Пътека

Мрак. Гъстата гора не пропуска нито един сноп лунна светлина сред вплетените си клони. Единствено тясна пътечка разделя тъмната джунгла на две. Черни дупки поглъщат всичко извън този конец от лунно сияние. По пътечката се влачи човек. Приведен и уморен, с рамене отпуснати надолу и лице провиснало от кисела гримаса, той се движи бавно напред като някакво привидение. Ръцете му са набръчкани от грижите, а стъпалата загрубели от омразата. Мускули меки като шумата и мозък изпразнен от грижите. Тътри се по лунната пътека на своя живот. Имаше време, когато беше сутрин и слънцето изгряваше, а гората весело шумолеше със зелените си листа. Имаше време, когато крайниците бяха гъвкави, а мислите непорочни. Но това беше отдавна. Сякаш друг човек вървеше сега в нощта. Не помнеше той изгрева, толкова отдавна не го беше виждал. А може би никога не го е виждал, а това е било само някакъв странен сън. Как жадуваше пак да има подобни сънища... Всяка нова стъпка е агония. Всеки поглед напред е страдание. "Това е моята пътека" си казва човекът и продължава напред. Преди време, когато чувствата му все още не бяха замръзнали като клоните на тъмната гора, той разсъждаваше за живота и за бъдещето си, за предназначението и за смисъла. Но лунната светлина изсуши мечтите му, а тясната пътечка затвори вярата му в дървена клетка... Човекът се поизправя. На лицето разцъфтява лека усмивка и той крачи малко по-бодро напред. Нежен ветрец се е разиграл с листата по пътеката и е вдъхнал нови сили в умореното му тяло. Извива се весело ветреца, запява тиха песен. Облак закрива луната. Буря. Нима това е същия този вятър, който си играеше с листата? Как се превърна ветреца в този жесток звяр който превива гората и се забива в земята? Човекът е прогнила съчка за силата му. "Ще те смачкам, червей, ще те стъпча гнидо, ще те убия плазмодийо разплут" реве вихърът и подмята човека и го блъска в дърветата и го влачи по сухата пръст. Клоните шибат разкривеното лице, дерат отпуснатите меса. "Краят ти дойде гад гнусна". Това е то, разбира човекът. Краят на пътя. Дотук му е писано да стигне... Но нещо в него се пробужда и крещи срещу бурята. Нещо в него го кара да псува тъмната гора и да рита безмилостно прашната земя. Нещо първично като вятъра, нещо силно и смело. И вихърът се отдръпва. "Живей тогава, но живей така, а не като преди, защото пак ще дойда". Човекът се изправя и с безумен поглед тръгва през дърветата. Те се отместват от пътя му и не смеят да го погледнат. Луната плахо наднича иззад облаците. Той върви и чупи всичко, което не се е отместило навреме. И гората свършва. Последното дърво остава зад гърба му и го изпраща с жален вопъл. Той спира и сяда със скръстени крака в подножието на хълма, покрит с уханна трева. Пие от въздуха и закусва с росата. Светлината събужда спомените му. Той знае, че изгревът идва. И мислите, чувствата, вярата и силата му се събуждат от съня си и уверено го понасят нагоре към червеното слънце, което бавно се издига в небето.

винаги е така. винаги... хареса ми.

dosta dobro,ima6 hubav stil,ako iska6 pi6i mi na e-maila..ima6 li drugi razkazi?

vinagi li e taka? vinagi li uspjava chovek da izleze ot gorata? maj ne e tolkova lesno da izbjagash ot burjata... mersi, radvam se :)

Прекалено къс разказ за толкова много оптимизъм.

ne vinagi stava taka che ne mojesh da izbiagash ot gorata...no ako tova stane, to e samo ako buriata te postadi tova iskah da kaja...

daaaa... uvi...tova beshe idejata. :)

E, Nemo, Blagodaria ti za ocenkata, ako e seriozna ('shtoto taia smile nakraia na pismoto ti...) ___________ Vprochem, biah luda po psihologiata, dokato (mnogo barzo) ne otkrih, che "tankata i podvizhna granica mezhdu norma i patologia", za koiato pishe po uchebnicite na doctorite, in fact nikakva ia niama... che tia si e porednata choveshka izmislica- ednovremenno paterica za krehkite ni dushi i shans da lepnem na razlichnite ot nas etiketa "ludi". Ottogava zamestih psihologiata s psihiatria- uslovno kazano, zashtoto- kakto pisah po-gore- razlika niama. A "Ludi ima navsiakade- dazhe v ludnicata"... i sega mi hrumna, che i te- v onezi gadni dupki, kadeto gi napahvame (da kriem srama si), ako imaha e-mail... No lele lele az sam na rabota... stiga tolkova Blagodaria za tarpenieto i vprochem- kato cheta kak sam pisala- "Horoto na Sveti Vit"- napravo sam se samodiagnosticirala... Anangkhe

оценката беше напълно сериозна, усмивката не беше насмешлива, а приятелска :) за прихологията си права, макар че не виждам връзката с човека, на който му остава 1 месец живот. Освен ако не твърдиш, че захвърляйки здравия разум той може да се спаси, с това бих бил съгласен. А за лудостта не мога да съдя, защото смятам, че аз самия се наслаждавам на рядко срещана форма на психично отклонение. Само мога да кажа, че здрав разум и лудост са само едната страна на монетата. А на другата... Не знам...

... кажи си, кажи за "рядко срещаната форма" и т.н.- никога не е сигурно, че й се "наслаждаваш" "на мах"- може и да мога скромно да добавя някоя рецепта за чудесно прекарване със себе си /само за "самодостатъчни си" люде/... изпитана. Главен готвач в собствената си готварница, С.