edna mnooogo dylga risunka:)

Седя и гледам монитора от едно известно време и...в главата ми се прокрадват късчета мисли..., но нищо конкретно... "аз не мога да проумея, че..." , "времето е едно ... такова...", "трябва да се задействам..." "той беше...", "боли...", "заспивам...","...малка и ничия"... Пак ще се получи нещо тъжно...,но аз ... "трябва да се...", "стой, къде?!?!?" но аз съм прекалено наивна; не ! прекалено нереална... "това са глупости". Вървя в гора, а край мен се носи дъха на ... "удари се", "загубих го и...", на онази тъжна пролет пропита от мириса на борови иглички и нещо различно. Не знам защо съм там, нито къде отивам. Знам само ,че вървя и пулсиращото ми желание да избягам ме води , но на къде?!?!? Вече не съм в гора , край мен няма нищо... не е тъмно, но е някак празно... усещането за безвремие е болезнено... "не искам да те виждам", всичко е адски тъжно, но на мен ми е странно весело...очите ми се усмихват, но...вали ідъжд...сълзи...а аз се смея...и плача с чуждите сълзи ронещи се от бездънието... "обичам...мразя" Подариха ми цвете, роза...красива е. И тя е като мен - красива но тъжана, отскубната и умираща...бавно и сигурно. Не, НЕ!! Аз съм тук и продължавам...не умирам...силна съм, мога, знам, "чаках прекалено дълго", "не вярвам, теб те...нищо...". Обичам розите - те са истински...жени! Красиви, тайнствени, скрили в омайноста си "спряло е и чака" реалната си същност...но недосегаеми за всеки...лесно раними и раняващи...нежни същества! Трябва да пиша, а не се сещам какво, трябва да го измисля, но нямам идеи... "защо стана така", " тя беше там" за да изпълня възложената ми задача... Нямам и сили... а само желание да се скътая и да заспя. Пак съм в гора, пак се блъскам в огромните борови стволове, изчезва ароматът на иглички, просмукава се наситената тежест на горчиво изгарящо стърнище... Продължавам да вървя и жаркащи въгленчета се набиват в стъпалата ми. "боли ме глава", "защо ме гледаш така..." Аз не усещам болката, продължавам да вървя...,а задухът е непоносим; няма дим, но люти на очите; затварям ги, сълзи се стичат от под раздразнените клепачи... пастелено, всичко е пастелено и меко, нежността е на всякъде; отварям ги... заслепява ме ...не виждам нищо- светлината е прекалено силна и яркостта й е болезнена... "дим от цигари" Пак затварям очи, пак пастелеността се разстила на всякъде . Мисля, че не е нужно да ги отварям вече...сякаш знам къде да стъпвам и какво става край мен - като в сън, всичко е сън ...истински, но сън. Очи не ми трябват, за да те намеря... Аз виждам с чувствеността си... дори на усещам да се движа, въпреки ,че не съм на едно място. Картините край мен се сменят и аз се оказвам... "да преминеш от едно състояние в друго е като да...", " не вярвам, теб те измислих, не съ... нищо..." край езеро, искрящо бездънние на безкрайно синьо. Вдишвам и сякаш политам...дробовете ми се изпълват със свежест и ... нещо неопределено. Езерото е красиво, но и ужасно...лъха на страх и горчилка. Но е красиво, много ...прекрасно... над него витае страстта... дърветата се полюшват - странно, всяко си има свой нрав и навежда клоните се в посока различна от на другите... чува се тих тътен, едва уловимо бучене, небето е безцветно или по скоро сранноцветно; тъмно оранжево, почти кафяво, но все пак оранжево; мръсно, земята и езерото са блестящи и свежи до лудост, небето е мръсно...няма вятър... дърветата се люшкат скърцайки с клони... искри, всичко искри, красиво е... "аз полудявам... нямам връзка с главния...", " Валя адвокатката... хахаха" Май спя и всичко до сега е сън! Сън! Не, ето ме тук пред компютъра, взирам се в зеленината на екрана и реалността се оглежда в очилата ми. Защо ли всичко е така отнесено и странно ?!? Защо ли имам чувството, че спя, че виждам всичко като през размазано стъкло... Къде избяга всичко, изтри се от полето на обозримото, няма езеро, вода, път, гора... няма нищо. Зелено, всичко е зелено ; пак потъвам в усмивката на лудостта. Историята на бавното откачане започна с това, че човекът си беше съвсем нормален. Или поне дотолкова нормален, доколкото би могъл да си позволи да бъде в лудницата, в която живееше. Денят му бе сив и еднообразен , не се случваше нищо различно, нищо екстремно, което би го накарало да излезе от монотонното си съществуване. Дори мисълтта му беше скучно струпване на прозрачности. Той седеше на бюрото си в малкия офис и гледаше разсеяно през прозореца. На вън беше приятно пролетно време, дори по скоро горещо пролетно време, когато хората плъзваха като мравки по улиците и се лутаха безцелно само и само да са там сред задушния хаос определящ хода на живота им. Не му бе интересно да слуша монотонното мърморене на пухкавата си колежка, която кой знае защо го бе избрала за душевна попивателна на своите сърдечни терзания... " Защо мислиш, той