Девон и Кордел
11 отговора
616 прегледа
Девон и Кордел
Преди не много години, в една страна, която като нищо би могла да бъде тази в която живеете вие, кажи речи в днешно време, имало, а казват че още ги има, трима братя. Най-големият от тях бил монтьор, средният охранявал едно чейнч бюро, а най-малкият бил шофьор на такси в една елитна таксиметрова компания.
По всичко личи, че нашите трима братя, били едни най-обикновени трима братя с едни обикновени професии в една обикновена страна по едно най-обикновено време, но това което предстояло да им се случи, не можем да наречем в никакъв случай обикновено и точно затова сме седнали да се занимаваме с тази приказка, в края на краищата.
Случило се така, че в една мразовита декемврийска вечер тримата неразделни братя се връщали от празненство. Само най-малкият не бил пил, понеже трябвало да кара колата. Снегът падал бавно и тежко и за броени часове градът изцяло побелял. Студът сковал в ледената си прегръдка малкия град и по нощните улички почти не можело да се види човек. Колата едвам кретала през непрогледната бяла завеса и често се разминавала с аварийни коли и снегорини.
На фона на монотонния звук от чистачките в колата течал разговор:
- ...трябваше да останем и да се приберем рано сутринта! Казвах ви аз, ама не! Какво виждаш сега, а? Нищо... - ядосано нареждал най-големия брат, който седял на предната седалка, вперил погледа си в немощната светлина на фаровете.
- ...колко напраиш ти....по десет аз...та и отгореее хаа! - мърморел на себе си средният брат, който видимо бил попрекалил с алкохола тази вечер. Той лежал на задната седалка, гледал тавана и шарките, които оставали аварийните светлини на подминаващите камиони и бръщолевел пиянски врели некипели.
- Не се коси братле, ще стигнем преди да се усет... - понечил да каже най-малкия, когато точно в този миг на пътя пред тях, като че от нищото, се връхлетяло някакво ниско, но едро създание. Малкият брат едвам успял да отклони. Колата се ударила с глух звук в малкото тяло, завъртяла се на хлъзгавия път и като по чудо се разминала с няколкото дървета край пътя. Докато колата се въртяла и малкия брат примирал от страх, големия вдигнал ръце пред лицето си и завикал, а средния набързо изтрезнял - той бързо отворил вратата, скочил в движение, претърколил се в снега и повърнал.
След като колата спряла, братята се окопитили и осветили пътя с фаровете му.
Били сами. Шосето било пусто и нищо друго не се чувало, освен хрупането на снега под краката им. По средата на шосето лежала черна купчина, която снегът бързо затрупвал. Братята се приближили и здравата се учудили, когато видяли, че това в което се ударили било не животно, а човек. Почудата им се удвоила от вида на странника, който на ръст бил не повече от половин метър, а лицето му било покрито с гъстна брада. И тъй като бил тоз човек облечен в дрипи, навлечени една връз друга, братята решили, че скитник някакъв ще да е. А като допълнение в полза на това тяхно предположение била и неприятната миризма, която се носела от него.
Уплашили се братята. Зачудили се що да сторят и тогава най-големия рекъл:
- Ще го хвърлим в някоя кофа, така никой няма да го намери.
- Да - отвърнал средният брат, комуто явно допаднала идеята и искал час по скоро да си тръгват от това злокобно и прокълнато място. - Така да сторим. Надали някой ще го търси. Пък и все пак, няма никакви свидетели...
Като казали това двамата погледнали най-малкия да чуят и неговото мнение, а той казал:
- Нека го закараме в болница?
- Глупости?! Ако ти се лежи в затвора, води го! - казал ядосано средният брат, а най-големият добавил:
- Така е, не си заслужава да се погубим заради един скитник, който сам се хвърли под колата! В края на краищата може би той точно това е искал - да тури край на живота си.
Дърпал се най-малкият брат, увещавал ги да оставят странника пред някоя болница, но накрая свел глава и влезнал в колата. Големия и средния брат вдигнали тялото на скитника, отворили една болклукчийска кофа, огледали се и го хвърлили вътре.
Като тръгвали видяли, че наблизо до мястото където допреди малко лежало малкото, дрипаво телце се търкаляла и една също така малка черна торбичка. Средния брат вдигнал торбичката, която независимо от размерите си, се оказала доста тежка. Върху нея имало извезани със златист конец непознати знаци. Двамата братя се спогледали и отворили торбата, а щом надзърнали вътре мигом я хвърлили на земята и побегнали ужасени към колата. Торбата била пълна с отрязани пръсти. Някои от които били с пръстени, други с дълъг маникюр, а трети толкова мънички, че сигурно били детски.
