Amor vincit omnia!

Децата, ех, децата...
Децата са най-светлото нещо в тоя измислен свят. Без тях какво сме? Аз нямам, но за разлика от "Син", искам да имам и, ако трябва....
...ще им разкажа как се получава муле...

Любовта побеждава всичко...
Нека родителите си отдъхнат!

Pater Noster.

Redemptor

Ами разкажи, от позицията на още бездетен /временно/ и навярно неженен, какви деца си мечтаеш /или поне си представяш -мъжете рядко мечтаят на тази тема / да имаш след време.
Аз все се надявах да имам две, момче и момиче , с малка разлика във възрастта, като по-голямото да е момчето.
Представях си ги порасли, как ходят заедно на дискотека.
Или как си дават препоръки един на друг за гаджетата си. Странно, защо въобще не ми е хрумвала картинка от ранното им детство - нещо свързано с пелени и счупени играчки...

Qui scribit, bis legit.

Специално за теб, Osogovetz... извадка от една моя стара тема. Не знам дали сега точно така бих написала нещата. Първо ще ти "paste"-на, пък после ще си прочета...
Темата се казваше "Родители и деца".

"Как мислите, какво си дължат родителите и децата? Даденост ли е обичта и привързаността на децата към родителите? Защо родителите обичат децата си?

Не смятам, че обичта и привързаността на децата към родителите е даденост. Много е фалшиво да се внушава на децата колко много обичат мама и татко…това е извращение срещу личността на детето. Както и привързаността, породена от зависимостта и респекта. Родителите трябва, от първия миг на очакването на своята рожба, да свикнат с мисълта, че тяхното дете не им принадлежи, че то един ден ще тръгне по свой собствен път и ще заживее свой собствен живот, в който може и да няма място за тях. За съжаление обаче почти винаги децата са изкупителни жертви за сбъднатите и несбъднатите надежди на родителите си. Защо родителите обичат децата си? Аз най-вече се питам доколко ги обичат наистина. Майчинският инстинкт е порив да се закриля беззащитното същество, да се упражнява протекционизъм, който нерядко е пагубен за развитието на индивидуалността. Обичта е усещане за духовна близост и хармония, а колко родители са духовно свързани с децата си?! Обичта е и в силата да дадеш право на избор и свобода на този, който искаш най-близо до себе си, но колко родители дават свободна алтернатива на децата си?! Разбира се, аз не говоря за съвършената хармония, която могат да имат зрелите личности. Нормално е родителят да се опитва да бъде коректив за детето си. Но именно в това е ужасяващата трудност на родителството- децата трябва да бъдат отглеждани не чрез манипулативност и стремеж да се “вкарат” в рамките на ценностната система на родителите. Родителите трябва не да внушават, а да показват. Да подарят на децата си своя свят и да им оставят пространство за техните собствени светове. Тъжната истина е, че повечето от нас обичат като Малкия принц на Егзюпери. Спомняте ли си- той искаше да бъде “опитомен” от някого, защото…колкото повече сме дали някому, толкова по-невъзможно става да си представим живота без него…а всъщност ние обичаме себе си, нашите собствени жертви и страхове, нашите красиви пориви и жестове…и ако го няма обекта на нашето “опитомяване”, ние се чувстваме изгубени, предадени…искаме си признателността, благодарността, да бъдем и ние “опитомени” от някого…за да знае и той каква е болката от това… "

То това е очевидно! Но не е в това "парадоксът". Защото си е жив парадокс, че въпреки това се случва... Защото не може без деца...
И ако някой ден от теб зависи да имаш деца (по някаква причина), но не искаш, то вярвай ми, ще си престъпя принципите и ще ти направя едно!
Защото жената трябва да роди!.................

..........................

Родителите дължат на децата си само искреност и искрено чувство... натрапената любов не е възможна, трудно е да си мащеха, а майка също е трудно, но не и да имаш истински чувства...

"привързаността, породена от зависимостта и респекта"...това е игра, която както и играта на привързаност е добре детето да научи от своите родители, как мислиш изоставените деца, от кого научават това?

"ценностната система на родителите"...понякога децата също са коректив, и могат да я променят...това се вижда като се опита...

"The writings on the wall"

Прав си си... Жалко, че не всеки го разбира...

Redemptor

Децата също са коректив. Ако човек е достатъчно умен и не се предава , винаги има какво да научи от другите. Ценностната система , не е нещо замръзнало във вечността. повече ми напомня на пясъчен замък. Водата отмива с всека вълна по малко от защитните стени, но и ти постоянно добавяш нов пясък и замъкът става все по-красив...
Така е, като слънчасвам по плажа - избива ме на поезия.

Qui scribit, bis legit.

децата винаги питат, скачат и развалят пясъчните кули построени за да им намерят занимание...занимателност която вдъхновява и родителите да се върнат към времето(сега) което и те са деца, и да намерят своята вълна която да преодолее защитните стени и да разруши ценностната система, от вчера (предишния миг)...
децата живеят, за тях не може да се каже че те ЩЕ живеят, както имаше мнение, и че Ще се срещат с другите по плажа...
децата живеят сега, в бъдещето където са ги отвели тяхните мечти...последвайте ги, а не рушете това което ви подсказва отговорността...

коректива посочва, той не уважава...коректива е точната дума, казана безочливо...децата се научават на уважение когато и те участват в отговорността да разбират това което им казват... те растат с това което вие им казвате, но живеят според това което е вашето отношение към тях, не замъка осигурен за да ги задържа там...

Нищо лично, просто мнение на дете...

(не държа да получа мнение, а отношение)

Мненията на децата също са лични. И те са личности, знаеш.

Това разграничаване на отношението и мнението - не го разбрах ,много.
Нали мнението е продукт на отношението, все пак.

Qui scribit, bis legit.