Народопсихологията на....псувнята.

Бях на пътешествие и без достъп до Интернет и днес като прочетох последния постинг на Новагодин в който се повдигна въпроса за "путентноста" на българина и присъствието на майката в псувните и др.
ми се стори, че съм изпуснал момента за мнение и затова откривам отделна тема. И в Лафчето сме разисквали тази тема, но хайде пак....
1. Каква е връзката м/у правенето на секс и отмъщението - нещо дълбоко залегнало в бай Ганьовската душа и психика ?
2. Защо в много нации и култури не съществува псувнята като явление ? /напр. в Скандинавия?


" Take it or leave it. I don't argue!

А ти нарочно ли написа "пУтентност", вместо пОтентност??И защо??
В Скандинавските страни въобще ли нямат псувни??Ами като си ударят крака какво казват??
Защо точно отмъщение мислиш, че има в псувнята??

Orange reality..

Чакам с нетърпение да обясниш и двете.
Темата наистина е интересна, за да я подминаваме с лека ръка.

Свободата, Санчо, е на върха на бойното копие

"Много често, като се говори за национален характер, се говори за национална психика.Характер и психика не са идентични понятия.Психиката/душа.гр./е съзнанието, възприятията,представите, мислите, чувствата,мотивацията и т.н.Но отнасяйки психичното предимно към индивида, може да се говори за общи чувства, възприятия, за общо съзнание на нацията, за възприети общи представи, наложени от дълголетните традиции, от дълголетния съвместен живот на хората, от общата им съдба в конкретния и общия исторически процес. Това е най- общо съдържанието на националната психика.
Често обаче в научната литература, и много повече в художествената, се употрбява понятието "душевност".Говори се за душевността не само на един човек, но твърде често и за душевността на един народ.
Душевността е тясно свързана с психиката. Тя е вътрешното битие, тайната пружина, интимното състояние на психиката, чиито външен израз е характера.
Душевността е скритото, невидимото, характерът е онова, което показва действието или бездействието.Той е паспортът, почеркът на един човек или на една нация. Характерът- това е душевност и психика в движение."
Марко Семов / Народопсихология том I /95год.

Къде ще търсим корените - в душевността или в характера??

Orange reality..

Ariella,
нека продължим с листенето и открием "bad words"

Разбира се, че в скандинавско се псува..следващото не е припев от приспивна песен, а само подсещане за татко Барба (Оро, по ангелите ! Това не е аудиторията за темите ти. Похвално е да пазиш младежки дух под годините, обаче..)

Fy Fan Dumme Jahlar (не знам как да сложа точките над първото "а" и "р" то)

Откровено казано, псувнята е начин да си останем глупави ... и добре се справяме. Отдушник без мисъл. Начин да забравим нещо несправедливо според нас, което не можем да променим... блазе им на нациите без псувни... Но дали ? Как реагират те в ситуациите, в които ние псуваме ?