Колата запалила и братята бързо потеглили отново по пътя си. Двамата по-големи братя треперели сгушени на задната седалка, но не от студ, а от това което видели в торбата. Никой от двамата не смеел и дума да обели за случилото се. Най-малкия бил блед като платно, а в очите му се четяли страх и тревога. И както се возили изведнъж отнякъде се чул тънък гласец:
- Какво сега, цяла нощ ли ще мълчите и пуфтите?
Точно под задното стъкло, до главата на средния брат се бил настанил малкия нощен скитник, когото блъснали. През рамото си бил преметнал малката вехта торбичка, ядял голяма чепка грозде и плюел семките най-невъзмутимо върху задните седалки. Неприятния посетител почнал да се смее с тънкия си гласец, колата започнала да се тресе, а братята закрещяли от ужас. В купето нахлула ослепително бяла светлина,а когато шумът престанал и светлината си отишли, нашите братя и странния посетител вече не били в кола, а в карета теглена от два черни коня. Тропота от копита им идел от всякъде. Братята седяли един до друг от едната страна, а джуджето от другата. То продължавало да яде грозде и да плюе семките по пода. Братята гледали онемели, ни живи ни умрели, а малкия им спътник изучаващо ги оглеждал поотделно, от главата до петите. Накрая свел поглед и рекъл :
- Неразделни са... - след което вдигнало глава и без да мърда устни продължило, но с някак различен, по-дрезгав глас:
- Неразделни или не, имат само две ръце... - като чули това средния и големия брат се сгушили и заплакали, като деца, а най малкия продължавал да гледа втренчено пред себе си.
- Две ръце на три не ще деля, Кордел! - отвърнало на свой ред джуджето с тънкия глас, след което разкопчало две от копчетата на дрипавото си палтенце и от там бавно се показала въздълга шия завършваща в края си с глава досущ като първата, но с някак по-злобно изражение. Очичките на втората глава примижали, устните й се свили след което, тя казала с дрезгавия си глас:
- Девоне, две ръце, по пръсти пет, не носи ни това късмет!
Двамата братя продължавали да плачат, а на лицето на най-малкия, незнайно защо, изгряла безумна усмивка.
Двете глави на малкото човече вперили пронизителните си очички в братята, след което в един глас изрекли:
- Щом неразделни сте, тогаз, бъдете отсега кат нас! - и като казали това в каретата отново настанало ослепително светло, конският тропот започнал да заглъхва в ушите на най-малкия брат и съвсем скоро съвсем изчезнал. Постепенмо настъпил пълен мрак, а с него дошла и някаква отвратително неприятна миризма.
Било студено и тъмно. Момъка заопипвал около себе си. Било пълно с предмети, които не можел да види, но скоро разбрал, че се намира в тясна метална килия, по пода на която имало купчина неща, а когато понечил да опипа и покрива, той се раздвижил момчето се изправило и разбрало, че се намира в една чисто и просто квартална боклукчийска кофа. И не коя да е, ами същатата в която братята му, преди не повече от час, захвърлили телцето на малкия бродяга.
Изскочило малкия брат от кофата и почнал да тича по шосето. Тичал, тичал, хлъзгал се, падал, пак ставал, а тежкия сняг не спирал да се сипе по пътя. Когато накрая стигнал до колата си. Тя стояла запалена насред шосето, точно там където чули гласът на джуджето, но вътре нямало никой.
Влезнало момчето вътре и тъкмо понечило да хване волана, когато отнякъде чул гласа на най-големия си брат:
- Внимавай, че ще ме утрепеш!
- Да, по-полека... -добавил и гласът на средния брат, също от нищото.
Най малкият брат се същисал. Почувствал някакво движение под ръцете си и ги дръпнал уплашено от кормилото, но там нямало нищо. А когато понечил да обърне дланите си към лицето, разбрал откъде идват гласовете и заридал.
.
По всичко личи, че нашите трима братя, били едни най-обикновени трима братя с едни обикновени професии в една обикновена страна по едно най-обикновено време, но това което предстояло да им се случи, не можем да наречем в никакъв случай обикновено и точно затова сме седнали да се занимаваме с тази приказка, в края на краищата.
Случило се така, че в една мразовита декемврийска вечер тримата неразделни братя се връщали от празненство. Само най-малкият не бил пил, понеже трябвало да кара колата. Снегът падал бавно и тежко и за броени часове градът изцяло побелял. Студът сковал в ледената си прегръдка малкия град и по нощните улички почти не можело да се види човек. Колата едвам кретала през непрогледната бяла завеса и често се разминавала с аварийни коли и снегорини.
