"Riloki" ot Anton Antonov
2 отговора
51 прегледа
"Riloki" ot Anton Antonov
Р И Л О К И
Антон Антонов
Вървях по просторната слънчева улица, на която обикновено творях произведенията си. Беше късно сутрин, така че минувачите не бяха нито много, нито малко, а пък аз вървях и ги оглеждах със самочувствието на рилоки, който всички, или почти всички, познават. При все това минувачите свеждаха поглед, не само защото очите на рилокитата са опасни, а просто от уважение, и аз предъвквах и пирувах с уважението на всеки чифт сведени клепки и ресници, образуващи черупки върху очните ябълки.
Понякога съжалявам, че зъбите и челюстите ми са толкова малки. Бих искал да са като на вълк. Бих искал да съм с голяма издължена челюст, пълна с млечно бели остри зъби, които лесно да се впиват в каквото си поискам.
Думата "рилоки" звучи твърде невинно за истинските натури на рилокитата. Според мен Ербранд Сколем нарочно я е измислил за да буди симпатия към себе си и творчеството си. Правел се на луд, като съвсем честно заявявал, че не е луд, което си е и така, а картините му се харесвали, защото той лудувал чрез тях, но туй са си лудости на нормален, който е много умен и си оригиналничи на воля с усвоените понятия и кара другите да го мислят за гениален. Ама аз бързо го раздъвках, смелих, усвоих, каквото ми харесва, а другото го изходих. Хубаво e, че съм много дъвкателен и избирателно смилащ. А и съм толкова чувствителен в езика, че мога да отлича дъвките от храната в различните є класификации дадени от органичното строение на моя гений.
Така се запознах и с Даля.
"О, прекрасна!", казах є коленичил около дългата є пола, "Каня те на пир и ти ще бъдеш мо'йта гозба!". Тя нямаше нищо против и аз пирувах с тялото є като с труп и тя избяга. Сигурно не иска да я третират като мърша.
Аз разбира се, съм пирувал и с Гьоте, Достоевски, Ницше, Бердяев, Флобер, Фойербах, Ламетри, Юго, Зола, Дали, Мане, Вермеер, Франк, Тициан, Леонардо - еднократно, Платон, Голдинг, Шекспир, Публий Овидий Назон, Хораций, Жиде, Хегел, Фройд, Сун Дзъ, Дуно, Ойлер и други, знайни от всички, но които не ми се изброяват сега.
А! Ето още едни свеждащи се клепки, с портокалов тен, наричан грим...
Пирувах с Леонардо еднократно и ендокринно, защото от неговата Мона Лиза получих ерекция с полюция и пердах, задето упорито се опитвах да я пипна.
Нахапвал съм и физика, химия, математика и компютри, ама те са за специална диета, а не за пир, а пък аз съм гуляйджия, а не йога. Надявам се, обаче, да умра късно. Много русата мацка срещу ми, е момиче със страхотно тяло: резедаво зелена тясна рокля до средата на бедрата, под която е само с бикини. Кръгчетата около зърната є са неочаквано тъмни за бялата є плът, а зелените очи є не са много интилигентни, което я прави подходяща. Взрях се в зениците є,когато се разминахме, побързах да отида до една гола стена, преди да е дошла и започнах да я рисувам.
Рисувах я сглобена от продълговати таралежи и новородени котета.
Като видяха, че ще рисувам, наоколо се насъбра народ. Изтървах пастела си. Едно мъничко момиченце с горда майка ми го подаде, а един от почитателите ми, който съм запомнил по лице, ме снимаше с камера. Всъщност много ме снимаха с камери. Камерите отдавна имат размера си само за да е удобен за държане.
Рисувах момичето така сякаш попълвах пъзел. И въпреки това, всички мислеха, че импровизирам, защото рисувах много чевръсто, без да се замислям. Но, първо аз мисля бързо, и второ - отдавна имах наум да направя нещо такова. Доста се бях упражнявал мислено в сглобяването на абстрактни ръце, крака, дупета, глави, рамене, гърди, талии от котета и таралежи, или от котета и змии. Но със змиите е по-лесно, а блондинката отприщи в мен качествените количествени натрупвания, давайки ми конкретна форма за тяхното вмъкване. Или ако предпочитате въплътяване, което си е и по-верния термин.
Та докато въплътявах, отделях внимание и на килима, на който щеше да е стъпило въплътеното и на залезното небе зад него, защото е скучно да ги рисуваш отделно.
Русокосата дойде точно навреме, тъкмо свършвах. Разбута тълпата и излязла най-отпред ме гледаше. И аз се втренчих в нея. Хванах през роклята є с лявата си ръка, лентата на бикините около десния є хълбок и я дръпнах към себе си. Започнах да рисувам змии и таралежи по лицето є,голата шия, голите ръце, малко дългите пръсти. Разкъсах роклята є и продължих да рисувам по гърдите, талията, подмишниците є,корема, гърба є,който беше леко релефен, по ханша. Разкъсах бикините є, защото пречеха. Продължих по бедрата є отвътре, отвън, отстрани, като ги разтварях или ги завъртах. Рисуването на бедрата доставя най-голямо удоволствие, защото не е толкова лесно, колкото по другите части. Постепенно стигнах до най-малките пръсти на краката. Огледах я. Останах доволен. Рисувах по нея така, сякаш редя тухли по зид - отблизо. И сега бях доволен, че добре съм я попълнил по представите си. В началото мислех да я рисувам в таралежно - котешка трактовка, но някак ръцете ми нарисуваха вместо първия таралеж змия.
Обърнах се към стената. Забих по една трета от двата дълги пирона, които предвидливо носех и на които бях регулирал заряда по съответния една трета начин собственоръчно, в нарисувания килим. Опрях пръсти в неизрисуваната длан на момичето, гледах я в очите и я поведох да стъпи на двата пирона гърбом към стената, вдясно от портрета є. Когато долепих дланите є - едната до пейзажа, а дясната є до другата є лява длан, тя залепна цялата в съответствие с внушението ми и... и стана част от картината! Отдавна съм наясно с майсторството си, но още не мога да свикна.
Наоколо някой от по-опитните зяпачи вече бяха изпаднали в транс. Учуди ме, че и един от снимащите с камера също бе "нагоре". Почаках някои да излязат и им казах :
- Тя ще слезе след петнадесет минути. Дайте є това - и им подадох пакета с бяла рокля, който предвидливо носех.
- Снимай как слиза - казах на запомнения от мен с камерата. - Ще е върховно !
Аз никога не гледам ако има излизания на хора от картините ми, наяве. 3D - любителите с камери са добри и обикновено нямат нищо против да ми дадат някое копие.
Не мога да понасям красивото. Боли ме от завист от него, освен разбира се ако не е мое. За да го обикна, то трябва да е велико. Даля е и велика. За да го приема, то трябва и да е велико. За да е в мислите ми, за да се съобразявам с него, за да ме формира, то трябва, длъжно е, да е велико. Иначе ще е само поредно.
Платон ли, Сократ ли викаше, че красивото будело желание към обладаване ли, оплождане. За мен то е ястие, а пък аз обичам да готвя. А това, което е само красиво ми прилича не на храна, а на дъвка или екскремент. Освен това си падам и по разкъсването. За целта е необходимо нещо цялостно, живо и само по себе си.
Вървях по улицата на Стълбата. Един хигиенен роботрак1 заличаваше една от поредните му картини. Две момичета наперено съжаляваха заличаваното. Глупачки.
Смисъла, причината за нашето съществуване, е градската управа. Без нея няма да има хигиенна служба, която да прогонва произведенията ни от стените, и полиция, която да ни преследва. Без градската управа, надали щеше да съществува нашето творчество и надали щяхме да получава-ме удоволствие от твореното. Сътвори и захвърли.
Тръгнах към къщи. Минах през улиците на Гумата и на Паяка. Гумата гумеше прилежно, както аз преди минути таралежех, а паяка си е просто пън, т.е. ...пънираше. Но пък от него ми хрумна да нападна Даля. Творците взаимно си плагиатстват.
Наближих магазина є. Скрих се - зад стъклата му се виждаха хора. Какво може да накара една принцеса да зареже народа си и да отвори магазин за шоколади, ядки, дъвки, бонбони, цигари и алкохол?! Таралежа. Аз, разбира се съм достатъчна причина, но за Даля, при нейните култивирани грация, образованост, поведение, желания, помисли, повърх-ностност, ексхибиционизъм и насладителност са необходими майчински инстинкти и комплекси за липса на гениалност, за да ти харесва и да се впишеш така добре в ролята на любовница, майка, сестра и издръжничка на друг гений. Правенето на малки пари, за да ме издържа є е толкова потребно, колкото на мен, но в друго ниво на потребничество.
Най-после в магазинчето не остана никой освен нея. Хукнах в атака. Влязох стъпвайки на прага и вратата едновременно. Вратата се отвори, пропусна ме и се затвори с трясък. Хванах левия плот и го засилих към нея. Опитах се да обърна табелката на "Затворено", но май не успях. Даля ме гледаше с изражението, позата и погледа си "Какво пък сега?!". Какво ли?! Хванах я и я хвърлих към рафтовете. Те се заклатиха и аз покрих падналата Даля със себе си, когато върху ни се изсипа град от пакети, бутилки, кутии и други по - несъществени болкопричинители. Бях прегърнал главата на Даля, защото не се притеснявах за моята - природата се грижи за добрите си творения.
Миг след градушката сгънах набързо гъвкавата поради образоваността си Даля във висок вариант на позата Обтегач и дръпнах двете крила на закопчаващата є се отпред рокля така майсторски, че копчетата є се разлетяха радиално по вертикалната плоскост. Даля отдолу беше само по бикини, но преди да ги разкъсам, натиснах няколко от точките є едновременно, за да я вцепеня. После започнах да я ръфам с вълчата си муцуна по корема, талията, хълбоците, бедрата отвън, после отвътре, по венериния хълм ексхибиционистично обръснат и гъделичкащ езика, нахапвах лявата є венерина устна, дясната є венерина устна... Опитах да нахапя малките устенца, но вълчата ми муцуна не бе достатъчно издължена. Опитах се да я разкъсам, но явния ми неуспех ме опомни от кой вид съм и затова се отдръпнах.
Облегнах се на неуспелия да падне рафт и си подишах малко тежко, задъхано, накрая дълбоко. Погледнах със задовол-ство все пак окървавената Даля, която се съвземаше.
Станах за да мога да я гледам отвисоко и пооправих дрехите си.
Даля се надигна леко и огледа окървавената си долна половина и сякаш тогава я споходи болката.
- Господи! Какво направи с мен? - замълви тя с пълни със сълзи очи.
- Хайде, хайде! - казах. - Няколко по-дълбоки ухапвания и вече се оплакваш.
Тя се изправи. Гледах я високомерно и леко насмешливо. А не трябваше. Тя ме ритна по слабините достатъчно силно и като се наклоних напред за да се присвия от болка, тя посрещна очите ми с показалеца и средния пръст на някоя от ръцете си, и гърлото ми с юмрука на другата. Изпаднах в шок.
Опомних се гол и завързан по такъв начин, че да стоя в позата Обтегач. Тя ми бе малко трудна, но вече бях разгрял и затова се чувствах даже конфортно. Само дето ми беше отвратително кофти, защото... Защото Даля ме цапна на три места едновременно - толкова, колкото точки є натиснах за вцепеняването є! Даля е образована и обича да ме иронизира, и значи сега ме чака пародия.
И тя започна да ме хапе по начина по който и аз, като имитираше движенията на тялото ми и мимиките, защото знаеше, че аз винаги понасям удоволствията с отворени очи.
Когато стигна до пениса ми започна да го оглозгва, но после започна да го нахапва по дължината, и когато стигна до основата му започна да прегризва връзките ми с тестикулите, а самите тестикули ги заразделя на две със зъбите си. Болката от това кастриране бе непоносима и аз преди да изгубя съзнание си еякулирах за последно.
Опомних се. Чувствах се... Чувствах се направо гадно. Но то си беше в реда на нещата. Бях развързан и свит на кълбо. Даля стоеше изправена над мен.
- Е, миличък! - Добре ли ти дойде или трябваше да съм по... ъъ - ъх!
Не можа да се доизкаже, защото я дръпнах рязко, неочаквано и за мен, за краката и тя тупна на пода. Чувствах се доста немощен за да поведа битка в партер, затова легнал започнах да я замярам с каквото ми попадне, като отбягвах металните кутии. Тя също ме зазамяра и улучваше по-често от мен. Когато един пакет ме цапна по носа се ядосах и отново я дръпнах за краката, от което тя удари главата си във втория плот и загуби съзнание.
Вдигнах я и я занесох в спалнята. Надявам се, че не ще сънува кошмари.
Върнах се в магазинното помещение и започнах да разтребвам. Оправих рафтовете и плотовете. Събрах съборените неща и отделих тези за продан от тези за консумация за нас. После почистих пода. Като свърших, се почуствах прегрял и се залепих на хладното стъкло на големия прозорец и постоях малко така със затворени очи.
Отворих ги и видях как минувач и две минувачки ме изкоментираха без да спират и отминаха.
Сетих се! Днес ще идва семейството на Даля да я види. Е, и да видят и мен, нейния прелъстител, отведител, омаловажител, доверител, покварител и любител. Също и разкъсвател, и нахапител. Сложих табелката на "Затворено" и отидох да се изкъпя.
Вече чист, облечен и прегладено сресан като ангелче, поседнах зачетен в едно кресло в гостната, и зачаках.
След около час, някакъв шум ме извади от унеса ми. Обърнах се и моментално станах.
- А! Ваши Величества! - поклоних се. - Добър ден и добре дошли, кралю, кралице и вие принцесо.
Можеше да се каже краля носи обикновен костюм, ако не изглеждаше така кралски. Беше висок и едър. Имаше вид на твърд и чувствителен човек, само дето лицето му не изразяваше нищо.
Кралицата можеше да бъде взета за девойка, ако не бяха опитните є очи. Беше облечена доста пищно по-малко скромен начин. Пищността беше съсредоточена над ханша є, без да го покрива, а скромността под него. Дългата є до петите рокля стоеше върху доста съвършени ханш, задник и бедра.
Принцесата бе облечена прекрасно.
Те ме погледаха малко. Всъщност съвсем малко. Краля веднага се усети, че надали се бях зачел в наръчника по дворцова етикеция.
- Здравей, Еринацеус2 - поздрави ме той.
Кралицата и принцесата ме гледаха високомерно, а краля ме гледаше само равнодушно.
- Дойдохме за да видим принцеса Далиандра - продължи той. - Къде е тя?
Аха. Разбирам. Идваме да си получим дължимото. А дължимото го няма. И това може да предизвика справедливия ни гняв, коравосърдечие и отвратителност.
Е, добре.Ще се опитам да ви трогна.
- Ами-и... - ясно и с добра дикция замънках аз, - ние с Даля се заиграхме и... И тя малко се поумори и... и сега си почива.
Направих кратка пауза и казах:
- Ама, знаете ли?! Вашата Далиандра е голяма кучка! Вижте какво ми направи! - и смъкнах панталона и слиповете си.
Белезите от зъбите на Даля ясно си личаха и изглеждаха чудовищни още докато бях под душа.
Те ме гледаха. И ако бяха удивени не им личеше. Принцесата се приближи до мен и изключително нежно ме хвана с ръката си, за да разгледа раните ми по-добре, а аз веднага започнах да набъбвам в дланта є и затова Кралицата я повика:
- Малиастра, ела тук!
Принцесата дръпна малко рязко ръката си и ми обърна гръб, докато аз мислено изкрещях.
- Мамо, Далиандра никога не е разбирала от нежности.
Леко ядния тон на принцесата загатваше "А пък аз разбирам".
Краля натисна едно-две копчета на селфгарда3 си и начаса в стаята влязоха двама души.
- Намерете и прегледайте принцеса Далиандра! А после и него!
Заведох лекаря в спалнята при Даля, която вече беше станала и изкъпала. Той я прегледа много внимателно. После прегледа и мен. Също много внимателно. Даля се облече и тримата отидохме в гостната.
- Мамо! Татко! - изпадна във възторг Даля. - Толкова се радвам да ви видя! - Последваха прегръдки. На сестра си, Даля отдели специално внимание, включващо целувки и пощипвания.
Когато Даля приключи, лекаря каза нещо до ухото на Краля.
- Всичко е наред - каза Краля. - Хайде Далиандра ела с нас!
- Ами аз! - изхлипах с пълен с отчаяние глас. - Мен тук ли ме оставяте!
Само след миг вече преглътнал сълзите си казах нафукано:
- Добре! Така да бъде! Мъчете ме! Изолирайте ме! Унижавайте ме! Аз ще си стоя тук и ще чакам линеейки моята Даля. Защото аз зная, че тя ще се върне - завърших заканително.
Краля не ми беше обърнал внимание и бе вече излязъл. Кралицата и Малиастра ми хвърлиха по един горд, равнодушен поглед, а Даля ми се усмихна заканително с пръст. С удоволствие започнах да си мисля, по какъв начин променям израженията и на трите, и може би затова Малиастра каза:
- Аз ще остана с него!