си тръгна от ресторанта...", Денят беше хубав... " а аз после преядох от мъка и дълго не можах да се отърва от гадния вкус в устата ми след като..." Искаше му се да отиде отсреща, в най -близката закусвалня, да изяде един сандвич и да се полюбува на сервитьорката. Тя не бе красива, но бе жена, а той обичаше жените. " После, ако знаеш ... музиката кънтеше... вървейки... тя го целуваше... , хей там ли си?" Не беше тук, беше се пренесъл в илюзията,че светът е красива въртележка и хората участващи в нея само се забавляват; там в онзи измислен свят той беше нещо повече от нищото в реалния ... той беше себе си. Наоколо бе искрящо светло, напоително ухаеше на цветя, а той вървеше бавно към закусвалнята , беше обед и бе време за похапване. Една госпожица му се усмихна и той я проследи с поглед как отминава покрай него вдъхвайки аромата й. До него едно малко момченце подаряваше на едно малко момиченце червена роза и го целуваше нежно по бузката. Светът беше малка приказна... " ей, заспа ли , чуваш ли ме.. ехоооо" пухкава и огромна женска ръка, която го удряше по рамото. Срещу него седеше кръгло лице с ярко червени устни и насълзени очи. Тя му бе разкрила най - съкровените си терзания ,а той не я бе слушал, бе пренебрегнал нейната болка, бе постъпил... като гаден , подъл...мъж. Та той бе мъж, но и човек живеещ в лудницата на ежедневието, бавно но сигурно отплаващ към лудустта. А какво е лудост, какво е болка, какво е... понятия, глупави понятия измислени, за да запълват дупките в човешкото незнание. Хората са нищожни мигове в творческия хаос на вселената. Ето го, човекът, той върви по прашния тротоар и вече не мисли, не си представя, не фантазира. Той е сам, тръгнал е да свърши нещо много важно ( поредната стъпка , отвеждаща го към превъртане, въпреки че той не го и допуска). В офиса му писна да виси и да се съобразява с всички бюрократични мерки на поведение. Омръзна му и от слъзливите глупости на колежката " Та нима не й е ясно, че всичко е просто изгода и преследване на интереси, всичко е егоизъм", писна му и толкова. Излезе. Шефът му може да го потърси за отчения доклад; Ана и тя може да звънне за да се уговорят за вечерта; счетоводителката може да се дотътри за да поиска поредната справка за покупко- продажбите през изминалия месец; г-н Х., с който имат среща в 15ч. сигурно ще побеснее и никога няма да се появи повече, отнасяйки със себе си всички онези пари, за които преговаряха близо 3 месеца; може да идват и да си отиват колкото си искат хора, могат да го търсят, но него го НЯМА. Днес той има да върши други неща. Днес той няма да се занимава с глупости, няма да се чувства длъжен да бъде фалшив. Сега той ще бъде това което иска и ще направи това, за което мисли от дълго време. Времето е сега. Това беше лудост, но на него му бе мечта; това беше невъзможно, но той щеше да го направи. Че кой определя кое може и кое не, кое е правилно и кое не, кое трябва и кое не. "спряло е и чака, зад ъгъла, зад всеки ъгъл..." Беше пролет, беше топло, беше, еднообразно, беше сиво, беше ...бе...б... "Болка" Не, той вече не й обръща внимание, не го интетресува този умиращ свят на илюзии и лъжа, свят на поза и фалш. Днес хвърли маската в лицето на стария си раздърпан и озверял духовен свят. Край него дърветата се въртяха в непресттанна ръченица, която все повече и повече забързваше темподо докато не се превърна в сивкаво- зеленикава стена. Нямаше на къде да избяга! Зад него стената се затваряше. Той вървеше към своите намерения, сам, старшен и уверен, както никога до сега. Вървеше към… "…си безразличен и отминава онова…"; " Невероиатно е че има любов…" ; " Сънят ми става реалност или реалността сън. Значи съм близо БЛИЗОО!!" … НЕГО! Той бе там и чакаше, чакаше вече 28 години. Нямаше небе , нямаше замя, дори въздухът тежеше болезнено. "Болка… силна и разпадаща…" ; "Значи съм на един дъх растояние!" Да, стигна до мястото, до там където трябваше да се върне преди много време. Трябваше да е тук още когато усети за първи път тази острилка да подостря душата му за да може да детре по твърдата повърхност на фалша. Трябваше…Но сега е тук! Най - сетне! Тук при… "Намерих те, най - сетне ! Независимо то ужаса, безсилието и страха…! Намеих те!" Денят е хубав когато си щастлив! През прозореца на офиса на 13 етаж се вижда закусвалня изкъпана от обилния дъжд, който валя цяла нощ. Бурята бе толкова силна,че небето бе легнало върху земята. Някой каза, че приличало на последната прегръдка на двама влюбени, които трябва да се разделят. Той се огледа около себе си. През стъклената врата му се усмихна пухкавата колежка. Той също и се усмихна. Беше щастлив! Беше успял! Бе страдал, лазил, драпал…НО вече не! Той знаеше какво иска и как да го постигне, знаеше как да бъде щастлив, слад толкова години той се усмихваше наистина, той бе намерил …себе си!