години и представляваше свещена веда...