Дзвер,

какво чувстваш когато навън е слънчево и пеят птички? съвсем чистото възприятие какво е? или нищо не зависи от това... не, не може да не зависи. та? (наистина ме интересува това - насериозно.) (а и от други разни желающи да споделят :)

Събуди ли се вече ловеца в теб?

а ти - какво ще кажеш за Не-спящото ? вечно безсънният лов... на неуловимо - но - аха-осезаемо...

има нужда от сериозна почивка, а ако е търчал след нещо "неуловимо - но - аха-осезаемо" му се полага и сериозна награда (в случай че оцелее).

не се интересува от наградата, нито от оцеляването. като някой, който преминава през еднометрова коприва и къпинови храсти, все едно че по асфалтова магистрала е тръгнал. и изобщо не поглежда надолу - не желае.

имаше едно време‚ има го и досега един човек. той мислеше‚ че е ловец. нямаше нито пушка‚ нито мрежа‚ нито капан‚ кепче‚ въдица или каквото и да е пособие за лов. бродеше през световете си и желанието му да бъде ловец беше толкова силно‚ че наистина отвреме навреме улавяше по нещо. уловът сам идваше при него и трудно е да се каже кой кого е уловил. дори невъзможно‚ комай. той държеше внимателно в шепите си уловеното и му се радваше. радваше се да разглежда всичко‚ което се случваше. "колко си чудесно!" – мълвеше той. "как красиво си..." – добавяше и милваше с очи това в ръцете си. "остани така‚ такова‚ каквото си. не си отивай никога‚ дори и на другия край на някой от световете да бъдеш‚ искам да си все такова – златно и прекрасно... "– молеше и заклинаше. "ще те нося в сърцето си‚ никой‚ когото съм уловил‚ никога не може да излезе оттам." – звучеше като наричане. то се сгушваше там – в тези топли шепи и горещо сърце и притваряше очи. въздъхваше на пресекулки‚ от облекчено успокоение. "намери ме." – каза то. "да‚ намерих те. красиво е да намираш и да бъдеш намерен." "ще попея!" – светна то. "красиво е‚ когато пееш. песента е красива‚ ти също." "уморено съм." – веднъж се случи да усети то. "колко красиво си винаги. харесвам те така. но ще ти мине." "вярвам ти." – каза то. "остани така." "виж! правя звезди! виж‚ излизат от сърцето ми и политат... за тебе са... аз ли ги направих?" – невярващо попита то. "да. ти. невиждано е..." "обичам те!" – звънна то. "да‚ намерих те. красиво е да намираш и да бъдеш намерен." "жадно съм." – изплака то. "красиво е‚ когато пееш. песента е красива‚ ти също." "но аз не пея... плача..." – прошепна то. "колко красиво си винаги. харесвам те така. но ще ти мине." "колко... горещо е тук... и сухо?" – опита се да попита нещо то. "остани така." "май...умирам..." – помисли само то. "да. ти. невиждано е..." после... какво се е случило после? никой не знае това.

...ами ...случи се едно меко натъртено място...

защото твоята приказка също не се е случвала. не се е случвала. това, което ти разказа, НИКОГА не се е случвало. когато някой някога ме попита - - дали има нещо, за което съм Уверена, че не съществува, ще му разкажа тази история.

.

не се тръшкам по детски инатливо, когато казвам че не е. онова, прекрасното, не може да е по-слабо от ловеца. нищо че ловецът в случая е по-зъл и от онези, които стрелят направо.

1. защо? изобщо ти хрумва‚ че нещо може‚ а друго не може 4. в тази история няма лоши и добри. 2. откъде пък накъде? то да е прекрасно 5. ловецът не е зъл. 6. знаеш ли колко? е лесно да се умре от жажда. просто единствено необходимо е да не можеш да достигнеш... да няма вода. 3. не е въпросът в силата‚ ни в слабостта. 7. ловецът казва: "ти си прекрасно." то казва: "жадно съм." 8. то е живо – не някакво северно сияние‚ несполучливо попаднало на екватора. а може би точно там е работата‚ а? ще помисля още‚ за друга история. денят върви напред‚ разкършва уморени плещи и смъква на прага на нощта ведрото с вода от главата си. луната чака‚ окачена на своя гвоздей в ъгъла‚ излъскана с пепел от огнището. ще има звездопой.