Кралицата погледна нея, после мен и тръгна. Боже, как исках да ми падне където и както аз си знам! А, Даля преди да излезе хвърли едно такова погледче на сестрицата си, че аз се почуствах поласкан като котка, галена по гръбначния стълб.
Останахме само аз и Малиастра. Тя ме гледаше с равнодушното "Забавлявай ме!". Така да бъде.
- Е, Маля - казах. - Ела да ти покажа ателието си. -Хванах принцесата за ръка и я поведох.
Ателието ми е под земята, просторно, с много висок таван, влажно и малко студено - просто рай. Имаше шест статива с картини по тях, наскоро сложен скрипец с верига, голям свещник, с шипове в гнездата за свещите, стол, маса, легло с възглавници, много светлина, умивалник с маркуч. Водил съм и други дами тук, на различни възрасти и равнища, и всички са се превръщали в заинтригувани момиченца. Но Малиастра, както и сестра си, си остана заинтригувана принцеса. Точно това ми трябваше. Поглъщах я с очи. Тя извърна глава към мен.
- Защо ме гледате така, Еринацеус!?
Ха-ха. Царствената муха, попаднала в къщата на паяка задава въпроси, защото не е видяла още неговите хелицери и го мисли за малко интересен мухчо.
- Едновременно ли рисуваш по шестте картини?
- Да.
- А, може би като не можеш да продължиш с някоя я оставяш, докато получиш необходимото вдъхновение, и докато чакаш, започваш друга?
- Да.
- И значи чакаш не повече от пет вдъхновения?
- Да.
От моите "Да" - та тя май придоби самоувереност.
- А това легло за какво е?
Тъп въпрос.
- За скачане. За гъделичкане. За смятане. За...
- Зададох глупав въпрос - гордо констатира тя.
Отиде до масата и я загледа.
- Интересна е.
- Да. - Дърворезбата на масата не си личи от пръв поглед.
Тогава тя се приближи до веригата на скрипеца. Макарата му бе на тавана, а другия край на веригата се навиваше на лявата стена.
- Това пък за какво ти е?! - каза тя след известно мълчание.
- За много работи. Главно за бесене. Виждаш ли улеите за отмиване?
- Глупости.
- Не - казах, омотах веригата около врата є и закопчах края є на тила є .
Тя постоя малко, после се опита да се освободи. Не успя. Няма как да успее. Пак се опита.
- Освободи ме! - заповяда тя.
Усмихнах є се палаво:
- Няма.
- Сега - казах, - ти ще ми помогнеш да дорисувам тези картини. За целта почти ще те обеся, но ще оживееш. Само не се притеснявай.
Започнах да навивам веригата по макарата. Тя остана на пръсти. Оставих я да посвикне.
- Само да беше с мене моя селфгард... - излъга тя. Селфгарда є беше на кръста, но добре маскиран. Тя сложи дланта си на него твърде спокойно. Ритнах ръката є и я обезселфгардих.
- Аз те познавам - казах є гледайки я в очите.
Продължих да я вдигам. Тя просто висеше. Не риташе, не се хвана за веригата. - браво, беше супер. Вдигнах я още. Тя се изпъна. За миг се осъмних в нагона є за оцеляване - помислих, че гордостта є ще я остави да умре. Точно когато най-много се колебаех, тя хвана веригата над главата си, леко се надигна и задиша учестено. Доста е натренирана.
Отидох до нея и с джобната си резачка внимателно разрязах роклята є по характерните шевове и тя се свлече от нея.
- Не! - тихо изпищя тя.
- Хайде, хайде! Какво толкоз - зауспокоявах я аз. - Сега ще махна и бельото.
Тоя път тя се опита да ме ритне, но се заклати и я заболя. Спрях я и я завъртях с гръб към мен. Увиснах рязко на пликчетата є и те се изхлузиха през краката є.После разкопчах сутиена є.Обърнах я пак с лице към мен. Беше почнала да изнемощява. Отпуснах веригата за да стъпи на пода.
- Прекрасна си! А сега, почивка!
Тя ме изпепеляваше, стоейки гордо изправена върху обувките си със средни токчета, а аз се наслаждавах на гледката, която представляваше тя.
Принцесата не викаше - знаеше, че е безполезно. Стоеше и беше едно от най-прекрасните творения на природата и социума. Беше пред пречупване - усещах го. Имам нюх за тези неща.
- Започва трудната част - оповестих и започнах пак па навивам веригата. Този път, тя висеше безучастно гордо по-дълго време преди да се хване. Вдигнах я доста високо и махнах обувките з.
Почаках я да се измори и, когато се появиха първите конвулсии, подложих свещника така, че да стъпи на шиповете му. Като си почина малко, я повдигнах и отново и позволих да стъпи, като започнаха конвулсиите. И така още няколко пъти, докато последния път, при стъпването на свещника тя загуби съзнание.
И все пак, някаква част от съзнанието є оставаше будна, за да я държи изправена върху шиповете за свещите, захваната за веригата и дишайки едвам. Цялата є воля, бе вложена в запазването на това равновесие и затова не є остана такава, за да удържи изпразването на мехура и червата си.
Аз гледах. Беше превъзходно! Низвергната, непречупена гордост. Точно това търсех, но не знаех, че усещането е чак такова. Приближих се и я наобиколих за да запомня по - ясно миризмите на изпражнения и урина, миризмата на пот от подмишниците, пот от слабините, миризмата на кръв, пръхтящия дъх, зачервената кожа, леко отворените клепки на очите, напрегнатостта на мускулите.
Свалих я много внимателно, облях я обилно с вода и положих на леглото. После измих всичко наоколо.
Включих леглото на 32°C и на затихващо люлеене. Балсамирах ходилата є за да оздравеят. После се захванах да рисувам.
Рисувах дълго. Много дълго. Може би шест - седем часа без прекъсване. И ето най - накрая свърших.
Огледах картините. Бяха страхотни. Бяха прелестно красиви, по отвратителен и мръсен начин. Това исках, макар да си личеше, че са правени под въздействието на една конкретизация на абстрактното понятие. Но и така беше добре.
Седнах на стола, облегнах се и се унесох...
"А, сега аз ще си поиграя с тебе." , каза някакъв глас.
"Аха" - отговорих.
"Ха - ха - ха. Ще видиш."
"Добре."
"Ти си интересен."
"Така е."
"И все пак тривиален."
"Така е."
"Не го мислиш."
"Да. Т.е. така е."
"Това не е сън. Или по - точно не е само сън."
" ... "
"Напоследък почна да твориш по - добре."
"Винаги съм си бил добър."
"Не. Само последната ти творба е добра."
"Нищо не разбираш."
"Разбирам. Аз я погълнах, а с другите не ще го направя."
"Коя е погълнатата творба? "
"Последния ти стенопис, Таралежо."
"И как беше на вкус? "
"Добра."
"Може би страхотна. Гениална. Замисляща. Трансира-ща. Или абсолютна."
"Браво! Уцели! Тя е абсолютна. Но е само добра."
"Нищо не разбираш."
"Разбирам. Тя е в мен."
"Е, и?"
"Тя е само в мен. Опитай се да си я спомниш."
Опитах се.
"Не успях. Но ще опитам пак."
"Не шмекерувай! Ти почна да я изграждаш наново."
"Но аз само така мога да си я спомня! "
"Не. Тя като цялостност не съществува."
"Аха."
"Говоря с твоите понятия."
"Забелязах. Ти кой си?"
"Хиперсъщество. Ти какво мислиш че съм?"
"Ин."
"С някои съм и Ян. Или ту едното, ту другото, ту и двете."
"Ти ли си затворила този бял куб около мен? "
"Аз. Откъде знаеш, че и отвън е куб? "
"Аз съм най-важното нещо. Значи, моята гледна точка е вярна."
Бях в средата на бялата празна стая без врата. Направих крачка към стената пред мен. Като стъпих на нея, тя се превърна в пода на стаята.
"Явно наистина си хиперсъщество." - казах, съзнавайки и останалите възможни обяснения. Например, че аз съм центъра на вселената, или че сънувам някой от великите си творчески сънища, към които трябва да се питае интерес, любознателност, алтруизъм и респект.
"Не. Просто те харесвам."
"Покажи ми се, Ин! Да видиш как ще те захаресвам аз." казах събличайки се.
Зеленооката блондинка, изрисувана от мен на котета и змии се появи, стъпила на стената, в която гледах.
"Ето ме." , обяви тя, вдигайки глава.
"Ела тук! "
"Ти, ела! "
"Добре."
Тръгнах напред, но когато отидох на нейната стена, тя се отмести на друга и я превърна в под - аз стърчах странично и не падах. Не можех да мръдна. Поучително. Трябваше да ми се даде да разбера кой е центъра тук. Отидох при нея.
"Разбирам. Ти си по-центрираща от мен."
Тя се усмихна. Устата є бе устата на една от нарисуваните змии.
"Освен това", добавих "това е тривиално". Имах предвид куба - стая и движението ни в него.
"Така е, но това е изживяване, което ти липсва."
Около нас се промени. Куба изчезна и на мен ми се стори, че съм в някакъв сложен сапунен мехур. Тя беше вън от него.
"Намери ме" - каза жената. "Аз ще стоя тук."
Поколебах се. Не обичам гонениците. Тръгнах да мина през сапунената стена. Не стана - тя бе като стъкло.
"Не е толкова лесно.", каза ми втора змийска усмивка.
Е, добре, ще я намеря. Огледах се. Според мен, това е проста задачка, дадена ми, защото мога и да я реша.
Тръгнах. Повървях малко. Спрях се. Пак тръгнах...
Всъщност, трябваше само да вървя. Бях на едностран-на повърхнина. Само трябваше да се престраша да изляза в хиперпространството...
Само ли ?! Едва не се побърках...
Повървях още малко и я намерих. Май наистина не беше мръднала от мястото си.
"Тук бях. Добре се справи. Не съм сбъркала с теб."
Отново се озовахме в куба - стая.
Хванах я за раменете и я целунах. Всмуках езика є.Захапах го и разбрах, че е раздвоен. Отделих се и я погледнах. Тя се усмихваше...
Не. Тя бе наистина жена, сглобена от живи котета и змии. Те мърдаха, но запазваха формата на тялото є.Главата є бе сглобена от главите на питон, котки и спирали на змийски тела. Целувах питоновите уста и език. Погледнах настрани и после пак в нея. За миг отново я видях като цялост, а не като отделни елементи. Тя се усмихваше подигравателно.
Започнах да я галя. По гърба, ръцете, бедрата, задника... Тялото є се разшава в своите части и засъска от удоволствие. Двойният език на питона, образуващ шията и устата, се подаваше и прибираше възбудено. Погалих срамните є устни. В общото съскане се добави ново. Започнах да я целувам от питоновия врат надолу по тялото. Устните ми срещаха ту студени, ту топли тела. Тялото є се разшава още по-вече. Целувах клекнал вътрешната страна на разкрачените є бедра и погледнах между тях. Както устата є бе питонова, така срамните є устни бяха на устата на гърмяща змия. Отровния зъб се изправяше постепенно при очаквателното є отваряне. Искаше да захапе.
Станах. Възбуден до краен предел. Хванах двете части на дупето є и я вдигнах, притискайки я в себе си. Тя ме прегърна през кръста с крака. Бавно започнах да я спускам, за да я обладая. Направих едно подлъгващо движение с таза, за да заблудя гърмящата змия отдолу. Не исках да забие отровния си зъб във възбудения ми пенис. Чух как челюстите хлопнаха и тогава рязко я дръпнах надолу и я нанизах подгъвайки отровния зъб на гърмящото влагалище навътре. Тя извика по човешки.
Не трябваше да правя фрикционни движения, за да не се нанижа на отровния зъб, при обратния ход. Затова започнах да я натискам, за да проникна все по-дълбоко. Тя пищеше. Май от удоволствие, но аз не можех да стигна по-навътре.
Чудех се как ще получа своята еякулация и изведнъж тя потрепери оргазмено и започна да се разпада на изграждащите я котешки и змийски тела, които откъснали се, се разбягваха или отпълзяваха. Гърмящата змия, която бях нанизал на члена си є служеше и за гръбнак. Гръбнака се извиваше и плющеше и накрая остана само той...
Най-после аз получих моето изпразване и гръбнака - змия се разтвори като дим във въздуха.
Постоях малко и седнах.
"Ти си много смел!", каза гласът на Ин.
"Творбите ми са последното нещо, от което бих се страхувал!"
"Не. Ти изпита страх, но после го преодоля. Затова те нарекох смел."
"А, не - безстрашен."
"Ти си достоен за мой любовник. Но аз имам цена - твоите произведения. Ще твориш само за мен! "
"Няма да стане! "
"Мога да ги поглъщам със или без теб! "
"Аз няма да правя нищо само за теб! "
"Мога да те пречупя. Обгърнала съм съзнанието ти като черупка. Стеснявам черупката и ..."
"Не! А - а - а..." , изревах от болка.
"Добре", казах. "Две за другите, едно за теб."
"Две за мен, едно за другите. Радвам се, че се споразумяхме, любими. Освен това, ще ти правя разходки в хиперпространството. За това трябва да се огъвкавиш. Практикувай Йога, най - вече асаните. И почни да учиш танци."
"Много условия."
"Но ти е интересно. И ще стане още повече. Хайде събуди се. Аз ще съм с теб."
Събудих се. Постоях малко. Стола бе адски неудобен за спане.
Погледнах към спящата принцеса. Станах и я събудих с ръка. Тя отвори очи и после ме погледна. Виждах как погледа є става гневно див.
- Ти ... - сподавено извика тя.
- Да бе! Какъв късмет! Събуждаш се и виждаш мен!
Взрях се в очите є.Накарах я да си припомни това, което правихме след като влязохме в ателието. Накарах я да си припомни всичко: усещанията, звуците, тона, личното движение, болките, припадъците. После пак. И още веднъж. И още много пъти, като акцентирахме на въздействието на различните сетива.
- Почакай тук - казах є накрая.
Излязох от ателието и отидох в стаята на Даля. Тя беше там.
- Здравей! - поздравих учтиво.
- Привет. Къде се губите? По - точно, как?
- Ще ти кажа. Дай ми малко дрехи за сестра ти!
- Какво си правил с нея?
- Не се тревожи. Досега си припомняхме всичко.
- Господи! - възкликна тя, докато тършуваше в гардероба си. Подаде ми една малка, сгъната купчинка.
- Благодаря. Ей сега ще дойдем.
- Не се разбързвайте излишно - каза тя безизразно.
Върнах се в ателието. Маля се разхождаше само с обувките си около картините. Погледна ме.
- Тези картини ми напомнят на мен.
- Вероятно. По-скоро трябва да напомнят на хората като теб. Облечи това. Чакаме те горе.
Горе срещнах Даля. Тя ми се усмихна и отиде при сестра си. Надявам се, че няма да разкъсат, изгорят или удавят картините ми, но то е и невъзможно, защото са велики. Всъщност картините са по-хубави, по-съвършени, по-съдържателни от тях и аз ги помня до последното петънце.
Впрочем и царствените особи Далиандра и Малиастра си имат особености. И тях ги помня до последното петънце и косъм. Ще ми се породи физическата им неповторимост да участвам в мисловната им.
Почуствах се гладен. Хукнах към кухнята - беше цяло удоволствие да усещам съкращаването на мускулите си. Застанах пред кухненския олтар. Отворих вратата му и ме лъхна мраз. Избрах си мляко.
"Похвално! "
"Ин? "
"Да."
"Огъвкавявам се, както виждаш. Чакам награда."
"Добре."
И ме понесоха нанякъде. Бях в един разподобяващ свят. Беше невъобразимо, но моето въображение се справи. Но не и паметта ми. Имах само спомени за усещания, които са приятни. Не можех да си спомня нищо друго, защото твърде необикновенното нямаше как да се закрепи по някои от моите представи или предишни впечатления.
Отворих очи. Лежах по гръб, а над мен се бяха надвесили лицата на кралския лекар, Даля и Маля.
- Добре ли си? - попита Маля. Даля вместо да я изгледа с ревнив поглед казващ "Това е моя реплика !" є отговори :
- Да, добре е.
- А-а ... - подхванах питащо.
- Намерихме те проснат в кухнята, скъпи - каза Даля. - Беше се проснал в асаната Земна костенурка. Не можах да повярвам.
И аз. Аз не съм чак толкова гъвкав. Това "проснат" ще рече, че май съм бил във въпросната поза доста отпуснат. Значи...
Помръднах крака си. Бях с преразтегнати сухожилия.
Лицето ми изглежда се е изкривило от болката, защото лекаря заговори:
- Ще се оправите след седмица, ако вземате съответните лекарства. Ако изпиете сега ето това, ще можете да се движите свободно след около час. Всъщност имам предвид само да ходите. Ето имената на двете лекарства. Оставям ви.
Лекаря излезе. а двете сестрички вече ми подаваха - едната хапче, другата вода. Както виждам, теориите за връзката между палача и измъчвания са верни. Привързаност-та ни бе още по-голяма поради това, че ги бях измъчвал от добро сърце, с любопитство, похотливо и изграждащо. А и бях научил от поведението им толкова неща, че в момента бях влюбен и в двете. Но, разбира се, обичах само Даля.
- Вземи! - каза ми тя.
- Далче! Вземи ми десет кутии бяла боя! - помолих.
