психарско разказче
6 отговора
263 прегледа
психарско разказче
Демони
- Пусни ме, пусни ме, ПУСНИ МЕ – нещо вътре в него крещеше и се хвърляше като див звяр с разпенена от бяс уста срещу решетките на разума му.
Той беше един от тези хора с точни, логични и подредени мозъци, хора които имат склонност към точните науки и които дори се гордеят с липсата си на танлант, в която и да е област. Всъщност той поставяше подредения си вътрешен свят много по-високо отколкото разхвърляния светоглед на някой художник или писател. Умението му да се справя с материалните проблеми и да “твори” в полето на техническия прогрес беше неоспоримо. Може би единственото, което не достигаше, за да бъде гениален, беше тази нотка лудост, която да внесе оригиналност в благозвучната песен на мислите му. Поне така смяташе той самия до скоро.
Външно изглеждаше на около 25, може би две години в повече или една по-малко. И беше луд. Не с тази умерена, благотворна лудост, която може да извиси характера, дори и не с често срещаното мозъчно разтройство, което клиничните психолози все още вярват, че могат да излекуват в специализираните си заведения. Неговата лудост се простираше отвъд. Той сам се опитваше да дефинира и да определи състояниято си с помощта на мощния си ум, но ето че за пръв път логиката не помагаше, не помагаха и книгите, учебниците по психология и психоанализа, с които тъпчеше непрекъснато уморената си памет. Юнг, Фроид бяха безсилни, Достоевски се доближаваше бегло, но не достатъчно, за да може чрез него да постигне мир в мислите си и да се приеме като нещо нормално функцията на пазач, която до този момент разумът му успешно изпълняваше .
А ставаше все по трудно да удържа Другия – този, който живееше вътре в него. В един момент подозираше, че става въпрос за шизофрения, но цялостната картина, така както той я виждаше, не даваше симптомите, които биха му позволили сам да се диагностицира и да получи покой. Той знаеше, че зад разума му се крие океан от тъмнина, вселена от чувства и емоции, които не бяха нито добри нито лоши, просто защото се различаваха коренно от всичко, което би могло да се характеризира с тези изтъркани думи. Като стара къща, обитавана от духове, в него се криеше една друга страна, която ясно демонстрираше за себе си с отделни искри, проблясвания при които разумът му винаги изпадаше в панически ужас.Понякога той беше склонен да прави това сравнение с пуст хотел с тъмни прозорци, някой от които нощем се осветяват от електрическата светлина и разкриват намеателите си пред любопитния поглед на разтрепереното му съзнание. И той живееше в постоянен страх, съчетан с някакво зловещо любопитство какво ли се крие в другите стаи, които винаги стояха тъмни и подобно на слепи очи се вторачваха в него с празния си, незрящ поглед.
Склонност към самоубойство, необяснима агресия към себе си и към другите, състояния на хипнотичен транс или зловещи образи, които изникваха пред очите му на сън, а и на яве – всичко това бяха само отделни прояви на тази разнообразна личност, за чиито възможности той само гадаеше и която на моменти се откъсваше от здравата хватка на логическото му мислене и завладяваше това, което преди време той смяташе за своя личност – уникална и неприкосновена. Свикна да нарича тази част от себе си просто Другия.
Телефонът звънеше... Беше колежка, която искаше някаква информация и след като я получи от любезност му зададе няколко въпроса за него. А той се намираше в едно от онези състояния, когато изпитваше нужда да говори, да говори непрекъснато, без значение какво, дори да дрънка безмислици, само и само да не мисли за това. Започна да плямпа с трескав глас като често се прекъсваше и сменяше темата, а момичето слушаше от другата страна на слушалката с ясно доловимо отегчение и повтаряше от време “да, да”. Изведнъж той прочете мислите й. Понякога, когато Другият започваше да се освобождава, придобиваше способността да усеща чужди мисли. Това не бяха думи или образи като по филмите или книгите, бяха емоции, чувства и още нещо, тези три компонента, които всъщност стояха в основата на мислите и образите, с които работи съзнанието ни. И той долови нейното отегчение с такава сила, сякаш сам го изпитваше, то го блъсна като гигантска вълна, която го завъртя и за момент лиши ума му от кислород, остави го давещ се в океана на собствените му възприятия.
- Знаеш ли, аз съм луд. – й каза след кратко мълчание отговарящо на вътрешната буря у него.