Скин

Густо ми прави да ги зяпам. Кефя им се максимално. Повечето са абсолютно луди, ама то има ли нормални хора на света? Има - друг път! Тия пичове поне са готини. Пият и дрънкат глупости. И се хилят на глупостите си. Аз ги наблюдавам отстрани и се правя на ударен. Сигурно и те ме мислят за луд. Нека. Хич и не смятам да им развалям впечатлението.
Отначало ме гледаха малко накриво, после свикнаха. Спряха да ми обръщат внимание, станах нещо като екзотична мебел в кръчмата.
“Пък една щука днес хвана Емко”, разправя барманът. Тоя Емко иначе е художник. Хвърлил за щука на Марица и оставил въдицата на брега да пие една бира. И щуката да вземе да му дръпне въдицата и да я отнесе в реката. “Ти си голям рибар, бе! Получаваш Нобелова награда за рибарлизъм”, викат другите и се пукат от смях. Врякат като малки деца. Емкото и той се хили и се чеше по брадата. Такива истории си разправят. Често споменават разни техни авери, дето се чупили на Запад навремето. Най-много чувам за Тошо Едикойси, сега живеел в Австрия. Веднъж набил трима едновременно. Това тук, не в Австрия. Прибирал се напит към четири сутринта, а онези с камион доставяли млякото в някакъв магазин. Той видял, че изнасят нещо - то било празните каси от млякото - помислил ги за крадци и ги натъркалял набързо. Представям си... Тоя явно е най-откачен от всичките.
Кажи-речи всяка вечер ходя да ги слушам. Специално си удрям една контра на черепа с жилета-сензор-ексел. Напоследък пуснаха още по-нов модел, с три ножчета, обаче ми се свиди да го купя. Струва колкото шест-седем питиета, майка му стара. Та си намазвам главата с малко олио, да лъщи, слагам фланелката на бели и черни райета, обувам кубинките и айде. Сядам на края на бара още преди да са дошли всички. Ходя с едни впити кожени гащи, голям зор ми е, докато се покатеря на стола. Понякога водя с мен кучето на комшията. Не му знам породата, ама е идиотска - нещо средно между пекинез и бултериер. Връзвам си го за крака, да не шава много. Към осем те почват да се събират. Отначало не са особено приказливи, но към второто питие изправят гребена. Здраво пият тия пичове, няма майтап. Седя така, че хем да не им се навирам, хем да ги чувам какво приказват. Не ги зяпам директно, а с периферното зрение. Запрятам ръкави да ми се скиват мускулите и татуировките и се вторачвам тъпо в една точка. Обикновено в една чернобяла снимка на гола жена зад бара. Вехта снимка - каката е бая дебеличка, че и рунтава отпред. Сега това не е модерно, като гледам порноканала... Чат-пат шашкам бармана с разни олигофренски поръчки от сорта на двоен ром с пържени картофи. “Със сирене или без”, пита той. Как ром със сирене бе, майна, какви са тия буламачи! Не го казвам - муча и си изкревям физиономията. И той ме разбира. На бармана му викат Вожда, не знам защо. На никакъв вожд не прилича. Иначе е шантав за двама. Само да отвори устата и... Толкова глупости за единица време не съм чувал. Кърка наравно с всички, ако не и повече. Абе изобщо тук се пие като за последно, аз не мога да им издържа на темпото. Ям си картофите. Даже не ги соля. Малко е безвкусно така, но нали се правя на интересен. Като ми омръзне ром с пържени картофи, си поръчвам вермут и кисели краставици. Или синьо кюрасо с кебапче. Шоу да става.
Тукашните пичове ми свикнаха, обаче се появи някакъв техен човек от София. И той брадат като тях, и той кърка яко. Още от първия път го впечатлих. Усетих го, че ме фиксира, и си викам: оппа, глей ся! Казвам най-сериозно наздраве на псето на комшията, пийвам ром от водната чаша и черпя пекинезотериера картофче. И така много пъти. Ром, картофче, ром, картофче. Софиянеца - шаш. По едно време се концентрира в татуировката на врата ми. Тя е бая дълга и не може да се прочете, ако я гледаш само от едната страна, та се позавъртях наляво-надясно, уж се намествам. Малко си изпънах и врата, че е дебел и прави гънки отзад, пречи на четенето. ЖИВОТЪТ Е СЪНЯТ НА БУДНИЯ. Така пише. С всичките му пълни членове и тъй нататък. Шрифтът - красота. Видях го в едно много старо издание на “Ад” от Данте Алигиери, с бесни илюстрации. Lasciate ogne speranza, voi ch’intrate… Уау! Супершрифт, готически. На копелето му увисна ченето. Да му кажа колко книги съм прочел, няма да ми повярва... Наздраве, куче! На ти картофче!
Аз в София съм ходил два пъти и ми стига толкова. Ебати лудницата!
И софиянецът, и другите са към четиридесетака. Значи два пъти колкото мен на години. В смисъл, че могат да ми бъдат бащи. Аз баща нямам. Тоест сигурно имам, но ни съм го виждал, ни го знам кой е. Като нищо може да е някой от тях. Така де, искам да кажа, че нямаше кой да ме учи на елементарни работи за живота. Като например, че като пикаеш на стена, не бива да пикаеш фронтално, а леко по диагонал, под ъгъл, иначе си опръскваш чепиците. И ми се налагаше да се уча сам или от махленските пичове. Покрай махленците си обръснах и главата. Бях четиринайсетинагодишен, трябваше да бъда някакъв. Те бяха скинари, скинхедс. И аз - бам бръсначката, и така... Майка ми се ошашави, но тя си е ошашавена по принцип, та не й пролича много. Тя сега е към трийсет и пет-шест, обаче прилича на стогодишна. Нямам си приказка с нея.
Ходехме с аверите да бием цигани в Столипиново. Честно казано, аз повече ги плашех мангалите, отколкото да ги бия. Нещо не ми се бие. Иначе още оттогава си изглеждам зверски. Давах повече налягане откъм крясъци и псувни. Да съм пернал някой и друг шамар най-много. Или ревяхме по мачовете на “Ботев”. Ултрас Ботев, майна-а-а! “Плю-плю-плю, кана-а-а-ари! Кур за “Левски”, оле! Чер-ве-ни бок-лу-ци! О, майко, майна, Родино мила...” След екшъна се прибирам вкъщи и чета книги. Тайно от аверите, щото ще ме спукат от ташак. В Кършияка четенето не е на мода. На мода е Стоичков, той е от Кършияка.
Аз съм най-страшният лъжец, който някога сте срещали. Това не съм го казал аз, а Холдън Колфийлд, но напълно важи и за мен. Даже съм още по-страшен лъжец. Никой не знае кой съм. Щом и аз не знам...
Книгите ми ги даваше един дядка от горния етаж. Пробута ми първата, когато бях на осем. “Робинзон Крузо”. И аз се зарибих. Нещо му имаше на очите. На дядката, де. По едно време почти ослепя. Не забеляза, че съм си обръснал тиквата, и продължи да ми дава книги. Умря миналата година, докато бях в казармата. Сега съм занемарил четенето, трупам житейски опит. Спрях да си бродирам татуировки, и без това вече кажи-речи няма място. Зарязах аверите и си гилам сам. Самотният скинар на дълги разстояния...
Тука, в кръчмата, се мотаят и мадами. Някои ги бива. Обаче веднъж като ме погледнат - и не повтарят. Нали съм хубавец, заслепявам ги... Минаваше една, оперна певица. Учи в Музикалната академия. Симпатяга. Пухкава такава, трътлеста. За нея разправяха как на репетиция се засилила да вземе горно фа от трета октава - мяк и... бу-у-ух на земята. Припаднала. Народът си изкарал акъла. Шамари, вода - нищо. По едно време някакъв се усетил и й скъсал гердана. И тя се свестила. Цялата работа била заради тоя гердан. Много тесен бил, а на нея вратът й дебел, като моя почти. И като се напънала, герданът й блокирал сънните артерии и тя се трупясала. Мъчела “Вълшебната флейта” от Моцарт, така разправяха. После, като се появи, я направиха въртоглава от бъзик. Викаха й Горно Мяк и Вълшебната флейтистка. Тя се черви, чак да ти дожалее.
Мен ме е срам да закачам мадамите. Имам си една-две в Кършияка и една в Кичук Париж. Те ме кльопат, но не са ми интересни, пък и туй е друга история...
Защо ли го разправям всичко... Сигурно защото кръчмата се скапа. Напълни се с разни отрепки като мен. Дрогират се и се бият. Мен не ме закачат, меки са им главите. Но моите дърти пичове спряха да идват. “Жителите на Тортила Флет се стопиха в мрака.” Обаче разбрах къде са се преместили. При някой си бат’ Юри Ерофеев, отворил нова кръчма. Ако се задържат там, ще мина да ги нагледам. Как ли ще ми се зарадват!
Между другото чух, че онзи пич от София пишел разни работи. Разкази, това-онова. Не се и съмнявам, че ще ме набута в някой разказ. Много ми е интересно как ще ме издокара. Много ми е интересно...