Изпих си лекарството и заспах.
Спах дълго, като в посъница вземах лекарства. Ин не ме обезпокои. Събудих се и станах.
Походих малко. Чувствах се добре. Тръгнах към кухнята. Босите ми ходила разпознаваха различните килимче-та, мокетчета, пътеки, плочки и мозайки по пътя.
Влязох и обявих:
- Гладен съм!
Тутакси се появиха отнякъде Маля и Даля и се разшетаха наоколо.
Седнах. Ядох дълго и разнообразно, но не много. Сестрите добре ме обслужваха.
Погледнах ги. Интересно! Докато ми сервираха, не забелязвах коя какво прави. Спомнях си ястията, от коя страна ми бяха подавани, от какво бяха направени, колко са топли, но не си спомнях кой ми ги е подавал. Нима сестрите са ми станали неотличими?! По принцип, аз отличавам всичко - така по-лесно търся инвариантите.
Целунах благодарствено Даля или Маля по бузата, а сестра є по челото, и тръгнах към стаята си по същите мозайки, плочки, пътеки, мокетчета и килимчета, но в обратен ред на съчетаването им под ходилата ми.
Легнах и дремнах с храносмилателна цел. После отидох в ателието си.
Избрах си една от стените и зарисувах.
Първата картина бе едно дърво. Хубаво, голямо, разлистено, широколистно дърво. Плодовете му бяха таралежчета, които висяха за плацентите си. По кафеникавата почва, в която се впиваха корените имаше десетина презрели и разложени плодове. Рисувах почти претупващо бързо, затова спрях за малко. Помислих. Реших, че всъщност рисувам импровизиращо бързо и, че Ин няма да се обиди, и продължих.
Дообработих детайлите. Отстъпих три крачки и погледнах картината си отвъдно.
Плодовете - таралежи закапаха презрели на земята, разлагаха се, корените ги всмукваха и таралежния сок тръгваше нагоре по стъблото към клоните. По листата пораснаха бодли, появиха се нови плодове, клони и бодливи пъпки. Короната на дървото се оформи бодливо полусферична и то заприлича на гъба - бодливка. Кръговрата на плодовете започна отново...
Отвърнах се. Да... Прекрасна е. Досега съм нарисувал само две толкова динамични картини и сега като я гледах имах чувството, че холографска снимка се е превърнала във фотосилует.
Направих два от таралежните плодове по-сочни, така че при узряването им вместо да падат, да се пръскат и иглите им да се разхвърчават и забиват наоколо.
Почудих се, дали да добавя и бодливи мухи, които да кацат наивно на гъбата и да бъдат абсорбирани от забиващите се в тях бодли на дървото, но реших, че това е излишно и не го реализирах.
Вгледах се отново в нея. Беше хубава. Отвърнах се. Пак се вгледах. Този път стоях загледан дълго. Наистина дълго. Рядко гледам картините си така.
Отвърнах се. Отворих една от кутиите с бяла боя, оставени ми от Далчето в пирамида. Подържах я опитващо в ръце и гледах произведението си. Какво пък толкоз! Сътвори и захвърли.
И аз захвърлих кутията към изрисуваната стена. Получи се едно голямо, бяло петно. Разширих го до правоъгълно върху цялата стена. Трябваше да изчакам боята да изсъхне.
Поседнах.
Изведнъж се почуствах в много добра форма. Станах и направих шпагат. Ха!
После женски. После Рало. После Пашчимонтан-асана. После Мантриендрасана, Лък, Скорпион, Колело, Кобра. Пробвах и Падмасана и почти стана. Според мен, Ин ми помагаше във възстановяването.
Пробвах стената. Боята почти беше засъхнала.
Поседнах.
Почнах да замислям втората картина...
Тя беше само майсторска. Квинтесенция на моята техника на рилоки. Съвременен автомобил се съвукупляваше с танк. Автомобилът бе загатнат таралежно аеродинамичен, а танкът бе загатнат таралежно броненосещ. Женският полов орган на автомобила заемаше почти цялото купе и се виждаше през полупрозрачните стъкла. Танкът бе невидимо мъжес-твен. При вглеждането се виждаха оргазмените контракции на автомобила и безчувствеността на танка. Отдавна бях решил да направя нещо такова, но имах предвид нещо по-дълбоко, а не толкова майсторско.
Погледнах произведението си веднъж и го полях с боя. Избелих цялата стена отново.
Как е тъжен този край, след рисуване блажено, идат скърби без любов, и смърта живота сменя. Хъ Хайне е добър. И аз4 .
И все пак е прекрасно да си майстор и да знаеш че си способен на все по-добри неща. Така че, може да не се ангажираш със създаденото от теб. Впрочем, страхотно е да си в мислите на другите и това ми страхочувстване очевидно ме обвързва с мен и това, което съм току-що бил.
Всъщност обвързването е явно по-голямо, защото аз много се интересувам от това, какво е мнението на другите за произведенията ми. Защото зная, че присъствам в мислите им, но не и по какъв начин. Или по кой.
И все пак, кипренето ми с моите картини е, как да кажа, непростително и ограничено. Приличам на девойка, която се гордее с косите си, или с очите си, а не съзнава че лицето и тялото є са грозни. Ексхибиционизма на жените е свързан с тялото, а ексхибиционизма на мъжете е свързан с ума. Точно в този смисъл се казва, че един мъж трябва да може всичко. Или че хубавата жена и умния мъж трябва да си знаят цената. И точно в този смисъл нарцисизма на жената е телесен, а на мъжа умствен. Тук впрочем, връзката е двустранна. Не само, че ексхибиционизма произлиза от нарцисизма, но и обратно. Например в една книга по самопомощ за депресирани, им се препоръчва да се любуват на себе си голи пред огледалото. Да-а, и аз така мисля.
Та значи нарцисизмът и ексхибиционизмът взаимно се пораждат, както Ин и Ян са Ин-Ян. Т.е. нарцисизмът и ексхибиционизмът са нещо като Нар-Ексх. Всъщност Ексх-Нар, защото ексхибиционизма е женствената половина и нарцисизма е първичен. Както Ева се е появила от мъжа, но после мъжете се появяват от Еви.
Да-а. Докато съм мислил, бях поседнал. Полулотосно.
Добре. Порисувахме, поразсъждавахме и май сега ще последват сексуални преживявания. Или интимно общуване. Или любовно отдаване. Или взаимно отъждествяване чрез телата. Или през телата. Или полово единение. Или генитално унифициране.
Тъй вървях и си мислех. И се оглеждах по вълчи похотливо. Промъкнах се крадешком в стаята на Даля. Нямаше никого. Под леглото и в гардероба също.
Ослушах се. Цялата къща бе странно тиха. Долепих ухо до пода, до вратата и всяка от стените. Врага не се чуваше никъде. Може би той ме дебнеше. А може и да е отишъл по магазините.
Но нека да не го подценяваме и да предположим, че е тук. Доприпках промъкващо се до моята стая. И там нямаше никой. Отидох пред вратата на Маля. Или поне така пишеше на новосложената табелка. Поколебах се.
Бях пригладнял за Даля, обаче и сестра є не беше лоша. Никак лоша. И някак ми напомня за Даля, въпреки че си имат разлики.
Колкото по-вече си мислех за разликите, толкова по-вече прижаднявах за Маля.
Не постъпвах справедливо. Маля е нещо цялостно, обособено, развито, завършено и пълно. И аз нямах право да я пожелавам въз основа на добродетелната є сестра. Обаче угризенията само изостриха апетита ми. Не жаждата ми.
Едновременно натиснах бравата и блъснах вратата, и се втурнах в стаята. Мигом втурването ми бе продължено от някого до пльосване върху тесте от дебели постелки на пода. Започнаха да ме завиват в руло с най-горната. Спряха ме обърнат по гръб.
Отворих очи. Пред мен стояха гордо изправени двете принцеси. Бяха само с бельо, с жартиери и чорапи, и ме гледаха усмихнато.
- Е ? - каза ми Даля. Бельото є малко розовееше.
Какво "Е?". Ние сме само играчки, в ръцете на създателя. Принцесите също. А аз бях създал две картини, без да принеса съответните жертви на бог Хипнос. Затова ги погледнах в очите. Първо Маля, после Даля.
Те се обърнаха една към друга и започнаха да се разглеждат отдолу нагоре. Събуха обувките си и се загледаха в стъпалата си, обути от найлоновите им чорапи.
Оставих ги да продължат, а аз се развих от рулото, в което бях пълнеж. Наместих постелката върху останалите.
Стаята беше хубава. Цялата в светло синьо-зелено. Или морско синьо-зелено. И беше почти празна.
Станах. Даля и Маля се бяха разсъблекли и след продължително гледане в зениците вече си разменяха срамежливо първите докосвания. По китките, по раменете, по пъпчетата, по хълбоците, по върха на носовете, по ушите, по шиите, по сгъвките в лактите, между гърдите, по подмишниците. Даля замилва Маля по корема. Двете се усмихнаха и Маля заобикаля с пръст около една от гърдите на сестра си. Обиколката постепенно се превърна в спирала и завърши върху настръхнало розово зърно. Сестрите се погледнаха, усмихнаха се и протягащите им ръце се сплетоха и дланите им легнаха върху сестрините гърди. И те започнаха да си обменят стисвания, щипвания, натисвания, повдигания, натривания наляво или пък надясно. Комбинираха ги, изчакваха се или ги правеха едновременно. Смесваха бавно с леко. Живо със слабо. Силно с неочаквано. И играеха все така...
Възбудата им нарасна неимоверно и половите им органи набъбнаха и започнаха да изпускат своите аромати.
Този на Даля познавах, но разбрах, че сега в него липсват страха, че може би семейството є я осъжда, че сестра є з завижда, че не е подходяща за мен, че може да я изоставя, че... Преди тя бе съвършена и миризмата є бе на съвършенство, но сега бе пречистена и миризмата є бе божествена.
А тази на Маля бе нещо повече ново, нежели познато. В нея имаше младост, страст, буря... Имаше и други неща, но не познавах мислите є.
Някак си се отделиха, седнаха една срещу друга и опряха плътно съответните си ходила. Леко приближиха седалищата си и ги допряха. Лотосовите им цветове се срещнаха и жените въздъхнаха едновременно. После започнаха да движат допира на ходилата със гъвкавите си крака настрани, като влак, рисуваха пеперуди, вензели, лисажу, пропелери... Също подгъваха по подходящ начин в лактите опрените на постелките си ръце. Лотосите им се триеха един в друг и тези ласки пораждаха огнени въздишки. Играта на сестрите беше много подобна на тази в началото и те рисуваха, бутаха се, правеха...
Не можех да откъсна поглед от блажените им лица, сновях наоколо и беснеех. Беснеех, че съм Таралежа, че съм рилоки, че съм мъж. Беснеех от миризмата на екстаз. Разкъсах дрехите си, а ми идеше да разкъсам кожата си.
Постепенно движенията им замряха и те се приближиха една до друга и се прегърнаха. Очите им бяха пълни с радост и сълзи. Лежаха Даля върху Маля, наслаждаваха на сладостната умора и се нежнеха с полудвижения и полуласки.
Сега е момента да се намеся. Може би не трябва да го правя, но нали за това ги хипнотизирах.
Пронникнах през нефритената врата на Даля. После на Маля. После пак на Даля и пак на Маля и продължих все така: Даля, Маля, Даля, Маля... Започнах да влагам ритъм, както между проникванията, така и в самите прониквания. Полунапред, полуназад. Нагоре и надолу, полумежду... Влизах в тях по ритъмът на една соната от шест ноти, която много напомняше на игрите между двете преди това. Прегръдкате и целувките им ставаха все по-страстни, а любовния бумеранг - удоволствието да даваш удоволствие - излиташе и се връщаше в мен бързо или бавно, под неочаквани ъгли, малко преди или малко след, засилен или бавен, свистящ...
Всичко това беше непоносимо и аз избягах на улицата. Пътьом си взех дрехи, пастели и пирони.
Бягах леко приведен над последните си два крака, а останалите крайници върху гърба ми бълнуваха движенията на ръцете и краката на Даля и Маля. Бягах докато бълнуванията престанат и крайниците изчезнат. Спрях се и закръжих задъхан по улицата. По моята таралежна улица.
Хората минаващи покрай мен не ме оглеждаха много, но затова пък започнах да ги оглеждам аз. След като си починах.
Повечето мъже бяха пауни. Или пуяци. Или петли. Само тук таме се появяваше някой човек. Виж, жените бяха всичките птици. Фламинги, чапли, жерави, орлици, патици, лебеди...
Изведнъж видях три жар-птици. Майка с двете си дъщерички. И трите бяха златисти, но в различни нюанси. Майката беше най-тъмна.
Хипнотизирах ги с един, само един, S-образен поглед, който първо мина през майката, после през по-високата дъщеричка отдясно и накрая през мъничето отляво.
Зарисувах ги през дрехите им. Промених прическите им, избрах им подходящи пера. Тези на мъничето станаха дълги заради миглите му. Успоредно рисувах картината на стената - гора от руси дървета с подходяща трева. Рисувах бързо, бях многорък. Дървета бяха сплели клоните си в едно много уютно на вид легло покрито с руси коси. На него лежаха трите птици, майка и дъщери, в блажено съзнание за близостта и принадлежността си.
Почнах да забивам пироните. Човешките птици зад мен нямаше да допълнят картината, а само да се въплътят в ролите є. Да я оплътнят. Т.е. да я отелесят, но "плът" е по-хубава дума от "тяло".
Покачих хипнотизираните птици на картината и я загледах. Беше изключително, майчински покъртителна, и аз се трогнах от това, а не от силата є на реализация. Имаше и друго - освен няколкото бодилчета в основата на човката на майката, картината бе изключително безтаралежна.
Станах да си тръгна. Тълпичката от насъбрали се консуматори ми направи път. Закрачих по улицата си. Моята таралежна улица.
Да-а. Таралежното на тази улица трябва да пребъде. Сега и по принцип.
Приближих се до нова стена. Една от честите ми стени за рисуване.
Щях да започна да рисувам, но пастела ми не захапа по девствено бялата плоскост. Явно управата ползваше нова боя за заличаване, за да не можем да рисуваме.
Погледнах пастелите си - LA10ME3084K - Deltam. Това LA се появи отпред след последния опит против стенописите.
Не носех в себе си анализатор, но пък и не носех друг тип пастели. Потърсих си друга стена.
На третия опит работата стана.
Нарисувах савана. Между групичките от дървета и трева нарисувах суха, напукана пръст. По нея коловози от щръкнали бодили. По бодилените коловози ли, пътеки ли бягаха щрауси. Краката им бяха като на патици, с дълги ципи, но това си и бяха ципокраки щрауси. В ципите имаше кръгли отворчета разположени в точно определена конфигурация, еднаква на краката и на двата щрауса. През тези отворчета при стъпване се провираха бодилите. Кожата по ръба на отворчетата беше мазолеста от честите влизания през тях и аз ги нарисувах по такъв начин, че при вглеждането човек да си има ясно съзнание и представа за това.
Щраусите бяха гонени от обикновен, неципокрак тигър, бягащ покрай кракободите съвсем свободен и небързащ. Щраусите виждаха, че по-напред по кракобода им ги чака тигрицата на тигъра, но те бягаха ли, бягаха от него към нея. Задъханите им човки сякаш крякаха ужаса им.
Между другото, тигъра бе пропуснал малкото щраусче с големи колкото на родителите си крака. То шляпаше нелепо с тях надолу и назад по бодливата пътека. Беше съвсем малко.
Погледах малко картината си. Беше добра.
Тръгнах да си ходя. Наоколо бе пълно с екстазни мъже и жени.
Вървях към къщи и мислех за втората си картина. Рядко рилоки рисува две картини наведнъж. Тази обаче ме вдъхнови за много други. Вече си избрах две от вдъхновените. А другите...
Нямам намерение да обиждам Ин с природени идеи, но как бих искал да ги реализирам точно към нея! О, Ин! Нали ще ме приемеш такъв какъвто съм: повторителен, ослепителен, вариантен, труднообразен, изчерпателен и разполагателен! О, Ин!
Прибрах се в къщи и веднага се шмугнах в ателието си. Зарисувах. По-точно само се опитах. И ме обхвана огромно нежелание, безтърпение, униние, безсилие и глад. И затова побягнах към кухнята. Бе цяло удоволствие да усещам съкращаването на мускулите на краката си. Това бе причината за бягането ми.
Втурнах се в кухнята. Там бяха Маля и Даля и се хранеха една друга. Грациозно. Май наистина съм влюбен и в двете, след като ги виждам все по този начин - грациозни. И царствени.
- Искаш ли да хапнеш и ти нещо, Ери? - каза Маля обръщайки лицето си към мен. Това "Ери" е май от "Еринацеус". Ха!
- Наричай ме, Еринацеус! Само така! Ясно ли е?! - казах аз, прекалявайки малко със заповедния тон.
- Не, Ери. Аз искам да те наричам Ери и това е!
Погледнах я в очите. И тя. Наведох се към нея като продължавах да я гледам и казах с мек тон:
- Еринацеус. Моля те!
- Не - усмихна се тя. - Ери, Ери, Ери, Ери.