тъжна тъжна тъжна смразяваща кръвта ми истина.

Сама си смразяваш кръвта - щом вярваш в истина като тази. Онова, което човек не е пожелал, не се случва. - Нарича се Сила.

Когато непрекъснато търсиш Отвореното, никога не успяваш да се насладиш в уюта на Затвореното. А то също съществува - така трябва. То е ориентир - не го пренебрегвай. Иначе изпадаш в смазваща върволица неизвестни, бягащи определения. Къде е твоят Дом, НеОНеЛ ?

душичка мила си ти, И. някога и аз вярвах в това...

веднъж‚ в детството ми‚ съседката маник от долния етаж се разкрещя с богатия си арменски глас: – иване‚ иване! баща ми излезе бързо на балкона‚ още по–бързо се извърна към мене и каза: – тичай‚ бързобежко‚ към свирковия храст! не попитах какво...(това е първото място‚ където бих се отклонила от разказа си‚ но няма) изтичах и до храста видях голямата жълта котка на маник. дебнеща. – наляво! ей там! – сочеха баща ми и съседката. и го взех. беше голямо грозно пиле‚ кафяво и никакво на вид. очите му гледаха празно. май не виждаше от страх. прибрах го у дома и всички се събрахме да обсъдим. какво е. живо ли е. какво да правим с него. как да правим‚ каквото ще правим. като първа спасителна мярка мама отвори човката му и силно плю в нея. пилето се ококори и запъха тежко. мама го похлупи под едно плетено кошче‚ а татко в това време гледаше в енциклопедията – кой? е това. – керкенез. – видима възраст – неспособен да се храни сам. – месояден. – възрастната птица повръща дълбоко в гърлото му полусмляно месо от гризачи‚ бръмбари и... ха сега‚ де? добре‚ че поне нямаше призивен звук‚ който да го кара да си отваря клюна. с храната родителите ми се справиха. татко изтича до аптеката и купи някакво лекарство за болни от язва или гастрит – не помня‚ което съдържа в себе си веществото‚ което смила храната. мама накълца малко месо в една купичка и разбърка малко суров жълтък и капка от лекарството вътре. похлупи я и след час храната беше готова. после взе дебела пластмасова кука за плетене‚ сложи на края на топчето й топчица месо и го тикна в гърлото на пилето. то преглътна. така ден след ден. то растеше. опери се. постепенно започнахме да му даваме чисто месо. изнасяхме го на балкона. то не свикна с нас. възрастната птица идваше всеки ден. викаше го. то не можеше да отлети с нея. мина още време. веднъж птицата дойде и го примами да кацне на перилото на балкона. избута го оттам. то не можа да се задържи на крилете си и падна отново до свирковия храст. успях да изтичам преди жълтия котарак. прибрах го. птицата отново долетя. това се повтори десетки пъти този ден. накрая пилето полетя. отиде си без да се извръща назад. никога повече не ги видяхме. птицата не го забрави. това е инстинкт. аз не го забравих. това е... не зная къде е моят дом‚ нито къде е неговият. домът е там‚ където е сърцето. не зная дали така трябва‚ но така е. ––––– знаеш ли кога не питаш нищо?

и представа нямам какво е - да питаш нищо. значи Дом - е това, към което те тегли сърцето? - значи безброй бездомници бродят безвестно... ...представих си се в ролята на жълтия котарак.образи като него винаги остават встрани (на "повествованието ;).

там е домът. към където те тегли сърцето. безброй бездомници бродят безвестно‚ също да. не питаш нищо‚ когато вярваш на казаното. не ти и хрумва. но е рядко‚ ужасно рядко случващо се. и.‚ жълтият котарак можеше да бъде какъвто и да е на цвят. дори можеше да е никой. да е нищо. просто глад. или пък жад. можеше да е мигновено пречупване на шиен прешлен‚ от несполучливо падане... или каквото ти хрумне друго. нещото‚ което и до днес не ми дава мира е – откъде? в този така градски‚ така квартал‚ се взе диво пиле бебе керкенез и неговата дива майка птица...

Това, че правилото "бебе керкенез не попада случайно в един така градски така квартал", се е оказало лъжа ? ...откъде... - предполагам, откъдето идват "насреща" и "някъде"... ...просто някой някого е потърсил - и някой някого е намерил. ти. пилето. жълтият котарак...