просто така

понякога съм весел
понякога тъжен
гневен
щастлив

но дълбоко в себе си съм празен
е може би не чак толкова дълбоко
вие сте дълбоко
аз не съм дълбоко
защото го усещам
твърде ясно
празнотата ме е изпълнила...

знам, че съм празен
във всеки един момент
съм празен...

и мога да запълня тази празнота с каквото си поискам
мога да я запълня с омраза, с любов, с гняв...
от мен зависи с какво

и с каквото и да реша да запълня празнотата, това чувство е съвсем истинско
не е престорено
любовта
гнева
радостта
омразата - не обичам да се запълвам с омраза... прекалено е истинска

по-истински са
от вашите...

защото
и вие сте празни
но не запълвате празнотата си с едно красиво истинско чувство
а с объркани неискрени дребни емоцийки
да виждам ги
надушвам ги
знам че лъжете себе си

аз не обичам да лъжа себе си
излъгах
лъжа себе си
но знам кога го правя
излъгах
но това няма значение
защото
знам че съм празен
и когато обичам, обичам
когато се смея, се смея
усмивката ми повлича радостта след себе си
една единствена усмивка изпълва цялата ми празнота

но всичко това е за кратко
празнотата после винаги се връща
чиста и сякаш недокосната
празнота...

защо пиша това...
защото в моята празнота
тъй чиста
тъй самотна
тъй празна
се настани едно чувсто
нанесе се почти неканено
остави си куфарите
и се настани твърде удобно
едно чувсто прекалено истинско
такова за което няма думи
ако трябва да го опиша
може би ще кажа
възхищение/любов
и това чувство си стои там
и вече не мога да запълвам празнотата си с каквто си поискам

когато съм нещастен то е там и ме прави щастлив
когато съм ядосан то е там и ме успокоява
когато съм радостен то е там и ме милва
когато танцувам то ми пее

нанесе се в празнотата ми като изгубена душа, която си търси дом
а може би е точно това
не знам
и не искам да знам

и

е

толкова

прекрасно...

Отворих листа. На него беше написано:

Спри този миг,
докато още има миг.
За да не дойде времето безлико,
да пропълзи на лапи котешки
и да те грабне.
Докато те обичам; докато любовта ми пада,
като любов, отронена от лист на цвят,
вземи ме.

Сигурно тогава съм прочел стихотворението повече от двадесет пъти. Много ми хареса. Спирах се на всяка дума, докато разбера смисъла на цялото стихотворение. След това се втурнах към Зокови. Той беше в стаята си.
-Е?- попита той.
-Какво по дяволите е това?- запитах много сериозно аз.
-Предполага се да е стихотворение.
-Знам това. Но какво иска да каже? Точно.
-Какъвто смисъл ти искаш да му придадеш. Това е чудесното нещо в поезията.
-Кой искаш да те вземе, Зок? В кого си влюбен?
-Господи- каза той,- не съм влюбен. Това е стихотворение.
-Ами тези "котешки стъпки"?
-Откраднах това- призна той.
-Защо?
-Позволено е. В поезията това е позволеноо. Всички го правят.
-Ами това "любов, падаща, като любов"? Това точно ли искаш да кажеш? Не трябва ли да бъде любов, падаща, като вода или като роса? Какво ще кажешш за роса?
-Това е изразно средство- закрещя Зок и аз разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Млъкнах, но беше много късно. Той грабна листа от ръката ми и го накъса. -Върви по дяволите!- и замахна към мен, нещо, което не беше правил от първия ден на запознанството ни.
Наведох се бързо, спуснах се към него, извих ръката му и също креснах:
-Това стихотворение много ми хареса. Само те занасях! Хареса ми! Мисля, че е много хубаво. Честна дума, за мен това е най-хубавото стихотворение, което съм чел! Сега ще млъкнеш ли?

из "Златният храм"
Уилям Голдмън

Просто нещо, в което има нещо.
Реших да го споделя.

kolko e hubawo, magdanozche, che si tzitiralo tochno tozi otkus!
hubawo e.