ГЕРМАНИЯ - 1
5 отговора
262 прегледа
ГЕРМАНИЯ - 1
Може да съм ви казвал, а може и да съм забравил, но мене и от пожарната ме напъдиха.
Е, напъдили е силно казано, но се стигна до положението че “стария човек се върна” и ето че сега отново "работя" по специалността си, а именно - плануване върху бел лист в кухнята по джапанки - професия, която с течение на годините съм шлифовал до съвършенство и жалко, че никой не го оценява.
Добре обаче след като планувах близо седмица, семейството ми взе, че ненадейно изгладня. Не стига това ами и жената един ден нахълта в мисловните ми покои и заяви, че хладилника бил празен и още по-лошото - нямало пари с които да го напълни!
И точно в такова едно, трагично финансово положение, дойде предложението на Стефан-бореца от горния етаж - оня същия, дето му беха забили двете кирки в капака на колата, ако се сещате...
Значи, аз Стефан не го знам с какво точно се занимава. И това дето говорят хората за него, хич не ме е грижа. Една част от бизнеса му бе да вкарва коли от Европа. Разбира се, не лично, ами за целта имаше неколко млади момчета и ако, че аз не съм първа младост, предвид сериозните ми затруднения, реши и мене да пробва. За което евала му праим!
Моята задача бе, заедно с Кирчо - едно от момчетата на Стефчо, да докарам от Германия лично за сина на брадчед му кола с марка Ауди. Отсега си казвам, че имах известни опасения относно управлението на автомобила, но все пак кола е - не самолет! Съгласих се.
За два дни Стефан уреди паспортите, билетите за автобуса и...тръгнахме.
София, автогарата отстрани на централна гара.
Вечер, 18:30 часа.
След половин час автобуса потегля.
Аз и Кирчо сме на линия. Облекъл съм единствения читав костюм, а Кирчо е по всекидневна форма - шушкав анцунг, кожено яке и спортивни обуща.
Тоя Кирчо, да ви кажа, не е лош младеж ако изключим некои дупки във възпитанието. Не знам какво прави като иде в Германията, но тука катго го гледам и яд ме фаща! Каквото яде - опаковките и обелките фърга по земята, на секи двадесет секунди храчи къде му падне, но инак напарфумиран е, златна обеца турнал. Още отначало му направих некои забележки, но с него не може се излезе на глава. Е, на! Точно в момента, докато текът тези мисли в главата ми, наш Кирчо е застанал широко разкрачен до рейса, и замислено се драпа между краката. Ама без капка срама, че бащи и майки се сбогуват със синове и щерки, че малки деца има!
Приближих се и викам:
- Кире, айде молим ти се, престани! Какво си се задрапал, майкамустара! - а оня ме гледа с един такъв неадекватен поглед, но ръката му се още стиска чатала.
- Кво бат Кольо?
- Стига се драпал по макарите! - не се стърпех и изсъсках ама тихо да не се излагаме пред ората. - Бат Кольооо голема работа си ехехеее! - засмя се Кирчо и запали една цигара. Аз се обърнах и се качих леко ядосан в автобуса.
Автобуса бе на два етажа и вече бе почти пълен. Хората си оставяха чантите в багажното, други се сбогуваха, а трети като наш Кирчо, пушеха и се драпаха по…нема значение!
Седнах си на седалката и се заех да пооглеждам спътниците си. Първом ми направи впечатлениеедна по-голяма група мъжаги, която явно се познаваше и по приказките, подсвиркванията и кудошите, скоро разбрах, че са към някаква строителна фирма и имат обект в Мюнхен.
А!? Забравих да ви река, че аз и Кирчо също за къде Мюнхена града пътуваме.
Аз честно да си кажа никогаж не съм ходил там и ми беше бая интересно какво ли ще е. Какви ли са по това време на годината муцуните на пусти шваби? Много ли се различават улиците от нашенските? И други такиви неразумни въпроси...
Следващата прослойка пътуващи бяха наперени "студентини с джиесеми". Които, ако не разискваха гръмко некоя компутърна проблема, то разказваха изумено колко голем бил харчелъка в България и как се топели дойче марките по столичните увеселителни заведения.
Останалите - по малобройна част от пътниците, аз не можех да определя точно нито по каква задача заминават, нито с какво се занимават, за което ви молим да ме прощавате.
Нейсе, след като всички семейни сбогувания приключиха, а Кирчо се напуши и начеса бесовете си, автобусът бавно потегли и след броени минути напуснахме столицата.
Както доразбрах пътят ни минаваше през Сръбско,Унгария и Австрия. Първом идеше ред на Сръбската граница.
Пътниците в началото разгорешено бъбреха, но след час, два разговорите им поутихнаха, шофьорите изгасиха лампите и някои задремаха. Навън се бе смрачило, а аз бях долепил лице о прозореца и се взирах в крайпътния мрак. Моят спътник Кирчо спеше блажено примлясквайки и гугайки, като бебче. Но щом зърнах, че ръцете му потрепват в областта на чатала, аз наистина се притесних за здравето на този изпаднал духом младеж!
Не след дълго наближихме границата, лампите се светнаха, единия от шофьорите събра всички паспорти и хората се уживиха.
И ако за мен това първо излизане от страната бе нещо като чудновато приключение, за спътника ми Кирчо, това бе поредния скучен и изнурителен курс...