- Глупости! Ти си най-нормалният човек, когото познавам. Ако ти си луд, не знам кой е нормален. – тя беше леко заинтригувана, съвсем леко, разбира се.
- Значи не ме познаваш. Наистина съм луд.
- Просто си придаваш важност. Всички искаме да бъдем оригинални, неповторими. И наистина сме в някои отношения. А в други сме еднакви, толкова еднакви...
- Ако е така, значи всички са луди. Ако аз съм като другите и другите са като мен, следва, че всеки е луд вътре в себе си. А не може да е така! Просто не мога да го приема. Ти наистина не ме познаваш! Повярвай ми. Това, което виждаш, е само това, което ти позволявам да видиш. Може би дори сега не искам да разбереш колко съм луд всъщност.
- Е щом казваш... След малко излизам, радвам се, че си поговорихме – този път отегчението беше съпътствано с презрение, което предизвика нов вихър в мислите му или душата му – той сам не беше наясно коя е тази част от него, която получава странните възприятия и реагира така бурно. Почти не разбра как измънка “до чуване” и остави слушалката.
Имаше среща след час, а не беше наясно как ще излезе навън в това състояние. Пусна силно музика и започна да обикаля из стаята взирайки се вътре в себе си. Правеше отчаяни опити да се самоанализира – по този начин успяваше да подтисне Другия и да върне контрола в ръцете на разума си. Не беше изплашен разбира се. Понякога нещо от дълбините му се измъкваше съвсем неочаквано, без предупреждения и тогава страхът беше толкова силен, че сам отпращаше неканения гостенин. Той подозираше, че страхът е нещото, което до сега го беше спасявало от незнайните демони. И най-лошото беше, че все по рядко изпитваше този страх. Всъщност дори не знаеше, дали е лошо това. Всичките му морални ценности бяха преобърнати и объркани. Емоциите му бяха неадекватни. Усещаше как Другият в него се разбужда. Музиката го побъркваше понякога. Понякога го успокояваше, понякога предизвикваше прилив на адреналин, който го принуждаваше да скача, да крещи и да прави бързи хаотични движения с ръце, за да се освободи от тази енергия, която го караше да се чувства способен да пробива стени само със силата на желанието си. В стаята си имаше щанга и в такива моменти напрягаше мускулите си до край, търсещ физическата умора, често последвана от някаква особена еуфория.
Донякъде се успокои и отново си възвърна нормалната яснота на мислене. Реши, че е готов да излиза. Всичко беше нормално. За пореден път звярът в него се беше нахранил и уморен почиваше в ъгъла на бърлогата си. Престореното спокойствие, което винаги успяваше да наложи във взаимоотношенията си с другите, му помогна да се справи с компанията от добри приятели, с разговорите в кръчмата, с шегите, с обсъжданията. Всичко това беше нормално и помагаше на разума му да се почувства по самоуверен, след като беше загубил няколко рунда от Другия. Реши дори да иде на парти след кръчмата. Беше пил само една голяма бира, която по скоро го беше отрезвила, вместо да го замае. Обади се на една приятелка, която също като него харесваше електронната музика и се уговориха. В клуб И. имаше парти. Музиката се впиваше в измъченото му съзнание, около него се въртяха странните образи на младежи с боядисани коси и замаяните лица на хора почти изпаднали в транс, неизвестно дали под въздействието на наркотици, заради звуците или поради двете причини. Момичето, с което беше отишъл, зачезна нанякъде, а той изпадна в едно много особено състояние, което понякога /много рядко/ го завладяваше – разумът му сякаш реши да пусне Другия за момент и да си поиграе заедно с него. Сред обърканите му мисли изникна особена идея, някак странна и нелогична. Пред него имаше не повече от метър свободно пространство, в което той можеше свободно да размахва ръце и да прави движенията, които го успокояваха. Постоянно обаче някой се спираше точно в това малко късче пространство, което той поради незнайни прични вече смяташе за лична собственост. И той започна да съсредоточва поглед върху главите на нахалниците, които предизвикваха раздразнението му и изпращаше една и съща мисъл “ОТМЕСТИ СЕ! ОТМЕСТИ СЕ!”. Но след всеки отместил се идваше нов, а гневът му растеше все повече и повече. Докато накрая впи огнен поглед върху нечие обръснато теме и пожела да пробие с очи този череп, тази глава, която го провокираше да загуби контрол над себе си. Усети колко е мека тъканта, как волята му пробива навътре и се впива яростно в мозъка...
