Току що

човекът, когото обичам влетя в стаята и пусна радиото. Потекоха звуците на народната "Що ми е мило и драго" в разкошно изпълнение на ансамбъл "Китка" (както съобщиха след това). Дотук- нищо особено- гласовити певци и красиви народни песни в България дал Господ. Е да ама това става в Америка по местна радиостанция, а ансамбъл "Китка" е група ентусиазирани американци. Позадрямалото (за момент) носталгично чувство у мен се сепна и се разприказва, тоя път примесено с гордост ( понякога изпадам в екстаз , слушайки любима българска народна песен). Питам себе си и вас, приятели, какво може да е е подтикнало тия хора да запеят български песни? И ще може ли? и трябва ли? и, ако да- какъв е начинът? светът някога да се осъзнае като едно единствено цяло (голямо село). Какво разбирате под национално чувство и колко важно е то за вас ? Има ли у абстрактния хуманист (интересуващ се от общочовешките неща) място за национално чувство? Вероятно на мнозина от вас въпросите ми ще се видят леко "мухлясали" на фона на идеите за "матрицата", или "глобалното село", занимаващи мозъците на съвременния млад човек. Но ето, че мен ме вълнуват всичките тези идеи ( и се чувствам свежа като прясна марулка ,обикновено и толкова умна :^) )

но мисля, че това е патерицата, на която един недъгав, или нека по-меко да го кажа, несигурен в себе си човек, се изправя, за да погледна света не от болничното си легло, а от собствения си ръст. По време на пребиваванията ми в чужбина установих, че носталгията е просто повикът на навиците, които ни свързват с едно място, с определени навици, с определени хора. Нека това не звучи като отричане. Просто се опитвам да намеря корена на тези чувства, защото дълго време са ме вълнували пряко. По скромната ми преценка националното чувство и носталгията по родината се явяват там, където човек не може да се приспособи. Където отказва да възприеме различното. Често самата аз съм изпитвала това чувство и после съм си давала сметка, че това е отказ да изляза от собствения си малък и ограничен свят. Не че не трябва да се гордеем с нещо, което сме наследили (а всъщност каква е нашата заслуга за това, че сме го наследили? Да не би някой да е избирал къде да се роди?), но най-често срещаният случай е, че го виждаме и се гордеем с него, едва, когато сме откъснати от него и объркани от новите навици и привички, които ни се налагат. Личен опит. Сигурно различен от личния опит на другите. Но поне споделен. :о))))

но купувам много бързо. Може и от чужбина. Важното е да е бърза. Солената шунка е сладка на фона на непреживяните неприспособимости‚ към средата‚ която обаче може да бъде усвоена‚ тъй както организмът усвоява така необходимите за него масти. Мазни масти‚ в големи количества.

благодаря за споделянето- аз за това писах, защото ми се искаше да споделя и някой да сподели с мен. Хареса ми сравнението с патерицата. Но не са ли всички съществуващи идеи патерици, с чиято помощ да си извървим-изживеем живота? Някои патерици ползваме всеки ден, а други- по-рядко. Някои тояжки имат криле, а други са тежки и не стигаш далеч с тях. Сега се опитвам да разбера що за "дърво" е националното чувство. А способността за приспособяване- по биология сме учили, че тя е заложена (друг въпрос е кой я е заложил) у живите организми. Това, че е ЗАЛОЖЕНА малко успокоява чувството ми за вина. При мен приспособяването започна с търсене на приликите между предишното и новото, между хората... Права си, Зу, че оценяваме какво означава за нас едно нещо, когато сме далеч от него. Това се опитвам да направя и аз...

нямах предвид биологично приспособяване. Ама ти го знаеш :о)))) Не знам къде си, но понякога е еднакво трудно и да свикнеш с новото и да търсиш старото. Няма и не може да има рецепта, именно защото идеите НЕ СА заложени в нас, ние си ги отглеждаме. Или ги отглеждат в нас като фикус в саксия. :о))) Желая ти където и да си да живееш в мир със себе си и въпроси като този, който постави да ти хрумват единствено като любопитство, като закачка и занимавка, а не като най-действителен тормоз. Наистина ги го желая. :о))))))))

най-хубавото пожелание, пращано ми от доста време насам- да живея в мир със себе си. Благодаря, Зу! :^) А за горните неща - началото беше много трудно, но напоследък се справям добре. Сега болката не е така мъчителна и постоянна, а е по- скоро от оня тип, за който ти (ако правилно си спомням) говореше- положителна и водеща напред. Отгледах си нови идеи- дръвчета вместо някои стари и си ги харесвам не по- малко от старите. Някои от тях са дори много по- зрели. Сега нещо ми казва да отида да отворя тема за мира със себе си, за да имам мир със себе си :^)