просто мисъл

Хитър Петре, ако прочетеш този постинг ето и моето предложение за смяна името на клуба - нека бъде просто "мисли" едни се дразнят от вечното, други от шареното... та нека се угоди на т.н. болшинство понеже всеки си има някаква мисла, надявам се, че никой няма да се почувства оскърбен лично от едно такова ново име на клуба пък и по-лесно ще се пише някак си, да не говорим за четенето... но извън това предложение ето една мисъл, която не е важно кой е снесъл/въпреки, че не е безинтересно/, а какво е мислил: "Истинско освобождение ще дойде тогава, когато трудът ще престане да смачква играта, етикетът - чувствеността, логиката и разумът - фантазията" та искам да ви попитам: това утопия ли е според вас? и достатъчно ли е да се почувства някога някой щастлив? а след това?

Положението, че нещо е утопия, не може да се приеме като поставено и непроменимо след това. Безброй утопии са се превърнали в реалност досега. Е, да - може би фраза тип "хората са равни" или " светът е Хармония" си е абсолютно неосъществима утопия. Май. Но нима това означава сами да си поставим граници, в които да вървим напред? Животът едва ли е игра с различни нива, които накрая се превъртат. Винаги ще има Още, Винаги ще има Непознато, и никога няма да изоставим съмненията си в това дали е възможно "истинското освобождение", дали някога ще настъпи "всемирната любов". "Невъзможно" съществува само когато Ти го определиш като такова, в противен случай за нищо и никъде спирачки няма. Та затова - на въпросите ти - утопия е това за истинското освобождение, да. но щастлива би ме направила не само тя, а и стремежът към нейното осъществяване. а след това...?

Достатьчно е дори само веднаж човек да се почувства щастлив! И това не е малко. Ако човек успее да запази детско в себе си, може да реализира до голяма степен гореописаната свобода. Само детето играейки работи, запазва чиста чувственост, подчертана от етикета, логиката и разумът му се подхранват от фантазията! Не убивайте детето в себе си!

разсъжденията ти са отражение вероятно на разбирането, че живеем за другите да, ама не човек се ражда сам и умира сам и само се залъгва, че живее заради другите и колко кг щастие може да понесе?? и най-страшното идва "след това" а безспорно е вярно, че "стремежът към нейното осъществяване и т.н." така поне мисля аз :)

човек се ражда, благодарение на други двама. умира - благодарение на десетки други. - но - за да не остане само буквалното : Вярвам, Човек живее заради другите - те са в него, той е в тях, предопределени един за друг, несъществуващи един без друг. "след това" не би трябвало да носи страх.защо? само защото е непознато ли? напротив, бъдещето само по себе си успокоява, то винаги Е, рано или късно. така пък мисля ази ;)))))))))))))))))))))

Izvinjavaj, ama tova ne e prosto misul - a konglomerat ot emocii, s pretencii za misul, v koito zatuvam - i ne moga neshto da gi shvana...

Вал, не си длъжна да разбираш написаното - каквото и да е то. Някой скоро ми напомни надписа над Платоновата Академия - "Който не знае математика да не влиза". Не ме разбирай погрешно - просто мислите на който и да е човек са прозрачни за едни, мъгла за други, и така е с всеки. Затова имаме различни приятели, затова самите ние сме различни - "Бог не е създал дори две еднакви листа в гората". Все пак - вероятно наистина съм била неясна - онова, което мисля, е : утопията е граница, която Човекът макар и подсъзнателно си поставя, и отсича - "невъзможно е". но това не означава, че самата Утопия няма смисъл, както не значи и че трябва да престанем да се стремим към нея. а удоволствие/щастие може да се постигне не само в осъществяването на дадена Утопия, но и в усилието, в пътя към нея.Просто но семпло.

Poneze dokolkoto razbiram ima problem drugade - i az iskam da buda jasna. Vtoroto vkljuchvane beshe mnogo po-izbistreno. A tova koj, kolko i kak razbira - drugi precenjavat. Dokolkoto sam te chela - prekaleno mnogo nagnetjavash neshtata - padam si po po-bistur, jasen stil. Osven tova ima mnogo obshti polozenija, kojito sa zaimstvani ot kude li ne... Nad vsichko cenja lichnoto mnenije, a ne sumiraneto na kupishta chuzdi sentencii.

Мислят си хората, мислят си .... и кой знае защо си мислят че другите не мислят правилно .... Гледах една планина. Приличаше на куче. Срещнах един приятел, който също я беше гледал, на десетина километра от мене. Той твърдеше че планината прилича на овен. Така и с вашите мисли. Прибързани изводи правят хората. Това им е проблем. Как мислите, аз и приятелят ми били ли сме прави ? Били сме. И не сме били. Зависи от гледната точка. ЗАВИСИ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА. .

Личното мнение и чуждите сентенции никак даже не се уравновесяват едни други, нито си противоречат. Как мислиш се формира това лично мнение? Цял живот отбираш оттук оттам по нещо, и оп > твоята позиция. Няма значение дали я изразяваш просто или сложно, важно е да е твоя, да я мислиш истински, и да има Някой, подчертавам - Някой (не Всички), който да я разбере. А от клишетата трудно се бяга - и то само защото никой не знае какво Точно е клише.Неразпознаваемо е. Бистър ясен стил обичам и аз. За някой неща. Най - вече за : "Казвам се Пена, имам чихуахуа и живея в Бужумбура". Не всичко се изразява с по две жаргонни фрази. Не Всеки може да се изразява - Въобще. И Никой не е длъжен да се изразява така, както Някой друг желае, освен ако сам не избере да го направи.

Добре де, добре... "Казвам се Вал, имам мителшнауцер и живея в София.":))))))) Мяу, много си войнствена напоследък, а това променя границите на толерантността. Въобще не искам да те уча на това и онова. Ние с теб просто сме много различни като мислене може би. И какво от това? Нека не го правим на въпрос.

Вървя си аз един ден по улицата, мисля си за нещо, а си мисля също и че слънчевата ми усмивка озарява ведро и бодро всички минувачи.Своевременно ме среща приятел и загрижено ми заявява "Що си се намръщила така - да не е умрял някой?". Та така. А тук из клубовете стават и по - грандиозни грешки - някой го обясняваше като "пасиви на вида комуникация". Имаш най-искрените ми благопожелания, Вал ;))))))))))

:))))))))

.... е любимата ми държава, до момента, в който й се назначи правителство и й се напише конституция, задължаваща всички да мислят утопично.