Младежът беше на неговата възраст. Очите му не се виждаха, но той можеше напълно ясно да усети и да си представи отнесения поглед, зареян към мигащите блицове. Изведнъж почувства как в това замаено съзнание проблясна болка. Бръснатото теме с рязко движение се отмести надясно и за миг се загуби в тълпата. Той се огледа и забеляза обекта на своя гняв да се отдалечава с ръка на главата, точно там където беше забивал допреди малко взора си. Внезапно го заля отвращение към самия него, съжаление и самопрезрение. Измъкна се почти като на сън и си хвана такси.
Половин час по късно седеше в стаята си, пред тъмния прозорец, гледаше една звезда и се опитваше да не мисли за нищо. Беше загасил лампите и упорито изпразваше ума си от всички спомени, притеснения и разсъждения. Оставаше само мисълта за звездата – толкова нежна, малка, красива, пулсираща като далечно плазмено сърце. И тази мисъл отлетя... И той чу... Чу движение около себе си, усети с периферното си зрение как край него пробягват сенки, осъзна движението им с онова шесто чувство, което понякога ни предупреждава, когато ни доближават в гръб. Страхът блясна мигновено и за секунди се разрастна в океан от ужас. А сенките не изчезваха. Той затвори очи и нададе жесток крясък, който беше толкова силен, че премина пределите на слуховия диапазон и се загуби на някакво друго ниво. Той се метна като котка към ключа на лампата и включи осветлението. След безкрайна секунда сенките изчезнаха. Но той знаеше, че са все още там. Трепереше. Промъкна се крадешком до кухнята и изпи 3 приспивателни. Целия се тресеше и се оглеждаше лудо на всички страни. Заключи се в стаята си. Пусна тихо музика. Легна на леглото, зави се презглава и след няколко минути заспа в тръпнещ мрачно-дълбок сън без сънища.
Една сянка се издигна от свитото му в зародишна поза тяло и се стрелна към средата на стаята. Другият беше свободен.....
- Пусни ме, пусни ме, ПУСНИ МЕ – нещо вътре в него крещеше и се хвърляше като див звяр с разпенена от бяс уста срещу решетките на разума му.
Той беше един от тези хора с точни, логични и подредени мозъци, хора които имат склонност към точните науки и които дори се гордеят с липсата си на танлант, в която и да е област. Всъщност той поставяше подредения си вътрешен свят много по-високо отколкото разхвърляния светоглед на някой художник или писател. Умението му да се справя с материалните проблеми и да “твори” в полето на техническия прогрес беше неоспоримо. Може би единственото, което не достигаше, за да бъде гениален, беше тази нотка лудост, която да внесе оригиналност в благозвучната песен на мислите му. Поне така смяташе той самия до скоро.
Външно изглеждаше на около 25, може би две години в повече или една по-малко. И беше луд. Не с тази умерена, благотворна лудост, която може да извиси характера, дори и не с често срещаното мозъчно разтройство, което клиничните психолози все още вярват, че могат да излекуват в специализираните си заведения. Неговата лудост се простираше отвъд. Той сам се опитваше да дефинира и да определи състояниято си с помощта на мощния си ум, но ето че за пръв път логиката не помагаше, не помагаха и книгите, учебниците по психология и психоанализа, с които тъпчеше непрекъснато уморената си памет. Юнг, Фроид бяха безсилни, Достоевски се доближаваше бегло, но не достатъчно, за да може чрез него да постигне мир в мислите си и да се приеме като нещо нормално функцията на пазач, която до този момент разумът му успешно изпълняваше .
А ставаше все по трудно да удържа Другия – този, който живееше вътре в него. В един момент подозираше, че става въпрос за шизофрения, но цялостната картина, така както той я виждаше, не даваше симптомите, които биха му позволили сам да се диагностицира и да получи покой. Той знаеше, че зад разума му се крие океан от тъмнина, вселена от чувства и емоции, които не бяха нито добри нито лоши, просто защото се различаваха коренно от всичко, което би могло да се характеризира с тези изтъркани думи. Като стара къща, обитавана от духове, в него се криеше една друга страна, която ясно демонстрираше за себе си с отделни искри, проблясвания при които разумът му винаги изпадаше в панически ужас.Понякога той беше склонен да прави това сравнение с пуст хотел с тъмни прозорци, някой от които нощем се осветяват от електрическата светлина и разкриват намеателите си пред любопитния поглед на разтрепереното му съзнание. И той живееше в постоянен страх, съчетан с някакво зловещо любопитство какво ли се крие в другите стаи, които винаги стояха тъмни и подобно на слепи очи се вторачваха в него с празния си, незрящ поглед.
