М О Б И Т Е

Ая стоеше до вратата. Не помръдваше в застиналото си положение. Изглеждаше така сякаш не дишаше. Аду продължи да говори. Говореше за предпазливостта, за толкова необходимата хитрост, говореше за следващите точки от грандиозния план, за това, колко слаби места имат Главните. Говореше, говореше, докато Ая не го прекъсна, опасявайки се, че въобще не се кани да спре. - И ти ще станеш главен моб, и ти ще оглупееш от бездействието на живота си. - Няма да стане! – отрече Аду. - Ще забравиш, че съм ти помогнал и ще се отнасяш с мен, както се полага да се отнасят Главните с женските моби. - В никакъв случай. - Имам още две години живот. – каза Ая внезапно. – Ще дам последния си принос в два материализирани моба и свършвам до тук! - Недей! Ти си ни нужна, а не в материализациите си! – извика, виждайки появата на мъглив ореол около тялото на женския. Ая притежаваше рядкото умение да изпада в транс, говорейки, и с отворени очи. Сгъстяването на въздуха започна да се измества пред нея. Бъдещото тяло се окунтурваше лека-полека. - Успокой се. – промълви с отслабващ глас.- Последният материализиран моб ще приеме всичките ми способности. Един месец ще действа така, както аз бих действал. Нали толкова Ви трябва до победата?… - Да, месец и нито ден повече. – Аду. – Най-мечтаната промяна! – той отвори уста и се усмихна. Неговото поколение се опълчи срещу Главните по по-изобретателен начин от предходните и още от сега, победата му беше сигурна и нищо не беше в състояние да попречи на надигащия се фонтан на успеха. Аду плъзна поглед по одеждата си. Наистина, какво по-примамливо имаше в живота, от това да си главен моб? Нямаше такова нещо. Имаше игра и цел, но такова нещо – не, или поне, не беше чувал да е имало някога.

не разбрах нищо, но накрая ми стана някак тържествено на душата. Долу Главните, да живеят мобите!