Навикът

Това го писах преди около година: Късно беше. Мина рейс, долу под прозорците. Лампата хвърляше пастелени отблясъци върху лакираните мебели. В тях се отразяваше мечтата му да заспи. Вместо това отвори бутилка вино и взе нова книга. В книгата пишеше за чувствата на хората, за сляпата им страст по щастието. Не му хареса. Сложи я в шарен пакет с елхички и подаръци. После надписа картичката.: “Весели празници на Катя, която обича да си пълни главата с подобни неща. От Павел” Отиде в кухнята и хвърли пакета в кофата за смет. На кофата пишеше: “Катя”. Павел отвори очи. Неусетно беше заспал преди часове. Сега се учуди на новия ден. В стаята се носеше замайващ вкиснал аромат на недопито вино. Отново мина рейс, там някъде далече под него. Той хвърли обувката си по касетофона в ъгъла и копчето се включи. Беше заучавал това движение с години. Накрая го постигна. Реши, че си е струвало – можеше да пуска и спира регето без въобще да става от леглото. Но тази сутрин все пак трябваше да стане – за да се изпикае. Навън грееше Слънце. Навън ходеха хората. В кафето имаше хора. На спирката на рейса – Хора. В автобуса – ХОРА. Те се бутаха и плюеха, охкаха или се хилеха тъпо. Павел беше свикнал с тях. Не ги чуваше, не ги виждаше. Само че му миришеха. Миришеха по-зле от вкиснатото му вино – на злоба и самосъжаление, на нещастници, на пот. Хората си мислеха, че са нещастници. Така ставаха мизерници. А от мизерници се превръщаха в ходещи тела, коремчета, жадни за мазна храна и захар, тези неща за тях бяха висше проявление на щастието. Павел бълнуваше. Когато почука на вратата на Ралица никой не му отвори. Ралица беше в банята. Седеше на тоалетната чиния и пушеше. Мързеливо тръскаше без да внимава да не се изцапа или изгори – по късата широка рокля на малки глупави цветенца, която висеше на кльощавото й тяло като на закачалка; по босите потреперващи крака. Гледаше си краката и си мислеше колко са тънки и криви, мислеше за гърдите си, които бяха малки и неоформено щръкнали, а вече щеше да навърши 18. Сестра й имаше хубави гърди, хубаво тяло. Сестра й беше на 15 и се къпеше. Гледаше я със завист как се къпе, как е гола и има хубаво тяло. - Защо, по дяволите ме зяпаш така? И защо винаги трябва да пушиш в банята когато се къпя? - О, я млъквай! Знаеш, че няма къде другаде да пуша. - Глупости. Стята ти и без това е пълна с угарки. Ралица се ядоса, хвърли фаса на пода и излезна от банята. Отвори на Павел вратата. - Здрасти. – последва дълго, заучено мляскане. - Хайде, готова ли си? - Да. Пих кафе, пуших. Трябва само да си сложа нещо в раницата. Пет минути по-късно тръгнаха. В раницата имаше бутилка вино и спален чувал. Вървяха прегърнати през кръста. Изглеждаха сякаш се обичаха, нищо, че бяха толкова свикнали един с друг. XXX Много приятели имате! Колко много приятели имате вие! Ето например – онзи купонджия в ъгъла. Изобщо не го интересува, че стои под отворения прозорец, а навън е –10 градуса. Какво значение има когато пред него са шишето с водката и доматеният сок. Той е доволен и си хапва фъстъци. Блъска и в устата на момичето до него. Той не я познава, а и тя изглежда си има компания, но той, нашият човек е потънал в забрава и възприема само онова, което предварително е одобрил в съзнанието си. Той е приятел. Аз също съм от приятелите ви. Как няма да съм, когато купонът толкова ми харесва. Ето го и Дидо – върви с онова руло тоалетна хартия, която увива около врата на всеки, а после ожесточено дърпа и вика: “Шъ тъ удуша”. Важното е купон да става. А онова момиче там си танцува само и от време на време ме прегръща, прегръща и теб, и теб. Сменете музиката. Харесва ми, но имам нужда от разнообразие. Все пак слушаме едно и също за седми път. Особено ми се услажда това бяло вино киснато с пелин. Всички го пием с радост и бавно, но сигурно се опиваме. Катя вече от 20 минути говори по телефона, а на Мишето му е скучно. Изпива си бирата на един дъх, отива, вдига другата слушалка и започва да вдига врява. Катя затваря телефона и започва да му крещи. На Мишето вече съвсем, ама съвсем не му е скучно. Колко много приятели! Сега влиза някой. Двама са. Все още не ги виждам – обвити са в зеленикавия дим от цигарите на толкова много хора. Вече ги различавам – момче и момиче. И двамата са високи и кльощави, но той особено се извисява. Косата му е къса, щръкнала нагоре. Гледа тъпо и вкиснато. Павел! А момиченцето до него е Ралица – с крещящ вампирски грим и изкривена усмивка. Върви и поздравява всички наред… …Харесаха