Склонност към самоубойство, необяснима агресия към себе си и към другите, състояния на хипнотичен транс или зловещи образи, които изникваха пред очите му на сън, а и на яве – всичко това бяха само отделни прояви на тази разнообразна личност, за чиито възможности той само гадаеше и която на моменти се откъсваше от здравата хватка на логическото му мислене и завладяваше това, което преди време той смяташе за своя личност – уникална и неприкосновена. Свикна да нарича тази част от себе си просто Другия.
Телефонът звънеше... Беше колежка, която искаше някаква информация и след като я получи от любезност му зададе няколко въпроса за него. А той се намираше в едно от онези състояния, когато изпитваше нужда да говори, да говори непрекъснато, без значение какво, дори да дрънка безмислици, само и само да не мисли за това. Започна да плямпа с трескав глас като често се прекъсваше и сменяше темата, а момичето слушаше от другата страна на слушалката с ясно доловимо отегчение и повтаряше от време “да, да”. Изведнъж той прочете мислите й. Понякога, когато Другият започваше да се освобождава, придобиваше способността да усеща чужди мисли. Това не бяха думи или образи като по филмите или книгите, бяха емоции, чувства и още нещо, тези три компонента, които всъщност стояха в основата на мислите и образите, с които работи съзнанието ни. И той долови нейното отегчение с такава сила, сякаш сам го изпитваше, то го блъсна като гигантска вълна, която го завъртя и за момент лиши ума му от кислород, остави го давещ се в океана на собствените му възприятия.
- Знаеш ли, аз съм луд. – й каза след кратко мълчание отговарящо на вътрешната буря у него.
- Глупости! Ти си най-нормалният човек, когото познавам. Ако ти си луд, не знам кой е нормален. – тя беше леко заинтригувана, съвсем леко, разбира се.
- Значи не ме познаваш. Наистина съм луд.
- Просто си придаваш важност. Всички искаме да бъдем оригинални, неповторими. И наистина сме в някои отношения. А в други сме еднакви, толкова еднакви...
- Ако е така, значи всички са луди. Ако аз съм като другите и другите са като мен, следва, че всеки е луд вътре в себе си. А не може да е така! Просто не мога да го приема. Ти наистина не ме познаваш! Повярвай ми. Това, което виждаш, е само това, което ти позволявам да видиш. Може би дори сега не искам да разбереш колко съм луд всъщност.
- Е щом казваш... След малко излизам, радвам се, че си поговорихме – този път отегчението беше съпътствано с презрение, което предизвика нов вихър в мислите му или душата му – той сам не беше наясно коя е тази част от него, която получава странните възприятия и реагира така бурно. Почти не разбра как измънка “до чуване” и остави слушалката.
Имаше среща след час, а не беше наясно как ще излезе навън в това състояние. Пусна силно музика и започна да обикаля из стаята взирайки се вътре в себе си. Правеше отчаяни опити да се самоанализира – по този начин успяваше да подтисне Другия и да върне контрола в ръцете на разума си. Не беше изплашен разбира се. Понякога нещо от дълбините му се измъкваше съвсем неочаквано, без предупреждения и тогава страхът беше толкова силен, че сам отпращаше неканения гостенин. Той подозираше, че страхът е нещото, което до сега го беше спасявало от незнайните демони. И най-лошото беше, че все по рядко изпитваше този страх. Всъщност дори не знаеше, дали е лошо това. Всичките му морални ценности бяха преобърнати и объркани. Емоциите му бяха неадекватни. Усещаше как Другият в него се разбужда. Музиката го побъркваше понякога. Понякога го успокояваше, понякога предизвикваше прилив на адреналин, който го принуждаваше да скача, да крещи и да прави бързи хаотични движения с ръце, за да се освободи от тази енергия, която го караше да се чувства способен да пробива стени само със силата на желанието си. В стаята си имаше щанга и в такива моменти напрягаше мускулите си до край, търсещ физическата умора, често последвана от някаква особена еуфория.