Преди време с един виртуален приятел достигнахме до извода , че израза:
"така те искам", без необходимата интонация,/ която е невъзможно да се усети тук/ може да се възприеме двояко..След малко експерименти, достигнахме до извода, че най- добре е да се казва "такава/такъв те искам".

Листенето, както и плюнченето на пръстите, несъмнено е необходимо..Но при него,както и при всяка друга дейност е необходим баланс..Когато е нужна насока..разширяване на хоризонта..изясняване - ДА, съгласна съм..Но не винаги, не на всяка цена..Личното мнение, дори и не всеобхватно, дори и непълноценно ,за мен е по- ценно от всяка сканирана / в моя случай препечатана информация/..

ПС.не разбрах, това най- долу, скандинавска псувня ли е??и какво означава??/освен ако не беше предназначена за мен/

Orange reality..

...философска тема;
Да имаш лично мнение за личното мнение си е постижение !

Понеже харесвам личното мнение на доста хора, пазя архив. Както пазя колекция от подправки, когато готвя по (собствена-чужда) рецепта. Нарича се "синтез".
Коментариите ми са за тясна група хора, чието мнение ме интересува. Повечето са истински живи (доказано)...

Изразът е шведски и няма превод на български (в речника, който ползвам. Голф езика ми е друга тема)

агресия и секс са свързани, поне при мъжете.

За много други бозайници, живеещи в групи, проблемът за мъжкарите при продължаването на рода не са женските, а конкуриращите мъжки, които в този смисъл са по-важни.
Прояви на симулирано хомосексуално насилие в природата наистина ги има. Например, маймуни от по-нисш ранг си показват задните части пред алфа-мъжкаря, а показването на надървен...знаеш какъв...среден пръст, да речем...е една явна заплаха (примерно при конфикти между стада). И до ден днешен показването на среден пръст може да бъде фатално, особено на балканския полуостров.

П.С. Скандинавците знаят английските псувни.
П.П.С. Някои женски маймуни...не...забрави го.

Разказа бива...Даже много бива...
Автобиографичен ли е??Знаеш ли??Откъде го намери и има ли там още??

