редник Николчо

Редник Друмев не беше като другите в поделението. Беше на 25 години, но приличаше на уплашено, малко дете. Дребен и слаб, едва ли тежеше повече от 60 кг. с мокри дрехи, имаше нежно лице, което бръснеше веднъж седмично и огромни тъжни очи, които винаги ни гледаха умоляващо. Майка му идваше два пъти в месеца и му носеше храна и дрехи, които веднага разграбвахме. Тя го наричаше "Николчо" и го тъпчеше с храна през краткото време, отпуснато за срещи с близките. От там всички го наричаха така. Николчо беше затворен и необщителен. Странеше се от нас и очевидно се страхуваше. Беше се опитал да подкупи доктора от военната комисия, за да бъде освободен като негоден за военна служба, но военните се усетили и го изпратили скоропостижно в нашето поделение. Този страх, който Николчо не се опитваше да прикрива, предизвикваше закачките на момчетата от ротата, които бяха простоватички и затова и шегите им бяха доста груби. Основните мъчители на Николчо обаче бяха страшината Петров - "Гуцата" и "Бабата". Петров беше много пълен, изключително космат мъж, с провиснали усни и лице. Малките му свински очички излъчваха някаква необяснима злоба. Всички го мразиха и се страхуваха от него. Нямаше приятели, единствено ефрейтор Найденов - "Бабата" беше близък с него. Бабата беше дребен, жилав човек със сбръчкано като орех лице и жив поглед. Приличаше на някакво отвратително джудже и когато вървяха заедно с Гуцата наподобяваха зловеща двойка от филм на ужасите. Тези двамата нарочиха Николчо още от първия му ден в казармата. Подиграваха му се, дразнеха го и му се присмиваха. Старшината винаги му даваше най-гадната работа - да чисти кенефите, да мие мръсните чинии и всичко друго, което сатанинското му въображение можеше да сътвори. Може би затова Николчо се затвори още повече в себе си и рядко някой го чуваше да проговори. Постепено тормозът над момчето стана още по-жесток, понякога го измъчваха дори в наше присъствие. Често го затваряха в шкафа и го караха да бръмчи, при което устните на Гуцата се повдигаха малко нагоре и разкриваха мръсните му зеленясали зъби, а Бабата подскачаше наоколо като гном и се хилеше шумно. Николчо излизаше пребледял и задъхан от шкафа, може би наистина страдаше от клаустрофобия, както твърдеше отначало, когато все още общуваше с нас. Всички знаехме, че скоро ще го пречупят, но никой не предполагаше как точно ще стане това. Спомням си прекрасно онази проклета нощ, когато лежах разбит в леглото си и спях без да сънувам, изтощен от изминалия ден. Събудих се през нощта, трябва да е било между 2 и 3 часа, от ужасяващи крясъци. С момчетата се споглеждахме уплашено и никой не знаеше какво да направи. Стояхме в мрака и слушахме виковете, които от време на време заглъхваха, за да се чуе зловещ смях. Жоро стана и излезе от помещението. След малко се върна и ни каза: "Гуцата и Бабата са се залостили в кенефа и работят Николчо". Изведнъж всичко ни се изясни. Пешо Гранатата, който единствен от всички сякаш беше малко по-близък с Николчо, скочи и изтърча нанякъде. След половин час се върна заедно с командира на полка. Всички заговорихме в един глас и тръгнахме към тоалетните. Външната врата беше подпряна с нещо отвътре, а виковете бяха затихнали, чуваше се само смях и пъшкане. Командирът почука, при което настана гробовно мълчание. Той ни направи знак и с Жоро скочихме едновремено къв вратата и я разбихме с няколко ритника. Вътре се разкри зловеща гледка. Николчо беше разчекнат между два душа и завързан с въже, Бабата гледаше оплашено, а Гуцата се загащваше. Всичко беше ясно... На другия ден мъчителите на Николчо бяха изправени пред военен съд, който ги затвори за 3 месеца в карцера. Николчо беше пратен в лазарета. А на следващата сутрин Пешо влезе и каза: "Николчо се е обесил в лазарета". Не вярвахме на ушите си. Но беше истина. След няколко дни дойде майката на Николчо и отнесе тялото на сина си. Цялото поделение беше в траур. Закачихме снимка на Николчо на стената и слагахме свежи цветя под нея. В поделението започнаха да стават странни неща. Всеки ден след вечерната проверка щом се връщахме в спалното намирахме леглото на Николчо, което стоеше празно след смъртта му, с разхвърляни на всички страни чаршави. Ние го оправяхме, а на следващия ден това се повтаряше. Една нощ Жоро се ската и остана в поделението да види каква е тази работа. Намерихме го пребледнял като мъртвец да седи на колене пред снимката на Николчо и да плаче. Кълнеше се, че чаршафите са се разхвърляли сами наоколо. Беше уплашен до смърт. На следващия ден махнахме всички чаршафи и завивки от това легло, макар че според правилника през деня леглата трябваше да са оправени, въпреки че нямахме право да лягаме на тях. Като се върнахме из цялото помещение бяха разхвърляни чаршафите от останалите легла, а кревата на Николчо беше натрошен буквано на трески. Естествено не смеехме да кажем и дума за всичко това на капитана. Но той по някакъв начин се беше досетил какво става и не наказа никой за счупеното легло, само нареди да почистим помещението. Случваха се и други необясними неща, които ни напомняха за Николчо. На снимката му на стената, там където се виждаше тънкия бял врат се появи червена линия. Всеки ден тя ставаше все по дебела докато един ден видяхме цялата стена омазана с кръв. Отдавна вече се страхувахме да ходим сами до тоалетните, защото на не един се беше случило от клекалата да избие кръв докато пикае. Така се минаха няколко месеца и ето че Бабата и Гуцата цъфнаха един ден с гадните си усмивки и всичко си продължи по старому. Паранормалните явления престанаха, сякаш този, който ги предизвикваше, се страхуваше от двамата изроди. А те си намериха нова жертва - любимеца на полка Пешо Гранатата. Цяла седмица ние търпяхме простотиите на двамата, но така не можеше да продължава. През нощта се промъкнахме до леглата на Гуцата и Бабата и нахлузихме по една мешка на главите им. Натъпкахме част от брезентовия плат в устите им, за да не викат и почти час ги ритахме насред спалното. Всички се изредиха по няколко пъти да ги бият. Ритахме ги дълго след като бяха припаднали от болка. След това махнахме торбите от главите им и си легнахме. Някой беше чул шума и скоро пристигна капитанът "Какво става тук?". Обяснихме, че двамата са се сбили. Той ги погледна и веднага разбра как стои работата, но не каза нищо, а само ни се усмихна. "Сбили се, да бе... Отнесете ги в лазарета" и излезе като преди това подритна Гуцата, който изпъшка. Замъкнахме ги в същата стая, където се беше обесил Николчо. На сутринта Жоро ни събуди с писъци. Целия лазарет беше намцан с кръв, мозък и вътрешности. В стаята, където бяхме оставили Бабата и Гуцата, имаше два голи скелета провесени на въжета от тавана, а стените бяха боядисани в червено с кръвтта им. Николчо си беше отмъстил...

