Приказка :))))

Имало някога много, много отдавна в централна Африка едно племе... Е може би не е било чак толкова отдавна, но във всеки случай е било много преди белите хора да пристигнат с големите си лодки там. Но ви казвах за племето. То не било нито войнствено, нито голямо, обитавало една средноголяма област по африканските стандарти. И както може би се досещате, заговорих за това племе, защото в него имало един необикновен човек. Това бил вождът на племето. Той не бил необикновено висок или необикновено нисък, не бил необикновено дебел или необикновено тънък. Това което го правило необикновен, поне според африканските стандарти, бил неговият рог. Не, нямам предвид ловен рог, който някои ловци надуват по време на лов, нямам предвид и рог за барут, какъв барут по това време в африка? Рогът си стоял на неговата глава или по-точно растял там. Точно отгоре на темето, там където повечето хора имат водовътежче от коса. Ще кажете "та какво от това". Да наистина рога много, рогата не са нищо особено дори в Африка, където някои животни обичат да си ги носят на различни места около носа. Изобщо нямаше да ви казвам за това племе и за неговия вожд, ако този рог не беше по-особен. С него вождът можел да прави някои много специални неща. Като например да чете мислите на хората, ако поиска. И това, повярвайте ми, било съвсем просто за него. Поне в сравнение с другите неща, които умеел. Наричали го Мхутобари, което на езика на това племе означавало еднорог. Не ви го казах по-рано, защото нямаше да се изненадате, когато споменах за рога му. Сигурно ще искате да знаете какво точно можел да прави този еднорог, което другите африканци не можели. Е, много скоро ще разберете. Един топъл ден... Може би трябваше да кажа хубав ден, но всъщност той бил топъл. Направо горещ. Слънцето така прежуряло, че всички се били изпокрили под сенките и никой не работил, защото ги било страх от слънцето, което се опитвало да ги изпържи с лъчите си. Всъщност денят не бил по-специален от останалите дни. И предишният и този преди него били точно толкова горещи, ако не и повече. Май трябва да спомена, че от един месец не бил валял дъжд и хората гладували. Гладували защото растенията били изсъхнали от жегата, а животните избягали по разни други африкански места, където не била такава жега. Но все пак... Един топъл ден Мхутобари решил, че трябва да намери дъжд, защото хората му умирали от глад. Умирали и от жажда, защото от голямата река Тахате, което значи "много вода", останало едно малко, мъничко ручейче, което от ден на ден ставало все по тънко и по-тънко. Затова Мхутобари, който бил не само вожд, но и жрец на племето, тръгнал да иска дъжд от бога на планината Бурпа, което значи "висока". Закачил един чадър на рога си и потеглил. Планината била далече, но само от там можел да намери Мхутобари дъжд. Утре, когато Мхутобари стигне до подножието на планината, ще ви разкажа какви интересни неща му се случили после.

и какво станало понатам? ;)) 1001

Разказът ти увлекателен е и с нетърпение очаквам поуката в края.