Донякъде се успокои и отново си възвърна нормалната яснота на мислене. Реши, че е готов да излиза. Всичко беше нормално. За пореден път звярът в него се беше нахранил и уморен почиваше в ъгъла на бърлогата си. Престореното спокойствие, което винаги успяваше да наложи във взаимоотношенията си с другите, му помогна да се справи с компанията от добри приятели, с разговорите в кръчмата, с шегите, с обсъжданията. Всичко това беше нормално и помагаше на разума му да се почувства по самоуверен, след като беше загубил няколко рунда от Другия. Реши дори да иде на парти след кръчмата. Беше пил само една голяма бира, която по скоро го беше отрезвила, вместо да го замае. Обади се на една приятелка, която също като него харесваше електронната музика и се уговориха. В клуб И. имаше парти. Музиката се впиваше в измъченото му съзнание, около него се въртяха странните образи на младежи с боядисани коси и замаяните лица на хора почти изпаднали в транс, неизвестно дали под въздействието на наркотици, заради звуците или поради двете причини. Момичето, с което беше отишъл, зачезна нанякъде, а той изпадна в едно много особено състояние, което понякога /много рядко/ го завладяваше – разумът му сякаш реши да пусне Другия за момент и да си поиграе заедно с него. Сред обърканите му мисли изникна особена идея, някак странна и нелогична. Пред него имаше не повече от метър свободно пространство, в което той можеше свободно да размахва ръце и да прави движенията, които го успокояваха. Постоянно обаче някой се спираше точно в това малко късче пространство, което той поради незнайни прични вече смяташе за лична собственост. И той започна да съсредоточва поглед върху главите на нахалниците, които предизвикваха раздразнението му и изпращаше една и съща мисъл “ОТМЕСТИ СЕ! ОТМЕСТИ СЕ!”. Но след всеки отместил се идваше нов, а гневът му растеше все повече и повече. Докато накрая впи огнен поглед върху нечие обръснато теме и пожела да пробие с очи този череп, тази глава, която го провокираше да загуби контрол над себе си. Усети колко е мека тъканта, как волята му пробива навътре и се впива яростно в мозъка...
Младежът беше на неговата възраст. Очите му не се виждаха, но той можеше напълно ясно да усети и да си представи отнесения поглед, зареян към мигащите блицове. Изведнъж почувства как в това замаено съзнание проблясна болка. Бръснатото теме с рязко движение се отмести надясно и за миг се загуби в тълпата. Той се огледа и забеляза обекта на своя гняв да се отдалечава с ръка на главата, точно там където беше забивал допреди малко взора си. Внезапно го заля отвращение към самия него, съжаление и самопрезрение. Измъкна се почти като на сън и си хвана такси.
Половин час по късно седеше в стаята си, пред тъмния прозорец, гледаше една звезда и се опитваше да не мисли за нищо. Беше загасил лампите и упорито изпразваше ума си от всички спомени, притеснения и разсъждения. Оставаше само мисълта за звездата – толкова нежна, малка, красива, пулсираща като далечно плазмено сърце. И тази мисъл отлетя... И той чу... Чу движение около себе си, усети с периферното си зрение как край него пробягват сенки, осъзна движението им с онова шесто чувство, което понякога ни предупреждава, когато ни доближават в гръб. Страхът блясна мигновено и за секунди се разрастна в океан от ужас. А сенките не изчезваха. Той затвори очи и нададе жесток крясък, който беше толкова силен, че премина пределите на слуховия диапазон и се загуби на някакво друго ниво. Той се метна като котка към ключа на лампата и включи осветлението. След безкрайна секунда сенките изчезнаха. Но той знаеше, че са все още там. Трепереше. Промъкна се крадешком до кухнята и изпи 3 приспивателни. Целия се тресеше и се оглеждаше лудо на всички страни. Заключи се в стаята си. Пусна тихо музика. Легна на леглото, зави се презглава и след няколко минути заспа в тръпнещ мрачно-дълбок сън без сънища.
Една сянка се издигна от свитото му в зародишна поза тяло и се стрелна към средата на стаята. Другият беше свободен.....
Редактирано от Cивия вятъp на
в отговор на Cивия вятъp
#3
Re: психарско разказче
това....преживял ли си го...
колкото и да е фантазия..все има нещо, нали??
колко
колкото и да е фантазия..все има нещо, нали??
колко