си един ъгъл и седнаха. Съвсем практично – близо до грамофона. После долепиха носовете си и потънаха в задълбочен разговор. Павел й разказва, че се чуства тъпо. Ралица го успокоява, говори му едни сложни неща, които той като че ли не разбира, но понеже полага големи усилия да успее, малко се разсейва и вече не се сеща, че му е тъпо. - Хей, – някой се опитва да ме заговори. – Хей, как си? - О, наблюдавам, мисля. Кой съм аз? - Ти си онзи, който седи под отворения прозорец, сещаш ли се? - О, да. А ти коя си? - Аз съм нишката на историята. Съжалявам, че трябва да те прекъсна, но в тази история не беше предвидено да има разказвач, разбираш ли? Съжалявам много. - Какво!? - Опасявам се, че трябва да спреш да представяш събитията, сещаш ли се? Това е моя работа! - А, да. Сега съм наясно. Извинявай. …Нишката на историята се закашля, но все пак предприе още едно задълбочено дръпване от цигарата, след което се отдалечи и се изгуби между дима, смеховете и музиката. Някой най-после беше сменил музиката. Новата звучеше някак приспивно, джазово. Хората се противяха. Само един от тях се радваше. Той не беше млад. И все пак си спомняше, че някога е бил. Спомняше си време когато се чувстваше силен, уверен в себе си, вярваше в живота и всички хубави неща, които го заобикаляха му бяха помогнали да обикне този живот и да го приеме с въодушевление. Тогава можеше да усеща музиката, да танцува на нея. Тогава се слушаше Висоцки. Сега беше различно. Сега, когато същият този живот го смачка, сдъфка и изплю, а той намрази всичко и намери единствен утешител в безчувствеността, състоянието на безсмислие. Вече дори не се слушаше Висоцки… Тази вечер някой пусна музика специално за него. Дали наистина му беше добре от това? Може би, може би не… На Павел му омръзна. Стана и натисна копчето. Извади касетката, сложи друга. - Хайде сега – каза на стария самотник – усети това, наслади му сe истински. Хайде, ставай, да танцуваме. И той стана. Бързо влезна в ритъм. Усвои новите хаотични движения. Този път беше добре. Този път наистина. Странно, че се почуства щастлив от новото, чуждото му, а онова добре познато прекрасно старо само го натъжи. “Човек живее с настоящето – помисли си – няма нужда от спомени; най-малко пък когато и без това ти е празно в душата; тогава от тях само още повече боли.” Павел го гледаше с блеснали очи сякаш прочел мислите му. Другите също се усмихваха. Чувстваха се съпричастни с нещо добро. Без да знаят това, те се усмихваха на собствените си илюзии. Тази вечер беше празник. На всеки и всичко простиха и станаха да потанцуват. Павел се измъкна от тайфата и отиде в ъгъла. - Хайде, Ралице, да си вървим, сега е моментът. – извика той в ухото на момичето докато галеше косата й. - Но защо? Тук е хубаво! – тя го погледна учудено. - Именно затова. Ако останем докрая, последното впечатление ще бъде лошо, а така е добре. Хайде, гаси най-после тази противна цигара. Тя хвърли фаса на пода и го стъпка с крак. После си проправи път през навалицата, отиде до бара и като взе бутилка вино “за из път” и си натъпка устата с курабийки, се протегна да хване Дидо, който тъкмо минаваше оттам. В този момент Павел я дръпна рязко. - Какво правиш? Исках просто да си взема довиждане. - Няма нужда. - Ще ни търсят. - А мислиш ли, че той ще си спомни? - Всъщност не, но защо правиш всичко това? - Хайде да вървим. Излезнаха. Ралица нямаше нужда да задава въпроси. Правеше го по навик. Знаеше, че понякога Павел обича да мисли за себе си като за много особен човек. Вероятно така се чувстваше добре. Тръгнаха бързо в нощта. Беше студено, смразяващо. Бяха се прегърнали, но от това нямаше смисъл. Едно време ги стопляше самата мисъл, че са заедно. Сега беше друго.Сега вероятно дори беше обратното. На него не му пукаше. Той можеше да живее сам, можеше и с хора. За него нямаше значение с кого е, защото сам изпълваше своя свят. Там мястото не стигаше за други. Вероятно затова и всички го приемаха, защото не изискваше нищо от тях. Тя усещаше студът отскоро. Беше й тъжно – за това, че не се чувства обичана, за това, че самата тя не обича, за това, че сега върви в нощта и е сама, макар и сграбчила отчаяно ръката му, ръката на един непознат. Беше й тъжно, че когато целува този непознат, когато го прегръща, той не й става по-близък, а го чувства толкова различен от онзи млад мъж, който беше светът за нея някога. Може би щяха да се сближат ако повече си говореха? И тя се опита да зададе въпрос. Но въпросът се оказа глупав: - Какво