дали е романтика?
15 отговора
574 прегледа
дали е романтика?
ами това е един разказ който днес про4етох и остави доста противоре4иви 4уства и ми интересно какво мислите:
Омръзнах ли ти? Усещаш ли мъчително присъствието ми? Започна ли да копнееш да ме няма, да те лъжа, да те измамя? Няма. Не искам. Аз съм ти верен.
Аз съм този, който се прибира рано след работа и никога не говори за колежките си. Аз съм този, който се прибира без петна от червило по ризите си. Аз съм този, когото мечтаеш да изкараш от равновесие, за да разбереш дали съм човек. Аз съм този, от когото искаш някакви признаци на живот, на лудост, за да забравиш усещането, че живееш с някакъв робот. Някакъв до болка скучен, нормален, добродетелен отпадък от това, което бях преди.
Сега как е? Чувстваш ли удоволствие от голямата си мечта да бъда само твой? Защо се оглеждаш страхливо по улиците? За да не би да продължавам и там да съм твой ли? За да не би да ме видиш как вървя близо до теб, като куче погледнал те в очите и излъчващ бездушната си вярност? А защо закъсняваш вечер? Знаеш, че ще съм там, нали? И не искаш да гледаш осъществената си мечта, как те задушавам с приличие и тъпоумната усмивка на безумно предан човек.
Какво ти става, защо плачеш вечер? Мислиш, че не виждам ли? Да не би да е заради това, че имайки ме толкова много, ме загуби? Боли ли те от това, че ти отнех ревността, че ти отнех възможността да крещиш в истерия "Къде беше?" и да ме заплашваш, че ще си отидеш? Искаш пак да знаеш, че ти изневерявам, за да си спокойна, за да си великодушно прощаваща и за да можеш спокойно после да ми кажеш, че си била с някого само за да ме накажеш?
Не, наказвам те за изневерите ти с вярност. До гроб.
Нали това искаше.
До гроб.
Омръзнах ли ти? Усещаш ли мъчително присъствието ми? Започна ли да копнееш да ме няма, да те лъжа, да те измамя? Няма. Не искам. Аз съм ти верен.
Аз съм този, който се прибира рано след работа и никога не говори за колежките си. Аз съм този, който се прибира без петна от червило по ризите си. Аз съм този, когото мечтаеш да изкараш от равновесие, за да разбереш дали съм човек. Аз съм този, от когото искаш някакви признаци на живот, на лудост, за да забравиш усещането, че живееш с някакъв робот. Някакъв до болка скучен, нормален, добродетелен отпадък от това, което бях преди.
Сега как е? Чувстваш ли удоволствие от голямата си мечта да бъда само твой? Защо се оглеждаш страхливо по улиците? За да не би да продължавам и там да съм твой ли? За да не би да ме видиш как вървя близо до теб, като куче погледнал те в очите и излъчващ бездушната си вярност? А защо закъсняваш вечер? Знаеш, че ще съм там, нали? И не искаш да гледаш осъществената си мечта, как те задушавам с приличие и тъпоумната усмивка на безумно предан човек.
Какво ти става, защо плачеш вечер? Мислиш, че не виждам ли? Да не би да е заради това, че имайки ме толкова много, ме загуби? Боли ли те от това, че ти отнех ревността, че ти отнех възможността да крещиш в истерия "Къде беше?" и да ме заплашваш, че ще си отидеш? Искаш пак да знаеш, че ти изневерявам, за да си спокойна, за да си великодушно прощаваща и за да можеш спокойно после да ми кажеш, че си била с някого само за да ме накажеш?
Не, наказвам те за изневерите ти с вярност. До гроб.
Нали това искаше.
До гроб.