Аха. Така значи. Много си падам по капризните глезотии. Затова взех една от купите пред мен с нещо като крем или горчица и я нахлупих на главата на Маля.
Тя махна стичащата се по лицето є субстанция с пръсти и длани и застана в невярващ жест.
За да є помогна в повярването изсипах още няколкото чинии, кутия и чаша от масата върху нея. Чашата излях в скута є. После увих главата є с покривката и я заудрях в масата казвайки:
- Еринацеус. Еринацеус.
На третия път Даля ме блъсна.
- Махай се! - каза ми тя застрашително, след като се погледахме малко.
Пробих много бързо, как ли?, стила є на защита и нападение и тя се сгърчи на пода търсеща въздух.
Обърнах се към движението зад мен. Маля стоеше изправена и държеше някакъв дълъг кухненски нож като шпага насочена към мен. Начина, по който държеше ножа, є придаваше много горд или наперен вид, въпреки омазаните є лице и дрехи.
- Дай ми само повод и ще отмъстя за обидите ти към мен и сестра ми? - заяви тя.
Преминах през гарда є с бързината и траекторията на мълния и я поразих в прекрасната омазана шия.
Тя седна да си поеме въздух и аз казах в ухото є:
- Еринацеус. Е-ри-на-це-ус.
После го захапах за да спомогна запомнянето.
Да...
Всъщност дойдох в кухнята, защото съм гладен. Отворих хладилника и си взех пакет с оризени и царевични гранули. Полях ги с мляко и си ги занесох в стаята, където ги изядох с апетит.
Легнах да си почина от преживяните картини, любения, моделиране, биене и ядене. Беше хубаво. Приятно е вратата да затвориш и мълчаливо да лежиш5 .
Интересно: как така чевръсто се справих с дамите? Да не би Ин да се е намесила?!
"Да."
"Хей, Ин! Как я караш? Как си с възприятията? И с диетата?"
"От мен няма да чуеш коментари за картините ти, Еринацеус."
"Добре. Но все пак аз се надявах..."
"Надеждите за много неща са всъщност напразни."
"Аха. Я ми кажи можеш ли да ме направиш шампион по танци."
"Да."
"Ами, хайде тогава!"
"Трябва ми още малко време."
"За какво?"
"Да се нагодим един към друг. Ти се оказа по-труден отколкото очаквах."
"Нима?!"
"Доволен си и това наистина донякъде е похвала. Трябва още да се огъвкавиш. Ще трябва да се ритмизирам с твоето тяло."
"Звучи добре."
"Досега съм се ритмизирала с две човешки създания."
"А пък аз съм се ритмизирал с няколко люлеещи стола и легла."
"Ха-ха. Смешно. Извинява те само това, че си даваш сметка за невежеството си."
"Знаеш ли..."
"Да. Спи ти се. И си доста изморен и възбуден, за да заспиш. Ще те приспя."
"Благодаря."
Започнах да падам много бавно. Или бързо. Не мисля, че силата на притегляне бе много слаба. Падах от едно бездънно небе върху големи разноцветни балони. Тупвах върху тях много меко и те много меко ме отхвърляха. Така се унесох и заспах.
Събудих се. В стаята ми беше Даля и отваряше прозореца.
- Ъ-ърм! - прокашлях оповестително аз.
Даля се обърна.
- Здравей! - каза ми тя.
- Защо не си ми сърдита?
- Сутринта твои фенове донесоха вчерашните ти рисунки. Не знаех, че си нарисувал две картини. Поздравления, че си успял. И двете са били страхотни.
- Нарисувах четири. И съм в дълг.
- Тоест?
- Нищо. Как е Маля?
- И двете сме добре. Обясних є предположенията си като видях безтаралежната ти картина с жар-птиците. Тя не ти се сърди. Картината ти ни трогна и двете - напомня ни за нас и за майка ни.
- Вие и трите си сте много горди, нафукани и неблагодарни.
Даля седна до мен на леглото и ме целуна.
- Благодаря ти, за вчера - каза ми тя. - Не можеш да си представиш, колко ни сближи със сестра ми.
- Моля - казах сякаш ми благодаряха за вадене на зъб. Даля се подсмихна:
- Надявам се разбираш, че ни беше трудно да приемем, че имаме толкова нежно познание една за друга. В началото ти бяхме много ядосани за дето си ни хипнотизирал за да изпитаме това и...
Гледах я подразбиращо се. Тя продължи:
- Какво ти е? Преуморяваш се. Какво има? Вчера много ме изненада. Знам, че това ти е неприсъщо.
В този момент я обичах.
- Далче, хайде да се любим. Ама не сега. Следобед. М?
- Дадено. Ако не размисля дотогава - каза тя и излезе от стаята.
Трябва ли да е винаги така грациозна?! Не се ли отпуска?! Впрочем грациозността е нейното отпускане. Още като се запознахме разбрах, че това не е поза, а част от нейната съдба. Или карма. Е, всеки носи кръста си - грацията има потребност от стил.
Станах. Разгрях малко и отидох до тоалетната. После в кухнята. После в ателието.
Поседнах малко в бяло съзерцание на бялата стена пред мен. После зарисувах. Зарисувах една от вчерашните си идеи.
Хората изразяват грацията чрез стила. За да си грациозен трябва да е имало стил във възпитанието ти. Това е тайната на аристократизма и на царствеността. Да те възпитават красиво, сякаш си произведение на изкуството. Тогава и формирането ти е произведение на изкуството. Да внимават постъпките спрямо теб да са винаги красиви. Добри и красиви, полезни и красиви, поучителни и красиви, лоши и красиви, гадни и красиви... По този начин красивото ще е в безусловните ти рефлекси.
Но въпреки това възпитаната по стилен начин грация, макар и завършена не е, да речем, божествена. Божествата се раждат грациозни и красиви. Съвсем развити. Грациита в движенията и мислите им са в генетичния материал, а не са възпитани. Ако вземем новородено богче и го отгледаме отделно от себеподобните му, то ще израсне красиво, ще се движи красиво и ще гледа отвисоко на другите сякаш е отгледано от семейството си. Да-а.
Завърших картината си. Представляваше пустиня с номади черешогледци. Те тъкмо, как да кажа, нападаха едно дърво... Череша. Очните им кухини бяха празни, но затова пък можеха да се включат с тях към черешово дърво, като пъхнат плодовете му в кухините си и по този начин да виждат с така захапаните очни череши. Така те виждаха, освен околния свят, и вътрешния свят на дървото, но това ще го изобразя във втората картина. Можеха откъснат черешите от клоните и тогава щяха да виждат за кратко време, през което трябва да си изберат път до следващия оазис. Добре трябваше да го изберат, защото очните череши щяха да издържат само няколко дни. Но и това бе за друга картина. На тази бях изобразил само как задоволяват сетивния си глад след дълго ходене по пустинята. Т.е. втурването им към дървото, чийто мирис усещаха. Един мъж вече бе впил кухините си в два плода на един от клоните. При вглеждането се виждаше как хищно потрепват клепките на останалите.
Освен тях имаше и един незрящ с таралежоподобно лице. При вглеждането лицето му ставаше плоско и малко очите му изпъкваха. Лицето му се покриваше с бръчките на проститутка започнала от малка. Ставаше ясно, че неговите очи се използват за човешко гледане. Той бе събрал в себе си душите на много хора. По-скоро техните отпадъци.
Нарисувах втора картина след като заличих тази. После нарисувах трета след като заличих втората. Между картините си почивах в някой асани.
Приятно е.
Лежах в Лежащ диамант при това доста свободно.
"Добър си."
"Ха! Поласкан съм."
"Сега лежиш в една от моите милувки."
"Как го правиш."
"Аз съм хиперсъщество. Махам токсините от тялото ти. А и ти имаш доста голямо желание за напредък."
"Приятно е да си гъвкав."
"Трябва да станеш и свободно гъвкав. Това наистина е приятно."
"Добре. И тогава?"
"Тогава ще видиш. Но имаме да свършим и друго."
"Добре. Ин, защо си говорим с думи? Не можеш ли да прочиташ мислите ми. Т.е. ти сигурно можеш. Но няма ли как и двамата да си ги четем взаимно."
"Може мислите ми да ти хрумват, както и твоите на мен. Можем да сплитаме мислите си, да правим с тях фигури, замъци, характери. Ако напреднем ще можем да създаваме и пространства. Но всичко това все още предстои."
"Не можем ли да го почнем сега?"
"Не. Това е равносилно да правиш секс с мен, а твоите полови органи не са развити. Ти си в предпуберитета."
"Аха. Разбирам. И как да ги развия. Да се чукам двайсет пъти на ден или... ?"
"Ха-ха-ха. Да. Долу-горе позна."
"Добре де, кога ще съзрея?"
"Като ти преподам първия урок ще разбера."
"Ами, хайде, преподавай го."
"Добре."
"Един въпрос."
"Давай!"
"Ти ли ме накара да се подразня толкова от Маля, че да почна да я удрям?"
"Да."
"Хм. Сигурно ти си направила така, че да не мисля за тази случка. Би трябвало доста да се вълнувам от нея."
"Да, така е. И аз съм учудена, че повдигна въпроса изобщо. Ти си ми наистина труден."
"А, да. Подобието на комплимент."
"Други въпроси?"
"Само маловажни."
"Почваме тогава!"
Летях над безкрайна водна повърхност. Летях по гръб, с краката напред, ниско над водата. Почнах да се мърдам, за да променя позата си и за миг ми се стори, че съм Лежащ диамант в ателието си, но после пак залетях, както в началото. Така си и беше по-добре.
Пристигах към остров, на който имаше някаква особена сграда. Всъщност това не беше сграда. На острова лежеше по гръб един женски колос. Разбрах, че е женска, защото беше гола и летях към мястото където се събираха леко разтворените є крака. Ходилата є бяха на брега на острова, където спря и моето летене и аз тупнах на мокрия пясък.
Изправих се. Бях висок наполовина на дължината на ходилата вляво и вдясно от мен. И нещо друго - колоса бе жив! Това май е истинска плът! Виждах капките пот по кожата, големи колкото баскетболни топки, които преливаха от цветове на дъгата. Виждах нежно стоящите руси косъмчета по подбедриците и бедрата, дълги колкото пръстите ми. И разбира се занемях при вида на храма, който беше на двайсетина крачки пред мен.
Вратата му беше затворена и бе обрамчена от тъмно русо окосмяване и пред нея имаше леко възвишение от пясък, което почти я опираше. Затичах се към нея, но след няколко крачки спрях и завървях ритуално бавно с необходимото уважение, респект, задълбоченост, смирение и преклонение. Точно в този момент разбрах, че жената пред и около мен е Далиандра. Това бяха нейните бедра. Сплесканите полукълба на нейния задник и нейните венерини хълм, устни и устенца.
Веднага прекратих приближаването към храма и се изкачих на коляното вдясно от мен. Продължих по билото на бедрото, минах покрай ливадата на окосмяването и седнах пред пъпа. Загледах се.
След като гледката ме завладя достатъчно, аз я обходих цялата и се върнах към прекъснатото си захождане към храма, като слязох от лявото коляно
Застанах между колената. Починах си малко, махнах всичките си дрехи, изправих снага и тръгнах напред ритуално бавно с необходимото уважение, преклонение, смирение, вглъбеност и респект.
И така постепенно приближих до възвишението, изкачих го и стигнах до вратите на храма, които се бяха леко разтворили.
Е, аз протегнах ръце напред и нагоре и ги погалих внимателно по дължината им. После още няколко пъти. Те продължаваха да се разтварят и аз заголих вътрешните устни - врати.
Протегнах ръцете си настрани и разроших тъмно русото окосмяване. И тогава се възбудих. Кожата по главичката на пениса ми надхвърли венечната си бразда и обгърна цялото ми тяло. Превърна се в моя кожа и аз се гмурнах в зовящото пространство пред мен.
Бях плътно обгърнат и затова разбира се почнах за шавам. Обгръщането стана по-силно и по-плътно. Започнах да страдам от клаустрофобия. Страдах доста неистово. После започнах да се въртя по дължината си. После започнах да се предвижвам напред, докато главата ми опря дъното. Хванах се крайчето на матката и започнах да правя нещо като набирания. А да - хлъзгах се доста добре от гостоприемното овлажняване, което все пак бях предизвикал аз.
Щурях така известно време, защото изживяването беше велико. Беше велико да усетя и оргазмите є. И изобщо доста се захласнах, заинтригувах, заинтересувах и залудувах.
"Хайде, стига толкоз."
"Ин? Защо да стига?"
"Ще ти стане нещо."
"Глупости. Аз..."
"Вън!"
И бях избълван навън.
Полежах малко. Станах и отърсих глава. Огледах се.
Бях на пустинен остров и седях върху леко възвишение. Жената в която бях - по всяка вероятност Далиандра, я нямаше. Но аз все още бях с ритуалната си кожа. Отидох да се изкъпя в морето или океана.
Гмурнах се в него и...
И се събудих. Бях в ателието си в позата Лежащ диамант.
"Ин! Беше прекрасно!"
"Да. Добре се справи."
"Това Даля ли беше."
"Не, аз."
"И каква е оценката ми от този урок?"
"Ще видим."
"Т.е.?"
"Както каза, това бе само урок."
Изправих се.
Заличих третата картина с останалото от петата кутия боя и излязох от ателието.
Всъщност, като се замисля, преживяното бе доста тривиално. Но, както казва Ин, това е преживяване, което ми липсва. И все пак цялата работа май е доста стандартна. И няма как да не е - нали е уж урок.
Е, да. Нещо важно научих докато бях там вътре, но направо не съм сигурен дали ще го постигна пак. Но сигурно ще успея, особено като взема предвид кой съм.
Излязох да се разходя.
Следобедът беше хубав. Не можех да свържа улиците, по които вървях с преживяното на острова с колоската. Дишах съвсем съзнателно и се наслаждавах на ходенето. Ама, че тривиално удоволствие! Всичко е тривиално!
Тръгнах към улицата на Гумата. Трябва вече да е излязъл да рисува.
Така беше. Пред една от стените му имаше народ. Той тъкмо бе свършил с рисуването по нея.
Картината представляваше морски бряг с огромна, изправена и леко вдълбана в морския пясък, гума от камион. В нея спеше хубава русалка. Вълните се разбиваха в гумата, а наоколо по пясъка имаше празни консервени кутии и различно смачкани угарки. При вглеждането се виждаше съня на русалката, в който тя настървено и доста резултатно ръфаше грайферите на гумата, а празнотата на кутиите ставаше проверена.
Усетих част от екстаза на картината. Според мен обаче русалката в съня си можеше да бъде не във въздуха, а на земята. И тогава позата є на ръфане трябваше да бъде сексуална - сякаш дава орално удоволствие на гумата. Но пък по този начин щеше да се наруши баланса. Всъщност Гумата се е справил чудесно.
Като си помислих последното, екстаза ме завладя по- пълно.
Веднага се огледах и видях Гумата да се отдалечава. Настигнах го.
- Здрасти! - казах му.
- О! Привет! - отвърна той.
Завървяхме заедно.
- Браво, Гума! Гледах картината ти. Усетих екстаза.
- Наистина ли?! Това е комплимент! Много се радвам!
- Хайде да се опитаме пак да нарисуваме нещо заедно!
- Предните пъти нищо не стана.
- Все пак, да опитаме отново!
- Добре, ще видим.
- Т.е. кога ще видим?
- След седмица-две Довиждане.
- Довиждане.
Гумата продължи наляво, а аз тръгнах да видя Стълбата в къщата му. Като негов ученик имам право да влизам в ателието му
Къщата на Стълбата бе хубава и аз с удоволствие минах през всички врати и коридори докато го намеря в една от стаите му. Двамата се зарадвахме от срещата.
- Сядай - каза ми той и донесе две чаши и три бутилки от любимите ми напитки.
- Какво правиш? - попитах.
- Виждаш ли ей това? Това е гениално.
Стълбата сочеше някакъв сложен фотоапарат на масата.
- Аха - отговорих.
- Нищо не разбираш. Той записва и хипновълните.
Записва и хипновълните! Значи картините ни ще са вечни! Само това не! Тогава ще е жалко за картините, които заличавам в ателието си. Обзе ме ревност.
- Но това е невъзможно! - казах.
- Възможно е и то по доста гениален начин. Виж, необходими са батерии за поддържането на хипнозаписа, останалото си е просто фотография. Необходима е обаче доста енергия за възпроизвеждането на записа, така че да може да се вгледа в него човек. Да се осъществи прозрението при вглеждането.
Ама че работа! И сега какво?! Сътвори и запиши. Даже звучи тъпо.
Изпих си чашата и станах.
- Стълба, ще си ходя. Имам уговорка с Даля.
- Добре. До скоро.
Излязох и се запътих към в къщи
Гледах да не мисля за нищо. Гледах хората дърветата и сградите, покрай които минавах, и се мъчих да дишам според някой от каноните в Йога. Нищо не ставаше.
Прибрах се.
Затърсих Даля и я намерих в музикалната стая със сестра є. Двете свиреха нещо мелодично - Даля на пианото, а Маля с китарата.
Свършиха. Маля се обърна към мен.
- След час си тръгвам - каза ми тя и се засмя.
- Аха. И това е смешно, така ли? - попитах.