ще правиш сега? - Не съм мислил. Просто се разхождам. - Но на мен ми е студено. - Ами тогава ще те водя вкъщи. Искаш ли? - Не. - отговорът й изненада и самата нея. - Защо? - Искам да се наспя. Не искаше това. Искаше да се махне от него, да остане сама, или поне сама с бутилката вино. Вероятно така по-лесно щеше да осъзнае какво се случваше. - Е, добре. Тогава ще се прибера да пиша. - Какво пишеш? - Книга. - Но как можеш да пишеш книга, съкровище! За книгата трябват емоции, изживявания. - Ами аз ги имам. Нали всяка вечер ходя по купони. Тези неща са интересни на обикновените хора. Обикновените хора. С какво презрение само го каза. Когато хората й бяха противни, Ралица обичаше Павел да й говори за тях. Тази вечер реши да мисли различно. Затова неговото презрение й се стори тъпо, дори я ядоса. Опитваше се да си внуши колко много не може да го търпи. Така раздялата щеше да е по-лесна. Раздялата беше необходима заради разнообразието. Изведнъж Павел спря: - Лека нощ, Ралице. Тя се огледа стреснато и позна вратата на къщата си. - Лека нощ. Дано да успееш с писането. – целуна го бързо, пусна ръката му и тръгна. - Хей, почакай! - Какво? - Няма ли да ми дадеш от виното? – той я гледаше с подкупваща усмивка. - О, я стига. – тя бутна вратата и изчезна. Вътре беше тъмно. И тихо. В една от стаите някой хъркаше. В банята капеше вода. Тя влезна там. Погледна отегчено огледалото. Оттам я зяпаше едно същество с размазан грим и рошава коса, с рокля и чорапогащник. Чорапогащникът особено биеше на очи с огромната дупка от цигара и с малките косъмчета, които се бяха промушили отвън. Гледката я отврати и тя побърза да се махне оттам като остави водата да капе, а недоизмитият грим да се стича по лицето на глупавото същество. В стаята беше различно.Там цареше пълен безпорядък, но Ралица се почуства уютно. Легна на леглото и захвърли обувките си към стената. После извади виното и го отвори с пръсти. Павел я беше научил. Бавно отпи и се огледа. Огледа се в себе си и в света наоколо. Умопобъркване. Обелки от ябълка тук, там угасени в пода цигари. Отпи още една глътка. Боб Марли гледа от своя постер на стената. На пода – мръсни чорапи. Картонен кашон пълен със смачкани дрехи. Нова глътка. Черно палто. Извадена подплънка. - Защо слагат толкова големи подплънки на тези палта? Аз искам да съм малко момиче. Запали си цигара и се унесе. Изведнъж се сети за тефтерчето. Тефтерчето лежеше захвърлено под масата. Дълго го гледа, гледа го сякаш се опитваше да го накара да се приближи. Но то не идваше. Накрая стана и го взе. Отвори го и започна да чете: 24 Декември 1. да си среша косата - х (вече се налага) 2. да изпера проклетата рокля - х 3. да помогна на мама за баницата - х (обещах) 4. да се обадя на съкровището - V 25 Декември ------ 26 Декември - това беше утре. Написа си планът: 1. да си среша косата 2. да изпера проклетата рокля Помисли малко и допълни: 3. да разкарам съкровището И заспа. ХХХ Малко по-късно заспа и Павел. Малко след като изпи половината от бутилката вино, която беше купил на път за вкъщи и след като накъса книгата си на парчета, защото разбра, че на всички страници пише едно и също. Събуди го миризмата на вкиснато и шумът на колите – далечен, но изнервящ. Тялото му беше премръзнало и болеше. Хвърли обувката по касетофона и бавно се надигна. Реши този път сам да си направи кафе. Кафето беше горчиво и блудкаво, с вкус на мухъл, но поне малко стопли премръзналите му сетива. Прегледа бележките, които всяка вечер намираше на вратата си – бележки на хора идвали до го търсят. Не беше ги преглеждал от седмица. Обикновено пишеше все едно и също – покани за концерти, купони, за по-масови мероприятия. Павел рядко ги четеше, защото и без това си имаше къде да ходи. За днес не беше решил още. Всички послания му се сториха еднакво скучни. Отегчено ги намачка, хвърли ги в чашата от изпитото кафе и със затворени очи извади едно от тях. Прочете го, за миг се зачуди дали да не изтегли друго, но се сети, че и то няма да е по-различно. Затова взе телефона и набра номера. Чака дълго. Накрая някой вдигна. - Ало! – чу се познат глас. - Здравей, Ралице. - О, здрасти. - К`во става? - Пера си роклята. - А-ха. А сряса ли си косата? - Опитах се, но не можах. - Е, нищо, тя и така е хубава. - Благодаря ти. - Ами, аз всъщност исках да те попитам… Довечера ще има купон в Трабанта. Искаш ли да отидем заедно? -........... -Ей, искаш ли да отидем? - .....Разбира се, съкровище. И разговорът продължи както всеки друг ден.

