X file

Толкова ли те загубих?
За да няма вече край
и погледът да стига
до място без предели?
Беше като влак,
отминаващ малка гара.
Трябваше да съм последният перон,
за да те хвана.
А ти да не си експрес.
на твоето финално сбогом,
след няколко за треноровка,
те гледам с повяхнал лик.
И виждам... пустота.
Зад нея- празен коловоз.

Там
Дори не мога да ти кажа сбогом,
защото отминаваш без да се обърнеш.
Там на мръсната, самотна гара...
Надеждите догарят с твоята цигара
и безкрайният й шепот
те отнася надалеч от мен,
в някое такси...
Сега ще мога само да си спомням
с бледа самоиронична усмивка
миговете на политаща омая
в твоята завивка.
Защо ли трябваше да идва края?

Край няма. А понякога е добре, когато има. И най-затънтената гара е все пак място, от където можеш да хванеш друг влак за някъде.

Защото няма по-тъжна гледка от две релси, които в погледа си виждаш да се събират в една точка, А такава няма. Две успоредни прави в далечината... Те за това са успоредни, защото никога не се пресичат. В случая, дори да приложиш помощната теорема за успоредните прави ще видиш, че и отсечките не са пропорционални...

Znae6 li koga usetih, 4e mi lipsva6?
Ne kogato zaradi sebe si i drugite
plakah neudyrjimo.
A kogato bqh 6tastliva
i vijdah, 4e moga bez teb.
Kogato se usmihvah i znaeh,
4e to4no tazi usmivka
ne moga das ti q dam.

Kogato te niamah, ti vinagi be tuk -
kogato te poluchih, ti mi izbiaga.
Promeni se
i ot tova me e strah naj-mnogo.

Az bqh sy6tata, no tebe te nqma6e.
Protegnah ryce, a dokosnah tihoto utro.
Togava razbrah, 4e bil si me4ta
i ne si promenen, prosto si ti.

Запалих цигара
и вдъхнах свежото утро -
горчивото пролетно утро.
Някъде далеч изсвирваше влак...

A въздухът беше
по- малко плътен от всякога.
Защото го дишах сама...