Бяло и черно

Ранна сутрин. Нашето последно време заедно. Карминените лъчи на зората боязливо пролазват върху бледите чаршафи, спират се за миг върху лицето ми, правейки безуспешен опит да променят каменното изражение. После се отказват и продължават към друга цел. Нежно докосват твоето измъчено изражение, тръпнещо в болка, чак в другия край на леглото.
През последните месеци чувстваше как лека по лека се дистанцирам от теб, и изстивам, нали? Знаеше го, но не можеше да си го признаеш. Или не искаше? Вече няма значение. Важното е че нито една твоя дума, сълза, целувка и докосване няма да ме спрат да си отида. Това е. Всичко свърши. Чувствата ми изстинаха и никога повече няма да се върнат.
След прощалната ни нощ седя далеч от теб, напълно безизрана и мрачна. Хладно пуша от цигарата и не отделям поглед от стената. Наслаждавам се на тишината и на твоето тайно страдание. С всяка изминала минута се изплъзвам от ръцете ти като лятна мъгла. И това те подлудява. Да седиш и наблюдаваш как пясъкът тече през пръстите, това е отчайващо. Иска ти се да крещиш от болка, но няма смисъл.
Безшумно ставам от леглото и те поглеждам - смачкан и унищожен. Някога ти разбиваше сърца и си тръгваше по този начин, оставяйки отчаянието дълбоко в сърцата. И ти доставяше велико удоволствие. Сега харесва ли ти, когато аз постъпих с теб по същия начин, "любими"? Опита ли от горчиво сладкия плод? Предполагам че не.
Обличам черната плътна дреха, връзвам черната си коса, контрастираща с прозрачното бяло на лицето ми. Магията на черното и бялото казваше че те е пленила в мен. Да, никога досега не бе срещал толкова контрастна личност и това те плени. Голяма грешка, скъпи. Това бе твоята отрова. И сега бавно ще чезнеш под нея, защото макар и да не съм до теб съм се впила в съзнанието ти като фикс идея. Това е твоето наказание.
- Тръгваш ли си? - питаш едва доловимо, макар да знаеш отговора.
- Да - кратък и студен, като самата мен. - Сбогом - и с един замах хвърлих розата в лицето ти. Най-странното цвете на света, като мраморно. Това бяло с черните жилки не ти ли напомня нещо? Бодлите леко те одраскват, но теб не те интересува. Болкато която те разкъсва е по-ужасна. Ставаш и ме хващаш за ръката. В очите ти напират сълзи.
- Не ме оставяй! Обичам те!
- Аз пък не! Махни се.
Оставям те нещастен и потеглям напред към колата си в бяло и черно. Лъчите на новия ден я огряват. Те блестят и към моето бъдеще след теб. Зная че един ден може би същото ще се случи и на мен, но не ме е грижа. Посветила съм се единствено на насладата да разбивам недостъпни сърца. Сбогом!
----------------------------------------------------
Силният войн постоянно воюва.
Силният войн е сила.
Силният войн е винаги сам, защото унищожава всичко около себе си.

Всеки си намира майстора..рано или късно..
дори и девойката от разказа, макар че не и пука..
дано поне се замисли, че когато и се връща, ще е тъпкано..


ммого е тъжно да видиш как раната прави човека зъл, вместо да го научи..

Супернова

скоро ще дойде и твоят ред.........................

се изплъзваш, а?
Ами какво се получава когато на теб ти се изплъзват? Или пък те изпързалят?

че девойката от разказа е зла и нищо не е научила от нейните рани и в хобито си да разбива определени сърца, за разлика от мъжа в разказа

мразя печатните грешки, много
***

си го връща точно като разбива тя или се изплъзва, както ти го наричаш

***

pak shte go kaja:)))
mnogo seriali
mnogo chudo:)))

и злия си намира "майстора"..
всеки жъне това, което е посял..