- Не можеш да си представиш, колко е просто изявлението ми в сравнение
Антон Антонов
Вървях по просторната слънчева улица, на която обикновено творях произведенията си. Беше късно сутрин, така че минувачите не бяха нито много, нито малко, а пък аз вървях и ги оглеждах със самочувствието на рилоки, който всички, или почти всички, познават. При все това минувачите свеждаха поглед, не само защото очите на рилокитата са опасни, а просто от уважение, и аз предъвквах и пирувах с уважението на всеки чифт сведени клепки и ресници, образуващи черупки върху очните ябълки.
Понякога съжалявам, че зъбите и челюстите ми са толкова малки. Бих искал да са като на вълк. Бих искал да съм с голяма издължена челюст, пълна с млечно бели остри зъби, които лесно да се впиват в каквото си поискам.
Думата "рилоки" звучи твърде невинно за истинските натури на рилокитата. Според мен Ербранд Сколем нарочно я е измислил за да буди симпатия към себе си и творчеството си. Правел се на луд, като съвсем честно заявявал, че не е луд, което си е и така, а картините му се харесвали, защото той лудувал чрез тях, но туй са си лудости на нормален, който е много умен и си оригиналничи на воля с усвоените понятия и кара другите да го мислят за гениален. Ама аз бързо го раздъвках, смелих, усвоих, каквото ми харесва, а другото го изходих. Хубаво e, че съм много дъвкателен и избирателно смилащ. А и съм толкова чувствителен в езика, че мога да отлича дъвките от храната в различните є класификации дадени от органичното строение на моя гений.
Така се запознах и с Даля.
"О, прекрасна!", казах є коленичил около дългата є пола, "Каня те на пир и ти ще бъдеш мо'йта гозба!". Тя нямаше нищо против и аз пирувах с тялото є като с труп и тя избяга. Сигурно не иска да я третират като мърша.
Аз разбира се, съм пирувал и с Гьоте, Достоевски, Ницше, Бердяев, Флобер, Фойербах, Ламетри, Юго, Зола, Дали, Мане, Вермеер, Франк, Тициан, Леонардо - еднократно, Платон, Голдинг, Шекспир, Публий Овидий Назон, Хораций, Жиде, Хегел, Фройд, Сун Дзъ, Дуно, Ойлер и други, знайни от всички, но които не ми се изброяват сега.
А! Ето още едни свеждащи се клепки, с портокалов тен, наричан грим...
Пирувах с Леонардо еднократно и ендокринно, защото от неговата Мона Лиза получих ерекция с полюция и пердах, задето упорито се опитвах да я пипна.
Нахапвал съм и физика, химия, математика и компютри, ама те са за специална диета, а не за пир, а пък аз съм гуляйджия, а не йога. Надявам се, обаче, да умра късно. Много русата мацка срещу ми, е момиче със страхотно тяло: резедаво зелена тясна рокля до средата на бедрата, под която е само с бикини. Кръгчетата около зърната є са неочаквано тъмни за бялата є плът, а зелените очи є не са много интилигентни, което я прави подходяща. Взрях се в зениците є,когато се разминахме, побързах да отида до една гола стена, преди да е дошла и започнах да я рисувам.
Рисувах я сглобена от продълговати таралежи и новородени котета.
Като видяха, че ще рисувам, наоколо се насъбра народ. Изтървах пастела си. Едно мъничко момиченце с горда майка ми го подаде, а един от почитателите ми, който съм запомнил по лице, ме снимаше с камера. Всъщност много ме снимаха с камери. Камерите отдавна имат размера си само за да е удобен за държане.
Рисувах момичето така сякаш попълвах пъзел. И въпреки това, всички мислеха, че импровизирам, защото рисувах много чевръсто, без да се замислям. Но, първо аз мисля бързо, и второ - отдавна имах наум да направя нещо такова. Доста се бях упражнявал мислено в сглобяването на абстрактни ръце, крака, дупета, глави, рамене, гърди, талии от котета и таралежи, или от котета и змии. Но със змиите е по-лесно, а блондинката отприщи в мен качествените количествени натрупвания, давайки ми конкретна форма за тяхното вмъкване. Или ако предпочитате въплътяване, което си е и по-верния термин.
Та докато въплътявах, отделях внимание и на килима, на който щеше да е стъпило въплътеното и на залезното небе зад него, защото е скучно да ги рисуваш отделно.
Русокосата дойде точно навреме, тъкмо свършвах. Разбута тълпата и излязла най-отпред ме гледаше. И аз се втренчих в нея. Хванах през роклята є с лявата си ръка, лентата на бикините около десния є хълбок и я дръпнах към себе си. Започнах да рисувам змии и таралежи по лицето є,голата шия, голите ръце, малко дългите пръсти. Разкъсах роклята є и продължих да рисувам по гърдите, талията, подмишниците є,корема, гърба є,който беше леко релефен, по ханша. Разкъсах бикините є, защото пречеха. Продължих по бедрата є отвътре, отвън, отстрани, като ги разтварях или ги завъртах. Рисуването на бедрата доставя най-голямо удоволствие, защото не е толкова лесно, колкото по другите части. Постепенно стигнах до най-малките пръсти на краката. Огледах я. Останах доволен. Рисувах по нея така, сякаш редя тухли по зид - отблизо. И сега бях доволен, че добре съм я попълнил по представите си. В началото мислех да я рисувам в таралежно - котешка трактовка, но някак ръцете ми нарисуваха вместо първия таралеж змия.
Обърнах се към стената. Забих по една трета от двата дълги пирона, които предвидливо носех и на които бях регулирал заряда по съответния една трета начин собственоръчно, в нарисувания килим. Опрях пръсти в неизрисуваната длан на момичето, гледах я в очите и я поведох да стъпи на двата пирона гърбом към стената, вдясно от портрета є. Когато долепих дланите є - едната до пейзажа, а дясната є до другата є лява длан, тя залепна цялата в съответствие с внушението ми и... и стана част от картината! Отдавна съм наясно с майсторството си, но още не мога да свикна.
Наоколо някой от по-опитните зяпачи вече бяха изпаднали в транс. Учуди ме, че и един от снимащите с камера също бе "нагоре". Почаках някои да излязат и им казах :
- Тя ще слезе след петнадесет минути. Дайте є това - и им подадох пакета с бяла рокля, който предвидливо носех.
- Снимай как слиза - казах на запомнения от мен с камерата. - Ще е върховно !
Аз никога не гледам ако има излизания на хора от картините ми, наяве. 3D - любителите с камери са добри и обикновено нямат нищо против да ми дадат някое копие.
Не мога да понасям красивото. Боли ме от завист от него, освен разбира се ако не е мое. За да го обикна, то трябва да е велико. Даля е и велика. За да го приема, то трябва и да е велико. За да е в мислите ми, за да се съобразявам с него, за да ме формира, то трябва, длъжно е, да е велико. Иначе ще е само поредно.
Платон ли, Сократ ли викаше, че красивото будело желание към обладаване ли, оплождане. За мен то е ястие, а пък аз обичам да готвя. А това, което е само красиво ми прилича не на храна, а на дъвка или екскремент. Освен това си падам и по разкъсването. За целта е необходимо нещо цялостно, живо и само по себе си.
Вървях по улицата на Стълбата. Един хигиенен роботрак1 заличаваше една от поредните му картини. Две момичета наперено съжаляваха заличаваното. Глупачки.
Смисъла, причината за нашето съществуване, е градската управа. Без нея няма да има хигиенна служба, която да прогонва произведенията ни от стените, и полиция, която да ни преследва. Без градската управа, надали щеше да съществува нашето творчество и надали щяхме да получава-ме удоволствие от твореното. Сътвори и захвърли.
Тръгнах към къщи. Минах през улиците на Гумата и на Паяка. Гумата гумеше прилежно, както аз преди минути таралежех, а паяка си е просто пън, т.е. ...пънираше. Но пък от него ми хрумна да нападна Даля. Творците взаимно си плагиатстват.
Наближих магазина є. Скрих се - зад стъклата му се виждаха хора. Какво може да накара една принцеса да зареже народа си и да отвори магазин за шоколади, ядки, дъвки, бонбони, цигари и алкохол?! Таралежа. Аз, разбира се съм достатъчна причина, но за Даля, при нейните култивирани грация, образованост, поведение, желания, помисли, повърх-ностност, ексхибиционизъм и насладителност са необходими майчински инстинкти и комплекси за липса на гениалност, за да ти харесва и да се впишеш така добре в ролята на любовница, майка, сестра и издръжничка на друг гений. Правенето на малки пари, за да ме издържа є е толкова потребно, колкото на мен, но в друго ниво на потребничество.
Най-после в магазинчето не остана никой освен нея. Хукнах в атака. Влязох стъпвайки на прага и вратата едновременно. Вратата се отвори, пропусна ме и се затвори с трясък. Хванах левия плот и го засилих към нея. Опитах се да обърна табелката на "Затворено", но май не успях. Даля ме гледаше с изражението, позата и погледа си "Какво пък сега?!". Какво ли?! Хванах я и я хвърлих към рафтовете. Те се заклатиха и аз покрих падналата Даля със себе си, когато върху ни се изсипа град от пакети, бутилки, кутии и други по - несъществени болкопричинители. Бях прегърнал главата на Даля, защото не се притеснявах за моята - природата се грижи за добрите си творения.
Миг след градушката сгънах набързо гъвкавата поради образоваността си Даля във висок вариант на позата Обтегач и дръпнах двете крила на закопчаващата є се отпред рокля така майсторски, че копчетата є се разлетяха радиално по вертикалната плоскост. Даля отдолу беше само по бикини, но преди да ги разкъсам, натиснах няколко от точките є едновременно, за да я вцепеня. После започнах да я ръфам с вълчата си муцуна по корема, талията, хълбоците, бедрата отвън, после отвътре, по венериния хълм ексхибиционистично обръснат и гъделичкащ езика, нахапвах лявата є венерина устна, дясната є венерина устна... Опитах да нахапя малките устенца, но вълчата ми муцуна не бе достатъчно издължена. Опитах се да я разкъсам, но явния ми неуспех ме опомни от кой вид съм и затова се отдръпнах.
Облегнах се на неуспелия да падне рафт и си подишах малко тежко, задъхано, накрая дълбоко. Погледнах със задовол-ство все пак окървавената Даля, която се съвземаше.
Станах за да мога да я гледам отвисоко и пооправих дрехите си.
Даля се надигна леко и огледа окървавената си долна половина и сякаш тогава я споходи болката.
- Господи! Какво направи с мен? - замълви тя с пълни със сълзи очи.
- Хайде, хайде! - казах. - Няколко по-дълбоки ухапвания и вече се оплакваш.
Тя се изправи. Гледах я високомерно и леко насмешливо. А не трябваше. Тя ме ритна по слабините достатъчно силно и като се наклоних напред за да се присвия от болка, тя посрещна очите ми с показалеца и средния пръст на някоя от ръцете си, и гърлото ми с юмрука на другата. Изпаднах в шок.
Опомних се гол и завързан по такъв начин, че да стоя в позата Обтегач. Тя ми бе малко трудна, но вече бях разгрял и затова се чувствах даже конфортно. Само дето ми беше отвратително кофти, защото... Защото Даля ме цапна на три места едновременно - толкова, колкото точки є натиснах за вцепеняването є! Даля е образована и обича да ме иронизира, и значи сега ме чака пародия.
И тя започна да ме хапе по начина по който и аз, като имитираше движенията на тялото ми и мимиките, защото знаеше, че аз винаги понасям удоволствията с отворени очи.
Когато стигна до пениса ми започна да го оглозгва, но после започна да го нахапва по дължината, и когато стигна до основата му започна да прегризва връзките ми с тестикулите, а самите тестикули ги заразделя на две със зъбите си. Болката от това кастриране бе непоносима и аз преди да изгубя съзнание си еякулирах за последно.
Опомних се. Чувствах се... Чувствах се направо гадно. Но то си беше в реда на нещата. Бях развързан и свит на кълбо. Даля стоеше изправена над мен.
- Е, миличък! - Добре ли ти дойде или трябваше да съм по... ъъ - ъх!
Не можа да се доизкаже, защото я дръпнах рязко, неочаквано и за мен, за краката и тя тупна на пода. Чувствах се доста немощен за да поведа битка в партер, затова легнал започнах да я замярам с каквото ми попадне, като отбягвах металните кутии. Тя също ме зазамяра и улучваше по-често от мен. Когато един пакет ме цапна по носа се ядосах и отново я дръпнах за краката, от което тя удари главата си във втория плот и загуби съзнание.
Вдигнах я и я занесох в спалнята. Надявам се, че не ще сънува кошмари.
Върнах се в магазинното помещение и започнах да разтребвам. Оправих рафтовете и плотовете. Събрах съборените неща и отделих тези за продан от тези за консумация за нас. После почистих пода. Като свърших, се почуствах прегрял и се залепих на хладното стъкло на големия прозорец и постоях малко така със затворени очи.
Отворих ги и видях как минувач и две минувачки ме изкоментираха без да спират и отминаха.
Сетих се! Днес ще идва семейството на Даля да я види. Е, и да видят и мен, нейния прелъстител, отведител, омаловажител, доверител, покварител и любител. Също и разкъсвател, и нахапител. Сложих табелката на "Затворено" и отидох да се изкъпя.
Вече чист, облечен и прегладено сресан като ангелче, поседнах зачетен в едно кресло в гостната, и зачаках.
След около час, някакъв шум ме извади от унеса ми. Обърнах се и моментално станах.
- А! Ваши Величества! - поклоних се. - Добър ден и добре дошли, кралю, кралице и вие принцесо.
Можеше да се каже краля носи обикновен костюм, ако не изглеждаше така кралски. Беше висок и едър. Имаше вид на твърд и чувствителен човек, само дето лицето му не изразяваше нищо.
Кралицата можеше да бъде взета за девойка, ако не бяха опитните є очи. Беше облечена доста пищно по-малко скромен начин. Пищността беше съсредоточена над ханша є, без да го покрива, а скромността под него. Дългата є до петите рокля стоеше върху доста съвършени ханш, задник и бедра.
Принцесата бе облечена прекрасно.
Те ме погледаха малко. Всъщност съвсем малко. Краля веднага се усети, че надали се бях зачел в наръчника по дворцова етикеция.
- Здравей, Еринацеус2 - поздрави ме той.
Кралицата и принцесата ме гледаха високомерно, а краля ме гледаше само равнодушно.
- Дойдохме за да видим принцеса Далиандра - продължи той. - Къде е тя?
Аха. Разбирам. Идваме да си получим дължимото. А дължимото го няма. И това може да предизвика справедливия ни гняв, коравосърдечие и отвратителност.
Е, добре.Ще се опитам да ви трогна.
- Ами-и... - ясно и с добра дикция замънках аз, - ние с Даля се заиграхме и... И тя малко се поумори и... и сега си почива.
Направих кратка пауза и казах:
- Ама, знаете ли?! Вашата Далиандра е голяма кучка! Вижте какво ми направи! - и смъкнах панталона и слиповете си.
Белезите от зъбите на Даля ясно си личаха и изглеждаха чудовищни още докато бях под душа.
Те ме гледаха. И ако бяха удивени не им личеше. Принцесата се приближи до мен и изключително нежно ме хвана с ръката си, за да разгледа раните ми по-добре, а аз веднага започнах да набъбвам в дланта є и затова Кралицата я повика:
- Малиастра, ела тук!
Принцесата дръпна малко рязко ръката си и ми обърна гръб, докато аз мислено изкрещях.
- Мамо, Далиандра никога не е разбирала от нежности.
Леко ядния тон на принцесата загатваше "А пък аз разбирам".
Краля натисна едно-две копчета на селфгарда3 си и начаса в стаята влязоха двама души.
- Намерете и прегледайте принцеса Далиандра! А после и него!
Заведох лекаря в спалнята при Даля, която вече беше станала и изкъпала. Той я прегледа много внимателно. После прегледа и мен. Също много внимателно. Даля се облече и тримата отидохме в гостната.
- Мамо! Татко! - изпадна във възторг Даля. - Толкова се радвам да ви видя! - Последваха прегръдки. На сестра си, Даля отдели специално внимание, включващо целувки и пощипвания.
Когато Даля приключи, лекаря каза нещо до ухото на Краля.
- Всичко е наред - каза Краля. - Хайде Далиандра ела с нас!
- Ами аз! - изхлипах с пълен с отчаяние глас. - Мен тук ли ме оставяте!
Само след миг вече преглътнал сълзите си казах нафукано:
- Добре! Така да бъде! Мъчете ме! Изолирайте ме! Унижавайте ме! Аз ще си стоя тук и ще чакам линеейки моята Даля. Защото аз зная, че тя ще се върне - завърших заканително.
Краля не ми беше обърнал внимание и бе вече излязъл. Кралицата и Малиастра ми хвърлиха по един горд, равнодушен поглед, а Даля ми се усмихна заканително с пръст. С удоволствие започнах да си мисля, по какъв начин променям израженията и на трите, и може би затова Малиастра каза:
- Аз ще остана с него!
Кралицата погледна нея, после мен и тръгна. Боже, как исках да ми падне където и както аз си знам! А, Даля преди да излезе хвърли едно такова погледче на сестрицата си, че аз се почуствах поласкан като котка, галена по гръбначния стълб.
