Напомняне...

ГЛАД

Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...

От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.

Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.

Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом – изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.

Добромир Тонев

Тук има хора, които харесват поета. Негови стихове намерих на liternet.bg

...

Благодаря ти, Дима, от сърце!

Много ми хареса. И си мисля, че и нас гладът ни събира всеки ден тук. И жаждата, неутолимата.

Поради всичко и въпреки всичко... няма значение. Има значение да сме тук и да сме заедно, защото ни е гот!

и аз благодаря , Дима

Хвърли добро зад гърба си , ще го намериш пред себе си ...

Благодаря ти и аз, Дима. Зная всеки от тези стихове и въпреки това всеки път намирам нещо ново. Добри пишеше сякаш в моята душа- затова сега там усещам празнина. Като изтръгнато дърво.

Благодаря, Дима. Нека и аз оставя нещо от Добри:

***
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз не веднъж съм хвъщъл морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
нес а от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилието винаги си струва,
дори когато ражда нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.


****

Духът държа над тебе лък и стреля,
кентавър бяхме ние, бяхме цяло.
Навярно ще се съберем след време
след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави
смъртта, когато прибере телата.
Смъртта ни прави повече от равни,
смъртта ни приравнява към земята.

и краят ни завръща там, където
е коренът на цветето и хляба.
и щом държи филия с мед детето,
то значи че се трудим както трябва.

Какво че от въздушните си кули
оплакват тъжно тлеността ти, тяло...
О, гробът е една квадратна нула,
с която всичко почва от начало.

И ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит...

тихо ! шшшшшшшшшшт !

Колхида може би не съществува,
но тихо - да не чуе екипажа !

шшшшшшшшшт !
тихо - да не чуе екипажа - че Колхидата отдава я няма....

прост селянин, ама много прост ви казвам !

не само за твоята , светулчице ...
тези неща, които са написани и които имат стойност винаги ще си останат
там е истината .. да създадеш нещо , което и след теб ще остане

Хвърли добро зад гърба си , ще го намериш пред себе си ...