Предполагам, че с този разказ ми даваш пример как едно такова абнормно (или девиантно) поведение може да бъде само външен израз на несъществуващи в душевността подбуди(пластове)??

Orange reality..

В Скандинавия, горкият Дявол трябва да върши цялата мръсна работа. А как го върши...ами той си знае. Има си демони, които му помагат.

Може би балканският вариант е по-добър. Нали казват "правете любов, а не война".

[линк]
Той се казваше Омбре

Борислав КОЛЕВ

Ако Емил Тонев пишеше по начина, по който играе табла, със сигурност щеше да е деснофлангови в безкрайната редица на българските графомани. Той обаче е писач от класа. Независимо дали е автор на разказ, новела, сценарий или журналистически текст, обикновено “зарът му върви”. Така е и с романа “Омбре” (“Летера” - Пловдив, 2001).
“Допих си хайнекенката, огледах за последно пукащата се от сексапил барманка и станах. Едно време имаше лаф, че такива ги чукат само отличниците. Но времената се менят, отличниците също.”
В романа си Емил Тонев разказва за сегашното време - без илюзии и без излишен апокалиптизъм. В движение, с подчертана небрежност щрихира новите “отличници на ПУЦ-а” (разните му мутрета там); зад тях пестеливо рисува лошия дъх на други, “по-елитни” отличници, за които барманките вече са изпята песен. Толкоз за свидните рожби на “просветата”. Неговият интерес (и симпатия) е към тези, които никога не са били отличници. И няма да бъдат.
В романа си Емил Тонев разказва и за миналото време - без илюзии и без излишна носталгия. Впрочем носталгия има, но тя е към определен тип романтични киногерои, които днес са на изчезване.
Като човека на Пол Нюман в “Той се казваше Омбре” - уестърн, който в началото и средата на 70-те се въртеше у нас до окончателното похабяване на лентата.
Сигурно се питате случайна ли е връзката в заглавията на този роман и онзи филм. Не, не е случайна. И не е повърхностна. Емил Тонев е успял да пренесе в книгата си духа на уестърна на Мартин Рит - дух на безнадеждност, но и на достойнство и страст. Сменил е времето (с един век); сменил е мястото (прерията - с Балкана); сменил е героите (каубои и индианци - с хора от изгубените поколения под прокълнатия знак “Източна Европа”); сменил е тютюна и алкохола (“дъвката” и уискито - с ардата и ракията). Но не е подменил градуса - нито на пиячката, нито на чувствата. Останал е верен и на основните правила на жанра, което е хубаво от формална гледна точка, но няма да задълбавам в него (повече ме вълнува емоционалната стойност на историята). Няма да казвам също какво се случва в “Омбре”, защото това би убило част от удоволствието да се чете романа - все едно да ти разкажат един уестърн, преди да си го гледал. Ще кажа само, че там има истински мъже - силни в своята слабост и слаби в своята сила. И една много красива жена (не е барманката).
Продължим ли по уестърн-линията, в “Омбре” има и дразнещи неща. Парадоксално, но те не са в онова, което Емил Тонев е написал, а на корицата на книгата. За оформление например е използвана работа на художника Кольо Карамфилов, която спокойно и безконфликтно може да украси и дебютната стихосбирка на поетеса отличничка. А рецензент (в каубойския сленг липсва такава дума!) на романа е някаква си казионна фигура, нямаща нищо общо с кръвната група на мъжкарите, за която пише Емил Тонев. И към която самият той принадлежи.
Останалото е дюшеш. Или, ако пак препуснем из митологията на уестърна - фул макс

HIhi! Izpolzvai namalenieto. Shte trygna na kurs po shvedski :-)

Този епизод сме го гледали (утре и подир още един ден - точно два от как не пуша)
Казва се : Дъ уърлд из нот инаф, че да научи човек всички чужди езици..

10Х

Обаче..нищо не каза защо мислиш, че мястото на разказа е в тази тема??Аз направих едно предположение...

Orange reality..

Понеже татко Барба рядко облича идеите си за теми със субкултурата на възрастовата група на клуба, предложих познат (е, поне се надявах) автор за скелет на дискусията.

Печелиш купата за оригинален отговор

---------------------------------------------------
God is Real unless declared Integer!

Добре..това е ясно..но освен скелет, според мен в този разказ(в представянето му) се съдържаше и мнение..С народни думи- от него стана ясно как някой може да псува , само защото е попаднал в компанията (под влиянието) на псуващи..Възприел е такова поведение, за да бъде приет в определена група..И в момента, в който членството в групата вече не е толкова атрактивно за него, той изоставя и поведенията, които е придобил там..
Това е една от възможните причини..И за да не става скелета рахитичен (да не се развива дискусията само в една насока), може би трябва да потърсиш(потърсим) и примери на противоречаща информация..

Orange reality..