На фона на монотонния звук от чистачките в колата течал разговор:
- ...трябваше да останем и да се приберем рано сутринта! Казвах ви аз, ама не! Какво виждаш сега, а? Нищо... - ядосано нареждал най-големия брат, който седял на предната седалка, вперил погледа си в немощната светлина на фаровете.
- ...колко напраиш ти....по десет аз...та и отгореее хаа! - мърморел на себе си средният брат, който видимо бил попрекалил с алкохола тази вечер. Той лежал на задната седалка, гледал тавана и шарките, които оставали аварийните светлини на подминаващите камиони и бръщолевел пиянски врели некипели.
- Не се коси братле, ще стигнем преди да се усет... - понечил да каже най-малкия, когато точно в този миг на пътя пред тях, като че от нищото, се връхлетяло някакво ниско, но едро създание. Малкият брат едвам успял да отклони. Колата се ударила с глух звук в малкото тяло, завъртяла се на хлъзгавия път и като по чудо се разминала с няколкото дървета край пътя. Докато колата се въртяла и малкия брат примирал от страх, големия вдигнал ръце пред лицето си и завикал, а средния набързо изтрезнял - той бързо отворил вратата, скочил в движение, претърколил се в снега и повърнал.
След като колата спряла, братята се окопитили и осветили пътя с фаровете му.
Били сами. Шосето било пусто и нищо друго не се чувало, освен хрупането на снега под краката им. По средата на шосето лежала черна купчина, която снегът бързо затрупвал. Братята се приближили и здравата се учудили, когато видяли, че това в което се ударили било не животно, а човек. Почудата им се удвоила от вида на странника, който на ръст бил не повече от половин метър, а лицето му било покрито с гъстна брада. И тъй като бил тоз човек облечен в дрипи, навлечени една връз друга, братята решили, че скитник някакъв ще да е. А като допълнение в полза на това тяхно предположение била и неприятната миризма, която се носела от него.
Уплашили се братята. Зачудили се що да сторят и тогава най-големия рекъл:
- Ще го хвърлим в някоя кофа, така никой няма да го намери.
- Да - отвърнал средният брат, комуто явно допаднала идеята и искал час по скоро да си тръгват от това злокобно и прокълнато място. - Така да сторим. Надали някой ще го търси. Пък и все пак, няма никакви свидетели...
Като казали това двамата погледнали най-малкия да чуят и неговото мнение, а той казал:
- Нека го закараме в болница?
- Глупости?! Ако ти се лежи в затвора, води го! - казал ядосано средният брат, а най-големият добавил:
- Така е, не си заслужава да се погубим заради един скитник, който сам се хвърли под колата! В края на краищата може би той точно това е искал - да тури край на живота си.
Дърпал се най-малкият брат, увещавал ги да оставят странника пред някоя болница, но накрая свел глава и влезнал в колата. Големия и средния брат вдигнали тялото на скитника, отворили една болклукчийска кофа, огледали се и го хвърлили вътре.
Като тръгвали видяли, че наблизо до мястото където допреди малко лежало малкото, дрипаво телце се търкаляла и една също така малка черна торбичка. Средния брат вдигнал торбичката, която независимо от размерите си, се оказала доста тежка. Върху нея имало извезани със златист конец непознати знаци. Двамата братя се спогледали и отворили торбата, а щом надзърнали вътре мигом я хвърлили на земята и побегнали ужасени към колата. Торбата била пълна с отрязани пръсти. Някои от които били с пръстени, други с дълъг маникюр, а трети толкова мънички, че сигурно били детски.
Колата запалила и братята бързо потеглили отново по пътя си. Двамата по-големи братя треперели сгушени на задната седалка, но не от студ, а от това което видели в торбата. Никой от двамата не смеел и дума да обели за случилото се. Най-малкия бил блед като платно, а в очите му се четяли страх и тревога. И както се возили изведнъж отнякъде се чул тънък гласец:
- Какво сега, цяла нощ ли ще мълчите и пуфтите?
Точно под задното стъкло, до главата на средния брат се бил настанил малкия нощен скитник, когото блъснали. През рамото си бил преметнал малката вехта торбичка, ядял голяма чепка грозде и плюел семките най-невъзмутимо върху задните седалки. Неприятния посетител почнал да се смее с тънкия си гласец, колата започнала да се тресе, а братята закрещяли от ужас. В купето нахлула ослепително бяла светлина,а когато шумът престанал и светлината си отишли, нашите братя и странния посетител вече не били в кола, а в карета теглена от два черни коня. Тропота от копита им идел от всякъде. Братята седяли един до друг от едната страна, а джуджето от другата. То продължавало да яде грозде и да плюе семките по пода. Братята гледали онемели, ни живи ни умрели, а малкия им спътник изучаващо ги оглеждал поотделно, от главата до петите. Накрая свел поглед и рекъл :
- Неразделни са... - след което вдигнало глава и без да мърда устни продължило, но с някак различен, по-дрезгав глас:
- Неразделни или не, имат само две ръце... - като чули това средния и големия брат се сгушили и заплакали, като деца, а най малкия продължавал да гледа втренчено пред себе си.
