Някаква тема.

Днес си я човъркам цял ден. Ама така - като се сетя, чат-пат си я човъркам. И не можах съвсем да си я разнищя. Всъщност аз и темата не можех съвсем да си формулирам, но си рекох, че ако я търкуля тук, може с чужда помощ да ми просветне нещо.
Чудех се мога ли да отида в старчески дом. Ама не аз да ходя да живея, а да отида заради хората там. Всъщност дори не съм съвсем наясно къде точно има старчески дом наблизо, но дори и да знаех пак нямаше да съм ходила. Всичко там си е НДП (Нечий Друг Проблем) и мен просто не ме засяга. Всъщност аз наистина не познавам някой живеещ в старчески дом, но си мисля, че старците биха се зарадвали на каквото и да е разнообразие. И именно това ме плаши. Че с колкото по-малко можеш да зарадваш някого, толкова е по-трудно да го дадеш.
Това всъщност беше мисълта дето си я предъвквах днес. До колко е вярна не знам, но аз наистина бих се чувствала изцедена след подобно посещение.
Леле как се омОтах!
Мислех си още, че нищо не ми пречи веднъж-два пъти годишно да ходя в някое подобно заведение. А от друга страна си дадох сметка, че надали ще го направя. Плаша се от нещата, които ще видя...
Май не можах добре да се обясня, но пък нали това ми беше идеята - с нечия помощ да си наместя мислите.

[email protected]

Защо такива настроения, детко? Какво породи тези тъжни нотки сред зеленината на останалите ти мисли?
Но понеже съм бил в такова състояние ( а пък и в такова учреждение - като спонсор), бих ти помогнал да си "наместиш мислите"...
Не се страхувай, че ще бъдеш "изцедена" от такова посещение. То е същото като да отидеш в болница... или просто да вървиш по улицата и да се сблъскваш с хорските съдби...
Толкова мъка има около нас - навсякъде! Въпросът е - доколко ще я допуснеш вътре в себе си, ще я приемеш като своя... ще се опиташ да я излекуваш... А дали е възможно? И доколко е нужно?
Когато човек е щастлив - той иска и всички други да са такива. Когато има достатъчно - иска да даде и на другите.
Мисля, че е така. Поне аз така го чувствам.
Помагал съм и винаги бих помогнал на човек, който наистина се нуждае. Без излишна комерсализация и показност. Без желание за дивиденти.
Знам, че и ти би го направила.

МНОГО се радвам да те видя!
Обаче чакай аз да си се върна на темата. Въпросът не е в това, че мога да го направя. Въпросът е в това, че не съм го правила и, че надали в скоро време ще го направя.
А мисълта ми беше тъкмо за ОНОВА изречение, че колкото е по лесно да се даде нещо, толкова по-не го даваме. И защо е така?

[email protected]

Макар разбрах основната тема, първо ще се спра на страничната...
Аз изпитвам притеснение от евентуално посещение на подобни места. Това е продиктувано от следното обстоятелство: имам позната, която по линия на една фондация беше посетила дом за сираци. След това посещение изпадна в депресия. Не се чувствам готова за подобни посещения, пък и в болници ми прилощава: като видя, как се мъчат хората, мъката направо ме задушава и съм на път да припадна.
А за даването: по-моему се дължи на факта, че човек винаги разсъждава и реагира спрямо света егоцентрично. Когато на него нещо лесно му се дава, той го цени малко. Усилията по "даването" също...

И страха от депресията, за която говориш.
А и... може би не става дума само за едно посещение, а за твърде много емоции.
Друг е въпроса, че никога няма да е достатъчно и винаги ще е малко.
И колкото и абсурдно да звучи, е по-лесно да отидеш като спонсор (както спомена Мишо), от колкото просто така. Може би, защото в единия случай се знае, че отиваш да дадеш нещо материално, а в другия си даваш душичката. Знам ли?

[email protected]

Ходих веднаж, ужасно е. Като си представиш, че някои от тях са били Личности, а други цял живот не са имали никаква грижа, освен за собствената си персона и сега трябва да "живеят" заедно....

Няма лабиринт, на който да не може да намерим входа...

какво те накара да отидеш?

[email protected]

Беше при бабата на един мой приятел, преди време.
Не зная как ще е в бъдеще, но бих предпочел да умра пред възможността да прекарам последните си дни на такова място

Няма лабиринт, на който да не може да намерим входа...

Голям абсурд. Чичото на моя приятелка, запомних го така - чичо Нечо. Та, този същият чичо Нечо беше десет години в старчески дом. И му харесваше. Занимаваше го идеята да напише нова, абсолютно нова енциклопедия, която да съдържа всякакви данни за страните по света. Събираше информация в едни огромни тефтери, като онези от едно време, в които пишеха счетоводителите с дълги черни ръкавици... Та, чичо Нечо се спомина. Отиде си. И питам приятелката - когато ще го погребвате?! И изумяващия отговор - Чичо Нечо завеща трупа си на Медицинска академия за опити...
Човекът не е искал роднините му да отделят пари, за да го погребват...
Ужас.

На никой нищо не давам, докато не ми поиска.
Ако ми поиска внимавам какво и на кого давам.
Най често не съм дал когато е трябвало да дам и бързо забравям.
Много съм лош.
Благодаря ти , че ми показа колко съм лош.
ПЪТник

Не съм исакала да ми благодариш. ;)
Защо ли си мисля, че не си толкова лош?

[email protected]

На такъв човек никога не му е скучно със себе си...

[email protected]

..А за някои хора това е много хубаво място....ако са загубили съпруг/а...близките си приятели...децата има са далече..и те остават самотни...а там намират нови приятели...и нова среда...понякога даже и нова любов, колкото и смешно или невероятно да ни звучи това...
..всъщност какво мислите вие за любовта на 70 години?...намерена именно в един такъв съвсем обикновен неугледен, дори грозен .. старчески дом....

Ако не аз, то кой?!

Прривет!
Лош съм.
Нали виждаш , че лъжа и си противореча
ПЪТник

Ами както очевидните неща са най-трудни за забелязване, така е и с простите неща.
Най-трудно се намират и дават.
Де да беше сложно - да се напънем и да го направим.
Но като е просто...
Това си е някакъв принцип, миличка моя.
Нали знаеш - когато ни е най-трудно изведнъж се мобилизираме и намираме неимоверни сили у себе си да се справим с какво ли не.
И изведнъж ни съкрушават дреболии. Може би защото си мислим, че са толкова дребни и незначителни, та няма нужда да се борим с тях. И те някак неусетно се промъкват и ни завладяват.
Май се отплеснах.
Ама ти сигурно ме разбра де.
Вероятно подценяваме "простите" неща, наричайки ги "прости".
Защото съвършенството се крие в простотата, а именно то е най-трудно за постигане.

Затова ще да е. Защото лесното е трудно.

Всъщност се зарадвах да те видя, затова отговорих. Лек ти ден!

[email protected]

Пфууу, къф си лош!

[email protected]

Грахчеееее....
Може и да съм гладен, но не и Лош?
Я прочети последната ми тема в клуб религия да видиш , че лошите сме добри и добрите сме пак добри и че аз не съм нито едно от двете.
ПЪТник

угодия нямаш!
Да те черпя една зелена салатака, поне гладен да не си, добри ми лоши ПЪТнико?

[email protected]

Мила си .
Стомаха ми е под контрол. Колкото му дам толкова. Аз съм шефа.
Сетивата ми са гладни. Те са шефа ми. Нещо да ме черпиш?
Лек ден ти желая .
ПЪТник