Останахме само аз и Малиастра. Тя ме гледаше с равнодушното "Забавлявай ме!". Така да бъде.
- Е, Маля - казах. - Ела да ти покажа ателието си. -Хванах принцесата за ръка и я поведох.
Ателието ми е под земята, просторно, с много висок таван, влажно и малко студено - просто рай. Имаше шест статива с картини по тях, наскоро сложен скрипец с верига, голям свещник, с шипове в гнездата за свещите, стол, маса, легло с възглавници, много светлина, умивалник с маркуч. Водил съм и други дами тук, на различни възрасти и равнища, и всички са се превръщали в заинтригувани момиченца. Но Малиастра, както и сестра си, си остана заинтригувана принцеса. Точно това ми трябваше. Поглъщах я с очи. Тя извърна глава към мен.
- Защо ме гледате така, Еринацеус!?
Ха-ха. Царствената муха, попаднала в къщата на паяка задава въпроси, защото не е видяла още неговите хелицери и го мисли за малко интересен мухчо.
- Едновременно ли рисуваш по шестте картини?
- Да.
- А, може би като не можеш да продължиш с някоя я оставяш, докато получиш необходимото вдъхновение, и докато чакаш, започваш друга?
- Да.
- И значи чакаш не повече от пет вдъхновения?
- Да.
От моите "Да" - та тя май придоби самоувереност.
- А това легло за какво е?
Тъп въпрос.
- За скачане. За гъделичкане. За смятане. За...
- Зададох глупав въпрос - гордо констатира тя.
Отиде до масата и я загледа.
- Интересна е.
- Да. - Дърворезбата на масата не си личи от пръв поглед.
Тогава тя се приближи до веригата на скрипеца. Макарата му бе на тавана, а другия край на веригата се навиваше на лявата стена.
- Това пък за какво ти е?! - каза тя след известно мълчание.
- За много работи. Главно за бесене. Виждаш ли улеите за отмиване?
- Глупости.
- Не - казах, омотах веригата около врата є и закопчах края є на тила є .
Тя постоя малко, после се опита да се освободи. Не успя. Няма как да успее. Пак се опита.
- Освободи ме! - заповяда тя.
Усмихнах є се палаво:
- Няма.
- Сега - казах, - ти ще ми помогнеш да дорисувам тези картини. За целта почти ще те обеся, но ще оживееш. Само не се притеснявай.
Започнах да навивам веригата по макарата. Тя остана на пръсти. Оставих я да посвикне.
- Само да беше с мене моя селфгард... - излъга тя. Селфгарда є беше на кръста, но добре маскиран. Тя сложи дланта си на него твърде спокойно. Ритнах ръката є и я обезселфгардих.
- Аз те познавам - казах є гледайки я в очите.
Продължих да я вдигам. Тя просто висеше. Не риташе, не се хвана за веригата. - браво, беше супер. Вдигнах я още. Тя се изпъна. За миг се осъмних в нагона є за оцеляване - помислих, че гордостта є ще я остави да умре. Точно когато най-много се колебаех, тя хвана веригата над главата си, леко се надигна и задиша учестено. Доста е натренирана.
Отидох до нея и с джобната си резачка внимателно разрязах роклята є по характерните шевове и тя се свлече от нея.
- Не! - тихо изпищя тя.
- Хайде, хайде! Какво толкоз - зауспокоявах я аз. - Сега ще махна и бельото.
Тоя път тя се опита да ме ритне, но се заклати и я заболя. Спрях я и я завъртях с гръб към мен. Увиснах рязко на пликчетата є и те се изхлузиха през краката є.После разкопчах сутиена є.Обърнах я пак с лице към мен. Беше почнала да изнемощява. Отпуснах веригата за да стъпи на пода.
- Прекрасна си! А сега, почивка!
Тя ме изпепеляваше, стоейки гордо изправена върху обувките си със средни токчета, а аз се наслаждавах на гледката, която представляваше тя.
Принцесата не викаше - знаеше, че е безполезно. Стоеше и беше едно от най-прекрасните творения на природата и социума. Беше пред пречупване - усещах го. Имам нюх за тези неща.
- Започва трудната част - оповестих и започнах пак па навивам веригата. Този път, тя висеше безучастно гордо по-дълго време преди да се хване. Вдигнах я доста високо и махнах обувките з.
Почаках я да се измори и, когато се появиха първите конвулсии, подложих свещника така, че да стъпи на шиповете му. Като си почина малко, я повдигнах и отново и позволих да стъпи, като започнаха конвулсиите. И така още няколко пъти, докато последния път, при стъпването на свещника тя загуби съзнание.
И все пак, някаква част от съзнанието є оставаше будна, за да я държи изправена върху шиповете за свещите, захваната за веригата и дишайки едвам. Цялата є воля, бе вложена в запазването на това равновесие и затова не є остана такава, за да удържи изпразването на мехура и червата си.
Аз гледах. Беше превъзходно! Низвергната, непречупена гордост. Точно това търсех, но не знаех, че усещането е чак такова. Приближих се и я наобиколих за да запомня по - ясно миризмите на изпражнения и урина, миризмата на пот от подмишниците, пот от слабините, миризмата на кръв, пръхтящия дъх, зачервената кожа, леко отворените клепки на очите, напрегнатостта на мускулите.
Свалих я много внимателно, облях я обилно с вода и положих на леглото. После измих всичко наоколо.
Включих леглото на 32°C и на затихващо люлеене. Балсамирах ходилата є за да оздравеят. После се захванах да рисувам.
Рисувах дълго. Много дълго. Може би шест - седем часа без прекъсване. И ето най - накрая свърших.
Огледах картините. Бяха страхотни. Бяха прелестно красиви, по отвратителен и мръсен начин. Това исках, макар да си личеше, че са правени под въздействието на една конкретизация на абстрактното понятие. Но и така беше добре.
Седнах на стола, облегнах се и се унесох...
"А, сега аз ще си поиграя с тебе." , каза някакъв глас.
"Аха" - отговорих.
"Ха - ха - ха. Ще видиш."
"Добре."
"Ти си интересен."
"Така е."
"И все пак тривиален."
"Така е."
"Не го мислиш."
"Да. Т.е. така е."
"Това не е сън. Или по - точно не е само сън."
" ... "
"Напоследък почна да твориш по - добре."
"Винаги съм си бил добър."
"Не. Само последната ти творба е добра."
"Нищо не разбираш."
"Разбирам. Аз я погълнах, а с другите не ще го направя."
"Коя е погълнатата творба? "
"Последния ти стенопис, Таралежо."
"И как беше на вкус? "
"Добра."
"Може би страхотна. Гениална. Замисляща. Трансира-ща. Или абсолютна."
"Браво! Уцели! Тя е абсолютна. Но е само добра."
"Нищо не разбираш."
"Разбирам. Тя е в мен."
"Е, и?"
"Тя е само в мен. Опитай се да си я спомниш."
Опитах се.
"Не успях. Но ще опитам пак."
"Не шмекерувай! Ти почна да я изграждаш наново."
"Но аз само така мога да си я спомня! "
"Не. Тя като цялостност не съществува."
"Аха."
"Говоря с твоите понятия."
"Забелязах. Ти кой си?"
"Хиперсъщество. Ти какво мислиш че съм?"
"Ин."
"С някои съм и Ян. Или ту едното, ту другото, ту и двете."
"Ти ли си затворила този бял куб около мен? "
"Аз. Откъде знаеш, че и отвън е куб? "
"Аз съм най-важното нещо. Значи, моята гледна точка е вярна."
Бях в средата на бялата празна стая без врата. Направих крачка към стената пред мен. Като стъпих на нея, тя се превърна в пода на стаята.
"Явно наистина си хиперсъщество." - казах, съзнавайки и останалите възможни обяснения. Например, че аз съм центъра на вселената, или че сънувам някой от великите си творчески сънища, към които трябва да се питае интерес, любознателност, алтруизъм и респект.
"Не. Просто те харесвам."
"Покажи ми се, Ин! Да видиш как ще те захаресвам аз." казах събличайки се.
Зеленооката блондинка, изрисувана от мен на котета и змии се появи, стъпила на стената, в която гледах.
"Ето ме." , обяви тя, вдигайки глава.
"Ела тук! "
"Ти, ела! "
"Добре."
Тръгнах напред, но когато отидох на нейната стена, тя се отмести на друга и я превърна в под - аз стърчах странично и не падах. Не можех да мръдна. Поучително. Трябваше да ми се даде да разбера кой е центъра тук. Отидох при нея.
"Разбирам. Ти си по-центрираща от мен."
Тя се усмихна. Устата є бе устата на една от нарисуваните змии.
"Освен това", добавих "това е тривиално". Имах предвид куба - стая и движението ни в него.
"Така е, но това е изживяване, което ти липсва."
Около нас се промени. Куба изчезна и на мен ми се стори, че съм в някакъв сложен сапунен мехур. Тя беше вън от него.
"Намери ме" - каза жената. "Аз ще стоя тук."
Поколебах се. Не обичам гонениците. Тръгнах да мина през сапунената стена. Не стана - тя бе като стъкло.
"Не е толкова лесно.", каза ми втора змийска усмивка.
Е, добре, ще я намеря. Огледах се. Според мен, това е проста задачка, дадена ми, защото мога и да я реша.
Тръгнах. Повървях малко. Спрях се. Пак тръгнах...
Всъщност, трябваше само да вървя. Бях на едностран-на повърхнина. Само трябваше да се престраша да изляза в хиперпространството...
Само ли ?! Едва не се побърках...
Повървях още малко и я намерих. Май наистина не беше мръднала от мястото си.
"Тук бях. Добре се справи. Не съм сбъркала с теб."
Отново се озовахме в куба - стая.
Хванах я за раменете и я целунах. Всмуках езика є.Захапах го и разбрах, че е раздвоен. Отделих се и я погледнах. Тя се усмихваше...
Не. Тя бе наистина жена, сглобена от живи котета и змии. Те мърдаха, но запазваха формата на тялото є.Главата є бе сглобена от главите на питон, котки и спирали на змийски тела. Целувах питоновите уста и език. Погледнах настрани и после пак в нея. За миг отново я видях като цялост, а не като отделни елементи. Тя се усмихваше подигравателно.
Започнах да я галя. По гърба, ръцете, бедрата, задника... Тялото є се разшава в своите части и засъска от удоволствие. Двойният език на питона, образуващ шията и устата, се подаваше и прибираше възбудено. Погалих срамните є устни. В общото съскане се добави ново. Започнах да я целувам от питоновия врат надолу по тялото. Устните ми срещаха ту студени, ту топли тела. Тялото є се разшава още по-вече. Целувах клекнал вътрешната страна на разкрачените є бедра и погледнах между тях. Както устата є бе питонова, така срамните є устни бяха на устата на гърмяща змия. Отровния зъб се изправяше постепенно при очаквателното є отваряне. Искаше да захапе.
Станах. Възбуден до краен предел. Хванах двете части на дупето є и я вдигнах, притискайки я в себе си. Тя ме прегърна през кръста с крака. Бавно започнах да я спускам, за да я обладая. Направих едно подлъгващо движение с таза, за да заблудя гърмящата змия отдолу. Не исках да забие отровния си зъб във възбудения ми пенис. Чух как челюстите хлопнаха и тогава рязко я дръпнах надолу и я нанизах подгъвайки отровния зъб на гърмящото влагалище навътре. Тя извика по човешки.
Не трябваше да правя фрикционни движения, за да не се нанижа на отровния зъб, при обратния ход. Затова започнах да я натискам, за да проникна все по-дълбоко. Тя пищеше. Май от удоволствие, но аз не можех да стигна по-навътре.
Чудех се как ще получа своята еякулация и изведнъж тя потрепери оргазмено и започна да се разпада на изграждащите я котешки и змийски тела, които откъснали се, се разбягваха или отпълзяваха. Гърмящата змия, която бях нанизал на члена си є служеше и за гръбнак. Гръбнака се извиваше и плющеше и накрая остана само той...
Най-после аз получих моето изпразване и гръбнака - змия се разтвори като дим във въздуха.
Постоях малко и седнах.
"Ти си много смел!", каза гласът на Ин.
"Творбите ми са последното нещо, от което бих се страхувал!"
"Не. Ти изпита страх, но после го преодоля. Затова те нарекох смел."
"А, не - безстрашен."
"Ти си достоен за мой любовник. Но аз имам цена - твоите произведения. Ще твориш само за мен! "
"Няма да стане! "
"Мога да ги поглъщам със или без теб! "
"Аз няма да правя нищо само за теб! "
"Мога да те пречупя. Обгърнала съм съзнанието ти като черупка. Стеснявам черупката и ..."
"Не! А - а - а..." , изревах от болка.
"Добре", казах. "Две за другите, едно за теб."
"Две за мен, едно за другите. Радвам се, че се споразумяхме, любими. Освен това, ще ти правя разходки в хиперпространството. За това трябва да се огъвкавиш. Практикувай Йога, най - вече асаните. И почни да учиш танци."
"Много условия."
"Но ти е интересно. И ще стане още повече. Хайде събуди се. Аз ще съм с теб."
Събудих се. Постоях малко. Стола бе адски неудобен за спане.
Погледнах към спящата принцеса. Станах и я събудих с ръка. Тя отвори очи и после ме погледна. Виждах как погледа є става гневно див.
- Ти ... - сподавено извика тя.
- Да бе! Какъв късмет! Събуждаш се и виждаш мен!
Взрях се в очите є.Накарах я да си припомни това, което правихме след като влязохме в ателието. Накарах я да си припомни всичко: усещанията, звуците, тона, личното движение, болките, припадъците. После пак. И още веднъж. И още много пъти, като акцентирахме на въздействието на различните сетива.
- Почакай тук - казах є накрая.
Излязох от ателието и отидох в стаята на Даля. Тя беше там.
- Здравей! - поздравих учтиво.
- Привет. Къде се губите? По - точно, как?
- Ще ти кажа. Дай ми малко дрехи за сестра ти!
- Какво си правил с нея?
- Не се тревожи. Досега си припомняхме всичко.
- Господи! - възкликна тя, докато тършуваше в гардероба си. Подаде ми една малка, сгъната купчинка.
- Благодаря. Ей сега ще дойдем.
- Не се разбързвайте излишно - каза тя безизразно.
Върнах се в ателието. Маля се разхождаше само с обувките си около картините. Погледна ме.
- Тези картини ми напомнят на мен.
- Вероятно. По-скоро трябва да напомнят на хората като теб. Облечи това. Чакаме те горе.
Горе срещнах Даля. Тя ми се усмихна и отиде при сестра си. Надявам се, че няма да разкъсат, изгорят или удавят картините ми, но то е и невъзможно, защото са велики. Всъщност картините са по-хубави, по-съвършени, по-съдържателни от тях и аз ги помня до последното петънце.
Впрочем и царствените особи Далиандра и Малиастра си имат особености. И тях ги помня до последното петънце и косъм. Ще ми се породи физическата им неповторимост да участвам в мисловната им.
Почуствах се гладен. Хукнах към кухнята - беше цяло удоволствие да усещам съкращаването на мускулите си. Застанах пред кухненския олтар. Отворих вратата му и ме лъхна мраз. Избрах си мляко.
"Похвално! "
"Ин? "
"Да."
"Огъвкавявам се, както виждаш. Чакам награда."
"Добре."
И ме понесоха нанякъде. Бях в един разподобяващ свят. Беше невъобразимо, но моето въображение се справи. Но не и паметта ми. Имах само спомени за усещания, които са приятни. Не можех да си спомня нищо друго, защото твърде необикновенното нямаше как да се закрепи по някои от моите представи или предишни впечатления.
Отворих очи. Лежах по гръб, а над мен се бяха надвесили лицата на кралския лекар, Даля и Маля.
- Добре ли си? - попита Маля. Даля вместо да я изгледа с ревнив поглед казващ "Това е моя реплика !" є отговори :
- Да, добре е.
- А-а ... - подхванах питащо.
- Намерихме те проснат в кухнята, скъпи - каза Даля. - Беше се проснал в асаната Земна костенурка. Не можах да повярвам.
И аз. Аз не съм чак толкова гъвкав. Това "проснат" ще рече, че май съм бил във въпросната поза доста отпуснат. Значи...
Помръднах крака си. Бях с преразтегнати сухожилия.
Лицето ми изглежда се е изкривило от болката, защото лекаря заговори:
- Ще се оправите след седмица, ако вземате съответните лекарства. Ако изпиете сега ето това, ще можете да се движите свободно след около час. Всъщност имам предвид само да ходите. Ето имената на двете лекарства. Оставям ви.
Лекаря излезе. а двете сестрички вече ми подаваха - едната хапче, другата вода. Както виждам, теориите за връзката между палача и измъчвания са верни. Привързаност-та ни бе още по-голяма поради това, че ги бях измъчвал от добро сърце, с любопитство, похотливо и изграждащо. А и бях научил от поведението им толкова неща, че в момента бях влюбен и в двете. Но, разбира се, обичах само Даля.
- Вземи! - каза ми тя.
- Далче! Вземи ми десет кутии бяла боя! - помолих.
Изпих си лекарството и заспах.