- Две ръце на три не ще деля, Кордел! - отвърнало на свой ред джуджето с тънкия глас, след което разкопчало две от копчетата на дрипавото си палтенце и от там бавно се показала въздълга шия завършваща в края си с глава досущ като първата, но с някак по-злобно изражение. Очичките на втората глава примижали, устните й се свили след което, тя казала с дрезгавия си глас:
- Девоне, две ръце, по пръсти пет, не носи ни това късмет!
Двамата братя продължавали да плачат, а на лицето на най-малкия, незнайно защо, изгряла безумна усмивка.
Двете глави на малкото човече вперили пронизителните си очички в братята, след което в един глас изрекли:
- Щом неразделни сте, тогаз, бъдете отсега кат нас! - и като казали това в каретата отново настанало ослепително светло, конският тропот започнал да заглъхва в ушите на най-малкия брат и съвсем скоро съвсем изчезнал. Постепенмо настъпил пълен мрак, а с него дошла и някаква отвратително неприятна миризма.
Било студено и тъмно. Момъка заопипвал около себе си. Било пълно с предмети, които не можел да види, но скоро разбрал, че се намира в тясна метална килия, по пода на която имало купчина неща, а когато понечил да опипа и покрива, той се раздвижил момчето се изправило и разбрало, че се намира в една чисто и просто квартална боклукчийска кофа. И не коя да е, ами същатата в която братята му, преди не повече от час, захвърлили телцето на малкия бродяга.
Изскочило малкия брат от кофата и почнал да тича по шосето. Тичал, тичал, хлъзгал се, падал, пак ставал, а тежкия сняг не спирал да се сипе по пътя. Когато накрая стигнал до колата си. Тя стояла запалена насред шосето, точно там където чули гласът на джуджето, но вътре нямало никой.
Влезнало момчето вътре и тъкмо понечило да хване волана, когато отнякъде чул гласа на най-големия си брат:
- Внимавай, че ще ме утрепеш!
- Да, по-полека... -добавил и гласът на средния брат, също от нищото.
Най малкият брат се същисал. Почувствал някакво движение под ръцете си и ги дръпнал уплашено от кормилото, но там нямало нищо. А когато понечил да обърне дланите си към лицето, разбрал откъде идват гласовете и заридал.
.
Редактирано от HeOHeЛ на
Аз знам, че нищо не знам!!!
Re: Девон и Кордел
Има неща, които ми харесват и които не. Като цялостно впечатление "приказката" ми хареса и най-вече ми хареса стилът ти - наистина ставаш все по-добър. Много ми харесаха описанията в началото, после като че ли става малко по-слабо. Не ми хареса особено идеята като цяло. От морална гледна точка въобще не останах с убеждението, че двамата братя заслужават такова голямо наказание след като джуджето само е застанало пред колата, а за третия пък съвсем не разбрах къде е вината му. Също така не разбрах защо докато братята му плачели, на лицето на най-малкия брат изгряла безумна усмивка - това изречение въобще не се връзва с нищо друго и е като пришито към останалото. Иначе както казах общо взето ми хареса - продължавай да пишеш, защото го правиш хич не лошо :))
Re: Девон и Кордел
Ето един човек който упорито е търсел поука! А кой търси намира! 
Макар и не писана с цел повишаване клутурата на пешеходеца и водачите на МПС, немам нищо против ако писанието ми се ползува като помагало наред с пособията за полагане изпид за правоуправление на автомобили клас В!
Давам я даром и не искам нищо в замяна - ей така, да видат че и аз съм човек.
Колкото до разбора на приказката от джуджуфърляка ще кажа, че срещат се джуджета не дотам благородни от които не требва да се чека справедливост -аз лично съм се сблъсквал с такива неведнаж...
И накрая на сички ора, дет се отбиха тука - благодарим за вниманието.
Колю Генов
Макар и не писана с цел повишаване клутурата на пешеходеца и водачите на МПС, немам нищо против ако писанието ми се ползува като помагало наред с пособията за полагане изпид за правоуправление на автомобили клас В!
Давам я даром и не искам нищо в замяна - ей така, да видат че и аз съм човек.
Колкото до разбора на приказката от джуджуфърляка ще кажа, че срещат се джуджета не дотам благородни от които не требва да се чека справедливост -аз лично съм се сблъсквал с такива неведнаж...
И накрая на сички ора, дет се отбиха тука - благодарим за вниманието.
Колю Генов