всякакви прилики с действителни лица и събития са случайни! ;)))

Какво направи ти бе Немо. И после що новобранците давали мило и драго да се оттървът. Що плашиш така децат. Деца няма такива работи тука. Тука е хубаво, и забавно - няма чарва, няма ебанета по баните - спортуване и хубава храна по цял ден, а вечер край огъня свирим на китара, пеем песни...

нали затова се натискам, а вие се правите, че ме няма... Плачете за новобранци тогава, плачете... :о))

аха...! ама ти затова ли се натискаше? заради баните и т.н.? ;))))

разбира се бе старши :) и вицове по цяла нощ нали :))) ела в казармата, стани мъж! :) хехе

заради оклада и столовата! Мъже, кво ли ти разбират... ;о)

е па кво за столовата? картофи можеш и у вас да си белиш. или си падаш много по боба? :)

извинявай, че се лигавя така, но някак не ми идва отръки коментар за горното. Нито като история, нито като литература. Сори!

а па ква история бе? а ако наречеш това литература ще се обидя ;))) освен това не ми пишете ника с главни букви. това не е име. означава "никой" от латински. та така ;) освен това не каза какво те привлича в столовата и в казармата като цяло... може би убиването на хора? (трататататаа)

на мъжете! Нюанс!

тц тц... що така бе, зузано? нали не си била гейша, защо си намразила толкова силния пол? :)

за уважението, което ти засвидетелствах с главната буква. Ще се въздържам оттук-нататък. Приятна вечер.

лошо в избиването на мъжете. А пък когато е и законно, няма да се наложи да ги излежавам като за хора. Здраве и късмет, немо!

тц тц, що пък се обиди са? тюх... отивам да чистя кенефите на поделението. а ако искаш да ме разстрелваш, давай! сигурно имаш право...

Или нямам право и аз на крайни мнения? Е, не може непрекъснато да се правя на Кейфор, да умиротворявам и са спогаждам несъвместми мнения. Понякога истинските ми мисли избиват в ефир. Няма майтап! Хайде, хайде, зарежи кенефите, кой ще ти ги проверява през нощта. Сядай и пиши - и това е достатъчно наказание. За неизмити кенефи може и да не бия, но за кофти писания - непременно! :о)

полковник Зу!

"да бият". Виновният пръст е наказан.

хаха, мазохистът в мен тъкмо изживяваше един малък празник...

чакай само да ти понасъбера още мъничко хъс! :о)