ше има продължение...
/ туби континуед... /
Е, напъдили е силно казано, но се стигна до положението че “стария човек се върна” и ето че сега отново "работя" по специалността си, а именно - плануване върху бел лист в кухнята по джапанки - професия, която с течение на годините съм шлифовал до съвършенство и жалко, че никой не го оценява.
Добре обаче след като планувах близо седмица, семейството ми взе, че ненадейно изгладня. Не стига това ами и жената един ден нахълта в мисловните ми покои и заяви, че хладилника бил празен и още по-лошото - нямало пари с които да го напълни!
И точно в такова едно, трагично финансово положение, дойде предложението на Стефан-бореца от горния етаж - оня същия, дето му беха забили двете кирки в капака на колата, ако се сещате...
Значи, аз Стефан не го знам с какво точно се занимава. И това дето говорят хората за него, хич не ме е грижа. Една част от бизнеса му бе да вкарва коли от Европа. Разбира се, не лично, ами за целта имаше неколко млади момчета и ако, че аз не съм първа младост, предвид сериозните ми затруднения, реши и мене да пробва. За което евала му праим!
Моята задача бе, заедно с Кирчо - едно от момчетата на Стефчо, да докарам от Германия лично за сина на брадчед му кола с марка Ауди. Отсега си казвам, че имах известни опасения относно управлението на автомобила, но все пак кола е - не самолет! Съгласих се.
За два дни Стефан уреди паспортите, билетите за автобуса и...тръгнахме.
София, автогарата отстрани на централна гара.
Вечер, 18:30 часа.
След половин час автобуса потегля.
Аз и Кирчо сме на линия. Облекъл съм единствения читав костюм, а Кирчо е по всекидневна форма - шушкав анцунг, кожено яке и спортивни обуща.
Тоя Кирчо, да ви кажа, не е лош младеж ако изключим некои дупки във възпитанието. Не знам какво прави като иде в Германията, но тука катго го гледам и яд ме фаща! Каквото яде - опаковките и обелките фърга по земята, на секи двадесет секунди храчи къде му падне, но инак напарфумиран е, златна обеца турнал. Още отначало му направих некои забележки, но с него не може се излезе на глава. Е, на! Точно в момента, докато текът тези мисли в главата ми, наш Кирчо е застанал широко разкрачен до рейса, и замислено се драпа между краката. Ама без капка срама, че бащи и майки се сбогуват със синове и щерки, че малки деца има!
Приближих се и викам:
- Кире, айде молим ти се, престани! Какво си се задрапал, майкамустара! - а оня ме гледа с един такъв неадекватен поглед, но ръката му се още стиска чатала.
- Кво бат Кольо?
- Стига се драпал по макарите! - не се стърпех и изсъсках ама тихо да не се излагаме пред ората. - Бат Кольооо голема работа си ехехеее! - засмя се Кирчо и запали една цигара. Аз се обърнах и се качих леко ядосан в автобуса.
Автобуса бе на два етажа и вече бе почти пълен. Хората си оставяха чантите в багажното, други се сбогуваха, а трети като наш Кирчо, пушеха и се драпаха по…нема значение!
Седнах си на седалката и се заех да пооглеждам спътниците си. Първом ми направи впечатлениеедна по-голяма група мъжаги, която явно се познаваше и по приказките, подсвиркванията и кудошите, скоро разбрах, че са към някаква строителна фирма и имат обект в Мюнхен.
А!? Забравих да ви река, че аз и Кирчо също за къде Мюнхена града пътуваме.
Аз честно да си кажа никогаж не съм ходил там и ми беше бая интересно какво ли ще е. Какви ли са по това време на годината муцуните на пусти шваби? Много ли се различават улиците от нашенските? И други такиви неразумни въпроси...
Следващата прослойка пътуващи бяха наперени "студентини с джиесеми". Които, ако не разискваха гръмко некоя компутърна проблема, то разказваха изумено колко голем бил харчелъка в България и как се топели дойче марките по столичните увеселителни заведения.
Останалите - по малобройна част от пътниците, аз не можех да определя точно нито по каква задача заминават, нито с какво се занимават, за което ви молим да ме прощавате.
Нейсе, след като всички семейни сбогувания приключиха, а Кирчо се напуши и начеса бесовете си, автобусът бавно потегли и след броени минути напуснахме столицата.
Както доразбрах пътят ни минаваше през Сръбско,Унгария и Австрия. Първом идеше ред на Сръбската граница.
Пътниците в началото разгорешено бъбреха, но след час, два разговорите им поутихнаха, шофьорите изгасиха лампите и някои задремаха. Навън се бе смрачило, а аз бях долепил лице о прозореца и се взирах в крайпътния мрак. Моят спътник Кирчо спеше блажено примлясквайки и гугайки, като бебче. Но щом зърнах, че ръцете му потрепват в областта на чатала, аз наистина се притесних за здравето на този изпаднал духом младеж!
Не след дълго наближихме границата, лампите се светнаха, единия от шофьорите събра всички паспорти и хората се уживиха.
И ако за мен това първо излизане от страната бе нещо като чудновато приключение, за спътника ми Кирчо, това бе поредния скучен и изнурителен курс...
ше има продължение...
/ туби континуед... /
Аз знам, че нищо не знам!!!