няма....

В съня си докосвам на Дявола устните –
сухи, горещи, напращели от кръв...
на моите устни се ражда целувка
и неизбежно под мене пропада светът....
Любим се бавно, хищно и сластно –
той татуира Ада в плътта ми,
отвратена съм – от себе си,
погълната – от него....
мълча, защото всичко е пределно ясно!
Предавам се на стоновете му –
струват ми се истински,
сякаш съм отдавна черната му птица,
която гнезди във душата му
и къса си от там трошици......
В съня ми е истина всяка целувка,
всяко докосване е болезнено.....
Не спя....целувам кървави устни
и усещам как завинаги предавам себе си...

silno e ...Haresva mi

Дяволски истинско ! Малко е да кажа : харесва ми !

!!!


p.s.
Opiati?
...makar po-skoro ne, may sobstvennite misli - otrocheta na nepojelavana fantazia, gi zameniat udachno.

Inak spodeliam s dumichkite ti celuvkata na naprashtelite ot krav ustni na onzi, koyto poniakoga prespiva v glavata mi.
S.

Момичето на моста,
което е вперило поглед в реката
и стиска ръце във юмруци,
и силно жадува водата....
момичето, скрило в очите си
най-синия цвят от небето,
заплело в косите си
най-злите вълни на морето...
Това момиче чака Нощта,
смее се диво и шепне –
кълне за любов, изгаря сърца....
и пее за дните заветни,
когато реката бе просто река,
ръцете галеха, не търсеха камък,
на моста стояха щастливи деца
и си играеха на “татко и мама”...

Мостът се наведе към реката,
искаше да я прегърне цяла,
тя копнееше отдаване.....
сляха се...
а момичето...
...не съм го виждала отдавна...


.........

Харесва ми, много при това!

Едно нещо е да искаш, друго да можеш, а трето и четвърто да го направиш...

В бялата стая сме сами –
аз и моят Страх,
косите ни – остригани,
събрали слънцето,
са изрусели до болка....
Очите ни – клетки за облаци,
кървят и дерат стените -
търсят простор...

Аз и моят Страх се любим,
чукаме се,
съвокупляваме се...
Той ме изпълва с лудо безвремие...

Стените на стаята прокървиха....
Стана студено.....
Лежахме прегърнати...
Той плачеше – моят Страх,
уплашен от желанието ми
да го изоставя....завинаги!

Очаквам те –
пречистена,
притихнала,
притаила дъх,
притъпила всяка болка,
прегърнала коленете си,
преситена от самота,
превърнала се в цвете,
приела тишината,
преминала всички пътеки,
за да достигна до Кръстопътя,
на който сега живея.
Очаквам те....

~ ~ ~

Потънах в тихите води на съня...
изплуваха пред мен лицата на хиляди мъртъвци –
пропусках ги край себе си....
тялото ми, олекотено, сякаш на птица,
се носеше към себе си –
навътре,
през вените,
през капилярите,
през мислите, строшени от премисляне,
навътре – към ядката,
събрала целия живот
на проклетото ми тяло,
запечатала страха,
прибрала парчетата от огледалото,
което счупих
щом в него познах,
че вече не мога да се позная.....Страх....


.................

Моля те- поне в Нета ги публикувай.
Разтърсващи стихове.
невероятна си!

Благодаря ти.

И ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит...

и аз ти благодаря! мислех, че не се харесват особено, тъй като няма кой знае колко мнения - всъщност в тази тема сме 5:5...
Ами щом ти се нравят моите писаници - чети като пускам това-онова - правя го рядко, но пък ви засипвам


бъди щастлива!

Стиховете ти са много,много хубави!Бях изпаднала в апатия-лутах се в нета,нищо не ми беше интересно,докато не прочетох твоето "няма...."

Ако позволиш.Имаш какво да кажеш, има и какво да покажеш.В това, което си изложила има много поезия.Остава ти малкото, което обаче е и най-трудното и най-продължителното.Грубата работа, шлифоването, овладяването на формата и на езика.Тази работа отнема години.Ако си решила за тебе поезията да бъде нещо повече от моментно преживяване, не бързай, дялай, задрасквай и не се страхувай да почнеш отначало.Това е пътят.Друг няма.

Хей, Пер, не знам ти как приемаш писането на стихове - явно сериозно... за мен, обаче те са нищо - т. е. пиша когато ми се пише и каквото ми се пише, казвам го така, както ми се иска в момента без да се замислям за стил, шлайфане на стиха, търсене на най-удачната дума и т. н. - просто на момента ми теква, тежи ми, задушава ме някоя мисъл, и за да се освободя от нея си я записвам. Като я видя на хартия, всичко си идва на мястото и дори забравям, че съм написала нещо...
Не знам как ти звучи всичко това, даже сега се чудя защо ли ти обяснявам така подробно, но .... така стана... Не се приемам сериозно, така че не мога да гледам и до толкова сериозно на писаниците си - аз така им викам, а не стихове...., защото наистина не са истински, ошлайфани стихове....

айде, лека нощ сега..... до скоро..

Храча цигарена отрова
и утайка от кафе,
паля поредната доза
срещу скука и нерви..
самозалъгвам се...
пак горчи...
и не е от цигарите,
не е от кафето без захар...
просто в гърлото ми се спрял
целият свят
с всички свои мъртъвци и червеи,
сълзите на живите
парят небцето ми...

Наливам водка в жадното си тяло,
водка в огромни количества...
наливам я, за да удавя
и мъртвите, и живите.....

Това, което ми харесва е начина, по който смесваш сексуалност, чудовищност, нежност и самопрезрение. Поне аз го разбирам така. Прости ми ако не съм те разбрала. Мисля, че е ужасно красиво. Изразява нещо от мен, може би затова искам да го усетя така.

ami, mislia 4e sme na edna valna - tova e.........

Какво мислиш за Фройд?
Според него творецът е междинна фигура м/у невротика и сънуващия...
P.S. Фройдиският анализ на лит. текст не се смята за модерен.

Вместо мнение

ХХХ
Ще лекувам твойте рани
и ще те целувам пак
ще те отведа в земята
на изгряващия мрак

Пак ще си говорим тихо
разни глупави неща
скелет ще ни маха скришом
просълзен от доброта

Ще вървим сред гнила плът и
разрушени градове
ще се любим много пъти
чак на съмване ще спрем

Ще си спомним за войната
за загиналия свят
после ще се разтопиме
във изгряващия мрак

Благодаря, Хава.

И ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит...