Не зная

Така се оказа. Не зная. Когато разгръщам учебниците се случва да разбирам по нещо. Понякога е само една цифра, друг път дума. Може и цял пасаж или уравнение. Но зная - някак подсъзнателно - че всичко остава между кориците. Когато затворя книгата загубвам мириса й, покрай мен бавно преминават сенките, чувам стъпките им - отварят вратата, тихо се шмугват в коридора и се плъзват надолу по стълбите.
После може би спират такси.
Знанието сяда до шофьора, защото не обича да се вози на задната седалка и изрича произволната посока. Едикояси улица и някой номер. То иска да се върне обратно при мен. Апаратът цъка, шофьорът пуши. Моите спомени се завръщат - с празен порфейл, за да платя сметката. Да го поканя и да пусна машината с кафе, да замирише отново на сесия или детската книжка за онзи, който имал трима сина. Ще седна срещу него и ще чакам. Не зная какво. Сигурно първо ще ме попита - колко е две и две. Ще отговоря четири. После ще го питам дали навън наистина вали, защото върху моя прозорец нещо барабани. Ще поговорим за времето. Няма да издържа до край. Тъкмо преди да запали първата цигара ще се осмеля - Кажи ми, колко пъти станаха вече?! Не ти ли омръзна да ме мъчиш и да се връщаш временно - за една нощ само, да ме притискаш с въпроси. Да се измъчвам после...
Такова е знанието понякога. Аз не го познавам от близо. Пишем си, понякога. Не помня обратния адрес. Някой да ми припомни, моля. Имам изпит скоро. А конспектът е на чужд език...

Понякога това действа ужасно потискащо и безнадеждно.
Друг път пък същото това осъзнаване както и мисълта, че съм ей такава --->·<--- нищожна прашинка може да ме накара да се почувствам леко и слънчево и да изпитвам ако не радост, то поне чистота... Всъщност някой дали знае кое е по-голямо? Радостта, или Чистотата? Аз не зная. Пък и - както винаги - зависи. За какво, и на какво, и кой се радва. Всичко си има + и -, а понякога пък е ± , ама пак - зависи.
И моето знание бяга по стълбите, надолу, и това става понякога още докато книгата е отворена пред мене. То сякаш само използва очите ми, за да може да излезе от напечатаната хартия, да се добере до вратата и... после ходи го стигай...
Понякога се ужасявам от това какво ли би било, ако знаех Всичко - защото не зная. Не зная дали ако знаех, това нямаше да ме накара да загубя всичките си стремежи - че за какво биха ми били? Илюзии - не би имало място за тях, Мечти - за какво да мечтаеш, ако всичко е близко и достижимо, като знаеш пътя до него... Или дори ето така - нали, за да знаеш нещо, би трябвало да си извървял пътя до него, тогава какви мечти?
И такава светлина би ме заобикаляла, ако знаех всичко, че щеше да е непрогледен мрак... и все едно щеше да е.
Друг път му завиждам - няма скрити неща за него. Всяко най-малко и закътаничко местенце и мигче от вселената и нейните закони и факти и всичко е на дланта на знанието. То може да разглежда всяко нещо и да знае всички връзки, които спояват нещата в материя, или в дух... Може да бъде където и когато си поиска... ако иска. То няма нужда от обуща, нито от дрехи. Не се страхува и срамува от нищо, няма въпроси, които да го тревожат и да развалят съня му, а пък и от сън няма нужда. Няма чужди езици за знанието. И то нищо не иска...
Аз също не познавам знанието, нито зная неговия адрес. Понякога му пиша писма, пълни с въпроси, понякога със сълзи и гняв, или радост, понякога сгъвам просто празно листче в някое от чекмедженцата в черепа си и това е то, писмото. Няма как да изпращам тези писма, защото не зная къде.
Но се надявам, че знанието знае моя адрес, където и когато и да се намирам.
И понякога все пак ще ме докосва.
Тези докосвания... не зная на какво да ги оприлича... пък и никой никога няма да ме попита, или изпитва по предмет, касаещ това.
Аз също не се питам на какво приличат, защото ги чувствам и различавам.

Страх ме е от себепознанието.
Току виж съм започнал да се разминавам със себе си с кимване, като с познат...

просто е невъзможно
: )

...си си го представила много нагледно сигурно и затова ти е смешно :)

какво е "себе си", същото ли дето говори от първо лице?

това ": )" беше отделно и не беше смях.
не обръщай внимание, все едно - вече го няма.

Престанах да се плаша от себепознаването. Преодолях се. Страх ме от останалите знания. Със себе си не мога да се размина.

само едно е страшно, да не осъзнаваш, че не знаеш.
И на мен ми се струва, че се познавам, обаче понякога така се изненадвам...тъъъкмо реша, че няма нещо дето да не го знам и хооп, изненада! Ама това аз ли съм? Аз ли реагирах така? Олеле, ако наистина знаеш начин за себепознаване, казвай!

Ste ti kaja moja. Ljubopitstvoto. Kum vsichko i kum vseki. A po tozi nachin i kum teb. Problemut e, che vseki otgovor porajda novi vuprosi. Ama v tova mu e i charut. Na ljubopitstvoto de. Za malko da kaja, che ne e za vseki, ama njamashe da sum prava. Za chovetzite e. Drugite se zadovoljavat s otgovorite.

Iskash li da budesh shtastliv, ne ljubopitstvaj. Ili po-pravedno kazano: "kojto trupa znanie, toj trupa pechal." Ama kak si zaslujava samo da znaesh!
Sledovatelno, iskash li da budesh shtastliv - ljubopitstvaj!

"преодолях се" и "страх ме е"
ясно е че себепознаването не е за страх
аз говорех за себепознанието, за застиналите образи на себе си

Не можеш да отречеш, че в процеса на самопознаване - през
времето, годините, миговете е страшно понякога. Не е лесно
да се приемат лошотиите в себето, пък и хубавите неща трудно се понасят. А прекрасните още по-трудно. Успехите, например, трудно се носят
понякога, а с тях и отговорностите.
Застиналите образи на себето. Това не го разбирам. Образите толкова бързо се сменят, толкова понякога е трудно да се определи кой от всички аз ще се събуди и кой отново ще заспи. Може би сме като посетители в галерия, а от всяка картина в нея ни гледа някое предишно или бъдещо аз...
Затова и казах, че като че ли съм преодоляла част от сюжети, които виждам.
Хубаво е, че скоро няма да затварят галерията. Поне се надявам.

Да, права си за образите на себето. И това за преодолените сюжети е важно уточнение - не да спреш да гледаш навътре съвсем; опасността е да не се остане там. Изпитвам sym-pathia.
Предполагам че галерията не е отворена за посетители. Разчитам на гостуващи експозиции.

Най-хубавото е невидимо за очите

Вървях си по улицата към къщи, както обикновено. По същата прашна улица, галена от студения вятър, отвяващ мислите ми. Пред мен мина една кола. Вътре бях Аз! "Не, не! Внушавам си." - помислих. "Жената в колата вобще не приличаше на мен." Беше много по-различна от мен. Не знам защо реших, че тя е Аз. Ако беше Аз защо не спря? Защо не спря поне да се попитам накъде отивам, къде съм била и какво търся тук... Защо не изчаках дори себе си? "Това са глупости! Аз съм си аз и сега се прибирам вкъщи." Повървях още и видях същата кола, която видях преди малко. Беше спряла, Аз също беше вътре. Тя излезе и ми махна да я последвам. Напълно се стъписах. Аз беше съвсем друг човек, но все пак - същата като мен. Да. Вече го почувствах - жената, след която вървях съм аз! Заведе ме при много хора.
- Виждаш ли всички тези хора? Ти можеш да бъдеш всеки един от тях. - каза тя.
- Как така?!
- Ще ти покажа. Излез от тялото си.
Излязох.

all is only suggestion

Накрая душата на рибаря си тръгна разплакана през блатата.

Нито един шаран и тоя път...) Следващият път ще си купя торни вместо бели червеи... Си мислела душата на рибаря.
Шегувам се.

си казала малката русалка.:о))

Хе-хе.))) А години по-късно щял да потъне "Титаник". Горката Селин Дион, добро момиче, ама такава й била съдбътъ)

Преди това пък щял да загине Максимус. И нямало да познае никога музиката към филма.
Poor, little Maximus.:o)))