Спах дълго, като в посъница вземах лекарства. Ин не ме обезпокои. Събудих се и станах.
Походих малко. Чувствах се добре. Тръгнах към кухнята. Босите ми ходила разпознаваха различните килимче-та, мокетчета, пътеки, плочки и мозайки по пътя.
Влязох и обявих:
- Гладен съм!
Тутакси се появиха отнякъде Маля и Даля и се разшетаха наоколо.
Седнах. Ядох дълго и разнообразно, но не много. Сестрите добре ме обслужваха.
Погледнах ги. Интересно! Докато ми сервираха, не забелязвах коя какво прави. Спомнях си ястията, от коя страна ми бяха подавани, от какво бяха направени, колко са топли, но не си спомнях кой ми ги е подавал. Нима сестрите са ми станали неотличими?! По принцип, аз отличавам всичко - така по-лесно търся инвариантите.
Целунах благодарствено Даля или Маля по бузата, а сестра є по челото, и тръгнах към стаята си по същите мозайки, плочки, пътеки, мокетчета и килимчета, но в обратен ред на съчетаването им под ходилата ми.
Легнах и дремнах с храносмилателна цел. После отидох в ателието си.
Избрах си една от стените и зарисувах.
Първата картина бе едно дърво. Хубаво, голямо, разлистено, широколистно дърво. Плодовете му бяха таралежчета, които висяха за плацентите си. По кафеникавата почва, в която се впиваха корените имаше десетина презрели и разложени плодове. Рисувах почти претупващо бързо, затова спрях за малко. Помислих. Реших, че всъщност рисувам импровизиращо бързо и, че Ин няма да се обиди, и продължих.
Дообработих детайлите. Отстъпих три крачки и погледнах картината си отвъдно.
Плодовете - таралежи закапаха презрели на земята, разлагаха се, корените ги всмукваха и таралежния сок тръгваше нагоре по стъблото към клоните. По листата пораснаха бодли, появиха се нови плодове, клони и бодливи пъпки. Короната на дървото се оформи бодливо полусферична и то заприлича на гъба - бодливка. Кръговрата на плодовете започна отново...
Отвърнах се. Да... Прекрасна е. Досега съм нарисувал само две толкова динамични картини и сега като я гледах имах чувството, че холографска снимка се е превърнала във фотосилует.
Направих два от таралежните плодове по-сочни, така че при узряването им вместо да падат, да се пръскат и иглите им да се разхвърчават и забиват наоколо.
Почудих се, дали да добавя и бодливи мухи, които да кацат наивно на гъбата и да бъдат абсорбирани от забиващите се в тях бодли на дървото, но реших, че това е излишно и не го реализирах.
Вгледах се отново в нея. Беше хубава. Отвърнах се. Пак се вгледах. Този път стоях загледан дълго. Наистина дълго. Рядко гледам картините си така.
Отвърнах се. Отворих една от кутиите с бяла боя, оставени ми от Далчето в пирамида. Подържах я опитващо в ръце и гледах произведението си. Какво пък толкоз! Сътвори и захвърли.
И аз захвърлих кутията към изрисуваната стена. Получи се едно голямо, бяло петно. Разширих го до правоъгълно върху цялата стена. Трябваше да изчакам боята да изсъхне.
Поседнах.
Изведнъж се почуствах в много добра форма. Станах и направих шпагат. Ха!
После женски. После Рало. После Пашчимонтан-асана. После Мантриендрасана, Лък, Скорпион, Колело, Кобра. Пробвах и Падмасана и почти стана. Според мен, Ин ми помагаше във възстановяването.
Пробвах стената. Боята почти беше засъхнала.
Поседнах.
Почнах да замислям втората картина...
Тя беше само майсторска. Квинтесенция на моята техника на рилоки. Съвременен автомобил се съвукупляваше с танк. Автомобилът бе загатнат таралежно аеродинамичен, а танкът бе загатнат таралежно броненосещ. Женският полов орган на автомобила заемаше почти цялото купе и се виждаше през полупрозрачните стъкла. Танкът бе невидимо мъжес-твен. При вглеждането се виждаха оргазмените контракции на автомобила и безчувствеността на танка. Отдавна бях решил да направя нещо такова, но имах предвид нещо по-дълбоко, а не толкова майсторско.
Погледнах произведението си веднъж и го полях с боя. Избелих цялата стена отново.
Как е тъжен този край, след рисуване блажено, идат скърби без любов, и смърта живота сменя. Хъ Хайне е добър. И аз4 .
И все пак е прекрасно да си майстор и да знаеш че си способен на все по-добри неща. Така че, може да не се ангажираш със създаденото от теб. Впрочем, страхотно е да си в мислите на другите и това ми страхочувстване очевидно ме обвързва с мен и това, което съм току-що бил.
Всъщност обвързването е явно по-голямо, защото аз много се интересувам от това, какво е мнението на другите за произведенията ми. Защото зная, че присъствам в мислите им, но не и по какъв начин. Или по кой.
И все пак, кипренето ми с моите картини е, как да кажа, непростително и ограничено. Приличам на девойка, която се гордее с косите си, или с очите си, а не съзнава че лицето и тялото є са грозни. Ексхибиционизма на жените е свързан с тялото, а ексхибиционизма на мъжете е свързан с ума. Точно в този смисъл се казва, че един мъж трябва да може всичко. Или че хубавата жена и умния мъж трябва да си знаят цената. И точно в този смисъл нарцисизма на жената е телесен, а на мъжа умствен. Тук впрочем, връзката е двустранна. Не само, че ексхибиционизма произлиза от нарцисизма, но и обратно. Например в една книга по самопомощ за депресирани, им се препоръчва да се любуват на себе си голи пред огледалото. Да-а, и аз така мисля.
Та значи нарцисизмът и ексхибиционизмът взаимно се пораждат, както Ин и Ян са Ин-Ян. Т.е. нарцисизмът и ексхибиционизмът са нещо като Нар-Ексх. Всъщност Ексх-Нар, защото ексхибиционизма е женствената половина и нарцисизма е първичен. Както Ева се е появила от мъжа, но после мъжете се появяват от Еви.
Да-а. Докато съм мислил, бях поседнал. Полулотосно.
Добре. Порисувахме, поразсъждавахме и май сега ще последват сексуални преживявания. Или интимно общуване. Или любовно отдаване. Или взаимно отъждествяване чрез телата. Или през телата. Или полово единение. Или генитално унифициране.
Тъй вървях и си мислех. И се оглеждах по вълчи похотливо. Промъкнах се крадешком в стаята на Даля. Нямаше никого. Под леглото и в гардероба също.
Ослушах се. Цялата къща бе странно тиха. Долепих ухо до пода, до вратата и всяка от стените. Врага не се чуваше никъде. Може би той ме дебнеше. А може и да е отишъл по магазините.
Но нека да не го подценяваме и да предположим, че е тук. Доприпках промъкващо се до моята стая. И там нямаше никой. Отидох пред вратата на Маля. Или поне така пишеше на новосложената табелка. Поколебах се.
Бях пригладнял за Даля, обаче и сестра є не беше лоша. Никак лоша. И някак ми напомня за Даля, въпреки че си имат разлики.
Колкото по-вече си мислех за разликите, толкова по-вече прижаднявах за Маля.
Не постъпвах справедливо. Маля е нещо цялостно, обособено, развито, завършено и пълно. И аз нямах право да я пожелавам въз основа на добродетелната є сестра. Обаче угризенията само изостриха апетита ми. Не жаждата ми.
Едновременно натиснах бравата и блъснах вратата, и се втурнах в стаята. Мигом втурването ми бе продължено от някого до пльосване върху тесте от дебели постелки на пода. Започнаха да ме завиват в руло с най-горната. Спряха ме обърнат по гръб.
Отворих очи. Пред мен стояха гордо изправени двете принцеси. Бяха само с бельо, с жартиери и чорапи, и ме гледаха усмихнато.
- Е ? - каза ми Даля. Бельото є малко розовееше.
Какво "Е?". Ние сме само играчки, в ръцете на създателя. Принцесите също. А аз бях създал две картини, без да принеса съответните жертви на бог Хипнос. Затова ги погледнах в очите. Първо Маля, после Даля.
Те се обърнаха една към друга и започнаха да се разглеждат отдолу нагоре. Събуха обувките си и се загледаха в стъпалата си, обути от найлоновите им чорапи.
Оставих ги да продължат, а аз се развих от рулото, в което бях пълнеж. Наместих постелката върху останалите.
Стаята беше хубава. Цялата в светло синьо-зелено. Или морско синьо-зелено. И беше почти празна.
Станах. Даля и Маля се бяха разсъблекли и след продължително гледане в зениците вече си разменяха срамежливо първите докосвания. По китките, по раменете, по пъпчетата, по хълбоците, по върха на носовете, по ушите, по шиите, по сгъвките в лактите, между гърдите, по подмишниците. Даля замилва Маля по корема. Двете се усмихнаха и Маля заобикаля с пръст около една от гърдите на сестра си. Обиколката постепенно се превърна в спирала и завърши върху настръхнало розово зърно. Сестрите се погледнаха, усмихнаха се и протягащите им ръце се сплетоха и дланите им легнаха върху сестрините гърди. И те започнаха да си обменят стисвания, щипвания, натисвания, повдигания, натривания наляво или пък надясно. Комбинираха ги, изчакваха се или ги правеха едновременно. Смесваха бавно с леко. Живо със слабо. Силно с неочаквано. И играеха все така...
Възбудата им нарасна неимоверно и половите им органи набъбнаха и започнаха да изпускат своите аромати.
Този на Даля познавах, но разбрах, че сега в него липсват страха, че може би семейството є я осъжда, че сестра є з завижда, че не е подходяща за мен, че може да я изоставя, че... Преди тя бе съвършена и миризмата є бе на съвършенство, но сега бе пречистена и миризмата є бе божествена.
А тази на Маля бе нещо повече ново, нежели познато. В нея имаше младост, страст, буря... Имаше и други неща, но не познавах мислите є.
Някак си се отделиха, седнаха една срещу друга и опряха плътно съответните си ходила. Леко приближиха седалищата си и ги допряха. Лотосовите им цветове се срещнаха и жените въздъхнаха едновременно. После започнаха да движат допира на ходилата със гъвкавите си крака настрани, като влак, рисуваха пеперуди, вензели, лисажу, пропелери... Също подгъваха по подходящ начин в лактите опрените на постелките си ръце. Лотосите им се триеха един в друг и тези ласки пораждаха огнени въздишки. Играта на сестрите беше много подобна на тази в началото и те рисуваха, бутаха се, правеха...
Не можех да откъсна поглед от блажените им лица, сновях наоколо и беснеех. Беснеех, че съм Таралежа, че съм рилоки, че съм мъж. Беснеех от миризмата на екстаз. Разкъсах дрехите си, а ми идеше да разкъсам кожата си.
Постепенно движенията им замряха и те се приближиха една до друга и се прегърнаха. Очите им бяха пълни с радост и сълзи. Лежаха Даля върху Маля, наслаждаваха на сладостната умора и се нежнеха с полудвижения и полуласки.
Сега е момента да се намеся. Може би не трябва да го правя, но нали за това ги хипнотизирах.
Пронникнах през нефритената врата на Даля. После на Маля. После пак на Даля и пак на Маля и продължих все така: Даля, Маля, Даля, Маля... Започнах да влагам ритъм, както между проникванията, така и в самите прониквания. Полунапред, полуназад. Нагоре и надолу, полумежду... Влизах в тях по ритъмът на една соната от шест ноти, която много напомняше на игрите между двете преди това. Прегръдкате и целувките им ставаха все по-страстни, а любовния бумеранг - удоволствието да даваш удоволствие - излиташе и се връщаше в мен бързо или бавно, под неочаквани ъгли, малко преди или малко след, засилен или бавен, свистящ...
Всичко това беше непоносимо и аз избягах на улицата. Пътьом си взех дрехи, пастели и пирони.
Бягах леко приведен над последните си два крака, а останалите крайници върху гърба ми бълнуваха движенията на ръцете и краката на Даля и Маля. Бягах докато бълнуванията престанат и крайниците изчезнат. Спрях се и закръжих задъхан по улицата. По моята таралежна улица.
Хората минаващи покрай мен не ме оглеждаха много, но затова пък започнах да ги оглеждам аз. След като си починах.
Повечето мъже бяха пауни. Или пуяци. Или петли. Само тук таме се появяваше някой човек. Виж, жените бяха всичките птици. Фламинги, чапли, жерави, орлици, патици, лебеди...
Изведнъж видях три жар-птици. Майка с двете си дъщерички. И трите бяха златисти, но в различни нюанси. Майката беше най-тъмна.
Хипнотизирах ги с един, само един, S-образен поглед, който първо мина през майката, после през по-високата дъщеричка отдясно и накрая през мъничето отляво.
Зарисувах ги през дрехите им. Промених прическите им, избрах им подходящи пера. Тези на мъничето станаха дълги заради миглите му. Успоредно рисувах картината на стената - гора от руси дървета с подходяща трева. Рисувах бързо, бях многорък. Дървета бяха сплели клоните си в едно много уютно на вид легло покрито с руси коси. На него лежаха трите птици, майка и дъщери, в блажено съзнание за близостта и принадлежността си.
Почнах да забивам пироните. Човешките птици зад мен нямаше да допълнят картината, а само да се въплътят в ролите є. Да я оплътнят. Т.е. да я отелесят, но "плът" е по-хубава дума от "тяло".
Покачих хипнотизираните птици на картината и я загледах. Беше изключително, майчински покъртителна, и аз се трогнах от това, а не от силата є на реализация. Имаше и друго - освен няколкото бодилчета в основата на човката на майката, картината бе изключително безтаралежна.
Станах да си тръгна. Тълпичката от насъбрали се консуматори ми направи път. Закрачих по улицата си. Моята таралежна улица.
Да-а. Таралежното на тази улица трябва да пребъде. Сега и по принцип.
Приближих се до нова стена. Една от честите ми стени за рисуване.
Щях да започна да рисувам, но пастела ми не захапа по девствено бялата плоскост. Явно управата ползваше нова боя за заличаване, за да не можем да рисуваме.
Погледнах пастелите си - LA10ME3084K - Deltam. Това LA се появи отпред след последния опит против стенописите.
Не носех в себе си анализатор, но пък и не носех друг тип пастели. Потърсих си друга стена.
На третия опит работата стана.
Нарисувах савана. Между групичките от дървета и трева нарисувах суха, напукана пръст. По нея коловози от щръкнали бодили. По бодилените коловози ли, пътеки ли бягаха щрауси. Краката им бяха като на патици, с дълги ципи, но това си и бяха ципокраки щрауси. В ципите имаше кръгли отворчета разположени в точно определена конфигурация, еднаква на краката и на двата щрауса. През тези отворчета при стъпване се провираха бодилите. Кожата по ръба на отворчетата беше мазолеста от честите влизания през тях и аз ги нарисувах по такъв начин, че при вглеждането човек да си има ясно съзнание и представа за това.
Щраусите бяха гонени от обикновен, неципокрак тигър, бягащ покрай кракободите съвсем свободен и небързащ. Щраусите виждаха, че по-напред по кракобода им ги чака тигрицата на тигъра, но те бягаха ли, бягаха от него към нея. Задъханите им човки сякаш крякаха ужаса им.
Между другото, тигъра бе пропуснал малкото щраусче с големи колкото на родителите си крака. То шляпаше нелепо с тях надолу и назад по бодливата пътека. Беше съвсем малко.
Погледах малко картината си. Беше добра.
Тръгнах да си ходя. Наоколо бе пълно с екстазни мъже и жени.
Вървях към къщи и мислех за втората си картина. Рядко рилоки рисува две картини наведнъж. Тази обаче ме вдъхнови за много други. Вече си избрах две от вдъхновените. А другите...
Нямам намерение да обиждам Ин с природени идеи, но как бих искал да ги реализирам точно към нея! О, Ин! Нали ще ме приемеш такъв какъвто съм: повторителен, ослепителен, вариантен, труднообразен, изчерпателен и разполагателен! О, Ин!
Прибрах се в къщи и веднага се шмугнах в ателието си. Зарисувах. По-точно само се опитах. И ме обхвана огромно нежелание, безтърпение, униние, безсилие и глад. И затова побягнах към кухнята. Бе цяло удоволствие да усещам съкращаването на мускулите на краката си. Това бе причината за бягането ми.
Втурнах се в кухнята. Там бяха Маля и Даля и се хранеха една друга. Грациозно. Май наистина съм влюбен и в двете, след като ги виждам все по този начин - грациозни. И царствени.
- Искаш ли да хапнеш и ти нещо, Ери? - каза Маля обръщайки лицето си към мен. Това "Ери" е май от "Еринацеус". Ха!
- Наричай ме, Еринацеус! Само така! Ясно ли е?! - казах аз, прекалявайки малко със заповедния тон.
- Не, Ери. Аз искам да те наричам Ери и това е!
Погледнах я в очите. И тя. Наведох се към нея като продължавах да я гледам и казах с мек тон:
- Еринацеус. Моля те!
- Не - усмихна се тя. - Ери, Ери, Ери, Ери.
Аха. Така значи. Много си падам по капризните глезотии. Затова взех една от купите пред мен с нещо като крем или горчица и я нахлупих на главата на Маля.