Планината не случайно се казвала Бурпа. Тя била много по-висока от останалите в тази околност, а по върховете и живеели различни богове. Мхутобари обаче отивал при един определен бог - богът на тази планина, Рухти. Той бил собствеинкът на планината и на всичко около нея, а другите богове му плащали наем. Вървял Мхутобари през един дълъг и тесен каньон, когато пред себе си видял косматият, златен слон - пазителят на пътя към върховете. Златният слон бил много съвестен пазач и затова не се изкушил да задава гатанки или да подлага на изпитания Мхутобари, а направо отказал да го пусне. Колкото и да се опитвал вождът да обясни, че иска да вземе дъжд за своето племе, слонът оставал непреклонен. Като видял, че няма друг избор Мхутобари се заровил дълбоко в мислите и спомените на пазача на пътя. И нямерил едно интересно споменче някъде зад спомена за майка му. То било как още като малко златно слонче дядо му, големият златен мамут, донесъл едни много специални банани със сребърни кори и диамантени дръжки. Споменът за прекрасния вкус на тези банани все още живеел дълбоко в паметта на златния слон. Затова Мхутобари решил да го изиграе. Рогът му засветил със слабо сияние и изведнъж на една скала се появила връзка от любимите банани на слона. "Виж какво съм ти донесъл" извикал Мхутобари. Не издържал пазачът на изкушението и се така се затичал, че цялата земя се разтресла. Ала щом се опитал да хване бананите с огромия си, дебел, покрит със златна козина хобот, те изчезнали. Изревал яростно слона и се втурнал към Мхутобари, за да ги изкорми със стоманените си бивни. Не знам дали ви споменах, май пропуснах, че Мхутобари можел да премества предмети като насочва рога си към тях. Наистина пазачът бил твърде голям, за да го премести, затова Мхуто вдигнал един паднал от бурите дънер, когато златният слон минавал над него и го спънал. Не знам дали сте виждали космат, златен слон да се спъва. Те са толкова големи, че никой никога не успява да ги събори, а със себеподобни не се борят като обикновените слонове. Затова златният слон не знаел нито как да пада, нито как да става. Стоял безпомощен на земята и гледал жално Мхутобари. Съжалил се вождът над него и му помогнал да стане, а златният слон за благодарност му показал точния път и му дал съвет как да говори с Рухти. Продължил нагоре Мхутобари. На всеки от върховете на планината живеел различен бог, но този, от когото щял да иска дъжд, бил на най-високия. Минавал покрай обвитите с мъгла и облаци върхове Мхуто, а боговете недоволни, че някой нарушава спокойствието им се гневели и му изпращали ту ураганен вятър, ту снежна буря и ледена градушка. Скали се срутвали зад него, но Мхутобари продължавал напред с наведена глава и рог насочен към пътя, така всички беди го отминавали. Най-после стигнал до палата на Рухти. Ледените гиганти - слугите на бога, го пуснали да влезе в приемната, дали му чаша високопланинско бренди и му заповядали да чака реда си, защото имало и много други същества, които били дошли преди него. Там били водачите на две стада слонове, които идвали при бога за съвет как да разделят една горичка дървета с много вкусни листа, имало и богове, които носели наема - гигантски мехове високопланинско бренди, дрехи ушити от облаци, накити от малки зведици, лазур и космически прах, имало и много други, включително един пътешественик през времето, който искал да помоли бога за съвет как да се върне в своето време (имено той ми разказа за Мхутобари). Дошъл редът на Мхуто и той влязъл в ледената зала, където на огромен трон от сиво-синкав стоманен лед и скъпоценни камъни седял Рухти. Мхутобари разказал, за какво е дошъл точно така, както му бил казал златният слон. Богът се развеселил от остроумията на Мхуто и много харесал рога му, затова отговорил, че ще му помогне и му дал кутийка прах за дъжд, но му обяснил, че сам трябва да се сети как точно да използва праха. Върнал се най-сетне Мхутобари при своето племе и видял, че реката Тахате е пресъхнала от два дни, а хората му лежат под дърветата и нямат сили дори да го посрещнат както подобава. Отворил кутийката и с рога си разпрашил праха по цялото небе. Появили се огромни буреносни облаци, но дъжд все още не валял. Мислил, мислил Мхутобари и най-накрая се сетил за магията, която му казал великана на гръмотевиците в приемната на бога на планината. Помислил си магическите мисли, съсредоточил се и от рога му изскочила жълто-бяла светкавица и пробила облаците, от които потекъл порой като водопад. Раздвижили се хората, запели песента на дъжда и почнали жадно да пият от вадите прохладна дъждовна вода. Изправили се приведените дървета и протегнали листа, за да уловят капките. Отворила се напуканата пръст, за да поеме от живителната влага. А Мхутобари се засмял радостен от всеобщото щастие. Рогът му светел като слънце и разпръсквал мрачината от облаците наоколо. Може би ще попитате, от какво светел така рогът на Мхутобари - ами от това, че и сърцето му греело със златен пламък, разбира се. :)))))

звучи съвсем приказно мерси ;)) 1001

а ти кога ще разкажеш следващата история? искам и аз приказка :))))))))