Тя махна стичащата се по лицето є субстанция с пръсти и длани и застана в невярващ жест.
За да є помогна в повярването изсипах още няколкото чинии, кутия и чаша от масата върху нея. Чашата излях в скута є. После увих главата є с покривката и я заудрях в масата казвайки:
- Еринацеус. Еринацеус.
На третия път Даля ме блъсна.
- Махай се! - каза ми тя застрашително, след като се погледахме малко.
Пробих много бързо, как ли?, стила є на защита и нападение и тя се сгърчи на пода търсеща въздух.
Обърнах се към движението зад мен. Маля стоеше изправена и държеше някакъв дълъг кухненски нож като шпага насочена към мен. Начина, по който държеше ножа, є придаваше много горд или наперен вид, въпреки омазаните є лице и дрехи.
- Дай ми само повод и ще отмъстя за обидите ти към мен и сестра ми? - заяви тя.
Преминах през гарда є с бързината и траекторията на мълния и я поразих в прекрасната омазана шия.
Тя седна да си поеме въздух и аз казах в ухото є:
- Еринацеус. Е-ри-на-це-ус.
После го захапах за да спомогна запомнянето.
Да...
Всъщност дойдох в кухнята, защото съм гладен. Отворих хладилника и си взех пакет с оризени и царевични гранули. Полях ги с мляко и си ги занесох в стаята, където ги изядох с апетит.
Легнах да си почина от преживяните картини, любения, моделиране, биене и ядене. Беше хубаво. Приятно е вратата да затвориш и мълчаливо да лежиш5 .
Интересно: как така чевръсто се справих с дамите? Да не би Ин да се е намесила?!
"Да."
"Хей, Ин! Как я караш? Как си с възприятията? И с диетата?"
"От мен няма да чуеш коментари за картините ти, Еринацеус."
"Добре. Но все пак аз се надявах..."
"Надеждите за много неща са всъщност напразни."
"Аха. Я ми кажи можеш ли да ме направиш шампион по танци."
"Да."
"Ами, хайде тогава!"
"Трябва ми още малко време."
"За какво?"
"Да се нагодим един към друг. Ти се оказа по-труден отколкото очаквах."
"Нима?!"
"Доволен си и това наистина донякъде е похвала. Трябва още да се огъвкавиш. Ще трябва да се ритмизирам с твоето тяло."
"Звучи добре."
"Досега съм се ритмизирала с две човешки създания."
"А пък аз съм се ритмизирал с няколко люлеещи стола и легла."
"Ха-ха. Смешно. Извинява те само това, че си даваш сметка за невежеството си."
"Знаеш ли..."
"Да. Спи ти се. И си доста изморен и възбуден, за да заспиш. Ще те приспя."
"Благодаря."
Започнах да падам много бавно. Или бързо. Не мисля, че силата на притегляне бе много слаба. Падах от едно бездънно небе върху големи разноцветни балони. Тупвах върху тях много меко и те много меко ме отхвърляха. Така се унесох и заспах.
Събудих се. В стаята ми беше Даля и отваряше прозореца.
- Ъ-ърм! - прокашлях оповестително аз.
Даля се обърна.
- Здравей! - каза ми тя.
- Защо не си ми сърдита?
- Сутринта твои фенове донесоха вчерашните ти рисунки. Не знаех, че си нарисувал две картини. Поздравления, че си успял. И двете са били страхотни.
- Нарисувах четири. И съм в дълг.
- Тоест?
- Нищо. Как е Маля?
- И двете сме добре. Обясних є предположенията си като видях безтаралежната ти картина с жар-птиците. Тя не ти се сърди. Картината ти ни трогна и двете - напомня ни за нас и за майка ни.
- Вие и трите си сте много горди, нафукани и неблагодарни.
Даля седна до мен на леглото и ме целуна.
- Благодаря ти, за вчера - каза ми тя. - Не можеш да си представиш, колко ни сближи със сестра ми.
- Моля - казах сякаш ми благодаряха за вадене на зъб. Даля се подсмихна:
- Надявам се разбираш, че ни беше трудно да приемем, че имаме толкова нежно познание една за друга. В началото ти бяхме много ядосани за дето си ни хипнотизирал за да изпитаме това и...
Гледах я подразбиращо се. Тя продължи:
- Какво ти е? Преуморяваш се. Какво има? Вчера много ме изненада. Знам, че това ти е неприсъщо.
В този момент я обичах.
- Далче, хайде да се любим. Ама не сега. Следобед. М?
- Дадено. Ако не размисля дотогава - каза тя и излезе от стаята.
Трябва ли да е винаги така грациозна?! Не се ли отпуска?! Впрочем грациозността е нейното отпускане. Още като се запознахме разбрах, че това не е поза, а част от нейната съдба. Или карма. Е, всеки носи кръста си - грацията има потребност от стил.
Станах. Разгрях малко и отидох до тоалетната. После в кухнята. После в ателието.
Поседнах малко в бяло съзерцание на бялата стена пред мен. После зарисувах. Зарисувах една от вчерашните си идеи.
Хората изразяват грацията чрез стила. За да си грациозен трябва да е имало стил във възпитанието ти. Това е тайната на аристократизма и на царствеността. Да те възпитават красиво, сякаш си произведение на изкуството. Тогава и формирането ти е произведение на изкуството. Да внимават постъпките спрямо теб да са винаги красиви. Добри и красиви, полезни и красиви, поучителни и красиви, лоши и красиви, гадни и красиви... По този начин красивото ще е в безусловните ти рефлекси.
Но въпреки това възпитаната по стилен начин грация, макар и завършена не е, да речем, божествена. Божествата се раждат грациозни и красиви. Съвсем развити. Грациита в движенията и мислите им са в генетичния материал, а не са възпитани. Ако вземем новородено богче и го отгледаме отделно от себеподобните му, то ще израсне красиво, ще се движи красиво и ще гледа отвисоко на другите сякаш е отгледано от семейството си. Да-а.
Завърших картината си. Представляваше пустиня с номади черешогледци. Те тъкмо, как да кажа, нападаха едно дърво... Череша. Очните им кухини бяха празни, но затова пък можеха да се включат с тях към черешово дърво, като пъхнат плодовете му в кухините си и по този начин да виждат с така захапаните очни череши. Така те виждаха, освен околния свят, и вътрешния свят на дървото, но това ще го изобразя във втората картина. Можеха откъснат черешите от клоните и тогава щяха да виждат за кратко време, през което трябва да си изберат път до следващия оазис. Добре трябваше да го изберат, защото очните череши щяха да издържат само няколко дни. Но и това бе за друга картина. На тази бях изобразил само как задоволяват сетивния си глад след дълго ходене по пустинята. Т.е. втурването им към дървото, чийто мирис усещаха. Един мъж вече бе впил кухините си в два плода на един от клоните. При вглеждането се виждаше как хищно потрепват клепките на останалите.
Освен тях имаше и един незрящ с таралежоподобно лице. При вглеждането лицето му ставаше плоско и малко очите му изпъкваха. Лицето му се покриваше с бръчките на проститутка започнала от малка. Ставаше ясно, че неговите очи се използват за човешко гледане. Той бе събрал в себе си душите на много хора. По-скоро техните отпадъци.
Нарисувах втора картина след като заличих тази. После нарисувах трета след като заличих втората. Между картините си почивах в някой асани.
Приятно е.
Лежах в Лежащ диамант при това доста свободно.
"Добър си."
"Ха! Поласкан съм."
"Сега лежиш в една от моите милувки."
"Как го правиш."
"Аз съм хиперсъщество. Махам токсините от тялото ти. А и ти имаш доста голямо желание за напредък."
"Приятно е да си гъвкав."
"Трябва да станеш и свободно гъвкав. Това наистина е приятно."
"Добре. И тогава?"
"Тогава ще видиш. Но имаме да свършим и друго."
"Добре. Ин, защо си говорим с думи? Не можеш ли да прочиташ мислите ми. Т.е. ти сигурно можеш. Но няма ли как и двамата да си ги четем взаимно."
"Може мислите ми да ти хрумват, както и твоите на мен. Можем да сплитаме мислите си, да правим с тях фигури, замъци, характери. Ако напреднем ще можем да създаваме и пространства. Но всичко това все още предстои."
"Не можем ли да го почнем сега?"
"Не. Това е равносилно да правиш секс с мен, а твоите полови органи не са развити. Ти си в предпуберитета."
"Аха. Разбирам. И как да ги развия. Да се чукам двайсет пъти на ден или... ?"
"Ха-ха-ха. Да. Долу-горе позна."
"Добре де, кога ще съзрея?"
"Като ти преподам първия урок ще разбера."
"Ами, хайде, преподавай го."
"Добре."
"Един въпрос."
"Давай!"
"Ти ли ме накара да се подразня толкова от Маля, че да почна да я удрям?"
"Да."
"Хм. Сигурно ти си направила така, че да не мисля за тази случка. Би трябвало доста да се вълнувам от нея."
"Да, така е. И аз съм учудена, че повдигна въпроса изобщо. Ти си ми наистина труден."
"А, да. Подобието на комплимент."
"Други въпроси?"
"Само маловажни."
"Почваме тогава!"
Летях над безкрайна водна повърхност. Летях по гръб, с краката напред, ниско над водата. Почнах да се мърдам, за да променя позата си и за миг ми се стори, че съм Лежащ диамант в ателието си, но после пак залетях, както в началото. Така си и беше по-добре.
Пристигах към остров, на който имаше някаква особена сграда. Всъщност това не беше сграда. На острова лежеше по гръб един женски колос. Разбрах, че е женска, защото беше гола и летях към мястото където се събираха леко разтворените є крака. Ходилата є бяха на брега на острова, където спря и моето летене и аз тупнах на мокрия пясък.
Изправих се. Бях висок наполовина на дължината на ходилата вляво и вдясно от мен. И нещо друго - колоса бе жив! Това май е истинска плът! Виждах капките пот по кожата, големи колкото баскетболни топки, които преливаха от цветове на дъгата. Виждах нежно стоящите руси косъмчета по подбедриците и бедрата, дълги колкото пръстите ми. И разбира се занемях при вида на храма, който беше на двайсетина крачки пред мен.
Вратата му беше затворена и бе обрамчена от тъмно русо окосмяване и пред нея имаше леко възвишение от пясък, което почти я опираше. Затичах се към нея, но след няколко крачки спрях и завървях ритуално бавно с необходимото уважение, респект, задълбоченост, смирение и преклонение. Точно в този момент разбрах, че жената пред и около мен е Далиандра. Това бяха нейните бедра. Сплесканите полукълба на нейния задник и нейните венерини хълм, устни и устенца.
Веднага прекратих приближаването към храма и се изкачих на коляното вдясно от мен. Продължих по билото на бедрото, минах покрай ливадата на окосмяването и седнах пред пъпа. Загледах се.
След като гледката ме завладя достатъчно, аз я обходих цялата и се върнах към прекъснатото си захождане към храма, като слязох от лявото коляно
Застанах между колената. Починах си малко, махнах всичките си дрехи, изправих снага и тръгнах напред ритуално бавно с необходимото уважение, преклонение, смирение, вглъбеност и респект.
И така постепенно приближих до възвишението, изкачих го и стигнах до вратите на храма, които се бяха леко разтворили.
Е, аз протегнах ръце напред и нагоре и ги погалих внимателно по дължината им. После още няколко пъти. Те продължаваха да се разтварят и аз заголих вътрешните устни - врати.
Протегнах ръцете си настрани и разроших тъмно русото окосмяване. И тогава се възбудих. Кожата по главичката на пениса ми надхвърли венечната си бразда и обгърна цялото ми тяло. Превърна се в моя кожа и аз се гмурнах в зовящото пространство пред мен.
Бях плътно обгърнат и затова разбира се почнах за шавам. Обгръщането стана по-силно и по-плътно. Започнах да страдам от клаустрофобия. Страдах доста неистово. После започнах да се въртя по дължината си. После започнах да се предвижвам напред, докато главата ми опря дъното. Хванах се крайчето на матката и започнах да правя нещо като набирания. А да - хлъзгах се доста добре от гостоприемното овлажняване, което все пак бях предизвикал аз.
Щурях така известно време, защото изживяването беше велико. Беше велико да усетя и оргазмите є. И изобщо доста се захласнах, заинтригувах, заинтересувах и залудувах.
"Хайде, стига толкоз."
"Ин? Защо да стига?"
"Ще ти стане нещо."
"Глупости. Аз..."
"Вън!"
И бях избълван навън.
Полежах малко. Станах и отърсих глава. Огледах се.
Бях на пустинен остров и седях върху леко възвишение. Жената в която бях - по всяка вероятност Далиандра, я нямаше. Но аз все още бях с ритуалната си кожа. Отидох да се изкъпя в морето или океана.
Гмурнах се в него и...
И се събудих. Бях в ателието си в позата Лежащ диамант.
"Ин! Беше прекрасно!"
"Да. Добре се справи."
"Това Даля ли беше."
"Не, аз."
"И каква е оценката ми от този урок?"
"Ще видим."
"Т.е.?"
"Както каза, това бе само урок."
Изправих се.
Заличих третата картина с останалото от петата кутия боя и излязох от ателието.
Всъщност, като се замисля, преживяното бе доста тривиално. Но, както казва Ин, това е преживяване, което ми липсва. И все пак цялата работа май е доста стандартна. И няма как да не е - нали е уж урок.
Е, да. Нещо важно научих докато бях там вътре, но направо не съм сигурен дали ще го постигна пак. Но сигурно ще успея, особено като взема предвид кой съм.
Излязох да се разходя.
Следобедът беше хубав. Не можех да свържа улиците, по които вървях с преживяното на острова с колоската. Дишах съвсем съзнателно и се наслаждавах на ходенето. Ама, че тривиално удоволствие! Всичко е тривиално!
Тръгнах към улицата на Гумата. Трябва вече да е излязъл да рисува.
Така беше. Пред една от стените му имаше народ. Той тъкмо бе свършил с рисуването по нея.
Картината представляваше морски бряг с огромна, изправена и леко вдълбана в морския пясък, гума от камион. В нея спеше хубава русалка. Вълните се разбиваха в гумата, а наоколо по пясъка имаше празни консервени кутии и различно смачкани угарки. При вглеждането се виждаше съня на русалката, в който тя настървено и доста резултатно ръфаше грайферите на гумата, а празнотата на кутиите ставаше проверена.
Усетих част от екстаза на картината. Според мен обаче русалката в съня си можеше да бъде не във въздуха, а на земята. И тогава позата є на ръфане трябваше да бъде сексуална - сякаш дава орално удоволствие на гумата. Но пък по този начин щеше да се наруши баланса. Всъщност Гумата се е справил чудесно.
Като си помислих последното, екстаза ме завладя по- пълно.
Веднага се огледах и видях Гумата да се отдалечава. Настигнах го.
- Здрасти! - казах му.
- О! Привет! - отвърна той.
Завървяхме заедно.
- Браво, Гума! Гледах картината ти. Усетих екстаза.
- Наистина ли?! Това е комплимент! Много се радвам!
- Хайде да се опитаме пак да нарисуваме нещо заедно!
- Предните пъти нищо не стана.
- Все пак, да опитаме отново!
- Добре, ще видим.
- Т.е. кога ще видим?
- След седмица-две Довиждане.
- Довиждане.
Гумата продължи наляво, а аз тръгнах да видя Стълбата в къщата му. Като негов ученик имам право да влизам в ателието му
Къщата на Стълбата бе хубава и аз с удоволствие минах през всички врати и коридори докато го намеря в една от стаите му. Двамата се зарадвахме от срещата.
- Сядай - каза ми той и донесе две чаши и три бутилки от любимите ми напитки.
- Какво правиш? - попитах.
- Виждаш ли ей това? Това е гениално.
Стълбата сочеше някакъв сложен фотоапарат на масата.
- Аха - отговорих.
- Нищо не разбираш. Той записва и хипновълните.
Записва и хипновълните! Значи картините ни ще са вечни! Само това не! Тогава ще е жалко за картините, които заличавам в ателието си. Обзе ме ревност.
- Но това е невъзможно! - казах.
- Възможно е и то по доста гениален начин. Виж, необходими са батерии за поддържането на хипнозаписа, останалото си е просто фотография. Необходима е обаче доста енергия за възпроизвеждането на записа, така че да може да се вгледа в него човек. Да се осъществи прозрението при вглеждането.
Ама че работа! И сега какво?! Сътвори и запиши. Даже звучи тъпо.
Изпих си чашата и станах.
- Стълба, ще си ходя. Имам уговорка с Даля.
- Добре. До скоро.
Излязох и се запътих към в къщи
Гледах да не мисля за нищо. Гледах хората дърветата и сградите, покрай които минавах, и се мъчих да дишам според някой от каноните в Йога. Нищо не ставаше.
Прибрах се.
Затърсих Даля и я намерих в музикалната стая със сестра є. Двете свиреха нещо мелодично - Даля на пианото, а Маля с китарата.
Свършиха. Маля се обърна към мен.
- След час си тръгвам - каза ми тя и се засмя.
- Аха. И това е смешно, така ли? - попитах.
- Не можеш да си представиш, колко е просто изявлението ми в сравнение