много ми хареса! виж си пощата:)

То това си е дълъг разговор......Ама така да бъде - съгласен съм с твоето писание - звучи много истински...Като насложа и опита, който имам - ех, получава се китна работа.... Иначе като ме стегне шапката, се разнообразявам доколкото мога:)

Навикът води до скука, а за някои е повод за вдъхновение.

не ставаше въпрос за скука, нито за липса на разнообразие, а за нещо много, много тъжно . . . не знам при теб как е, 1001, но аз не мога да си представя скука да ме вдъхнови, виж - тъгата е друго нещо, но ако мислиш, че и скуката може да е творческа - ще опитам някой път да си я осигуря, макар че малко ме съмнява

Да, и на мен ми хареса твоето творение. Макар че навя в душата ми нерадостни мисли, ти го направи леко и красиво - с облика на късен есенен вятър. Думите те ти, подобно на есенни листа, се завъртяха в повея на този вятър и облепиха мислите ми, внасяйки пастелени краски в тях. Благодаря. П.С. :-)

и аз благодаря :))

прочетох го още на 4-ти и от тогава мисля и още не мога да намеря думи за мислите си. Ами значи: за мен изобщо не става въпрос за навика тука. Обаче...ми не ги разбирам тях двамата - него и нея. Ми и симпатични се са ми - сигурно им завиждам, щото съм стара и не мога като тях да си правя каквото си искам. Не зная! Друго поколение - младото поколение! Аз съм нещо като него: "... не.. млад. Спомняше си .. когато се чувстваше силен, уверен.. , вярваше..... Тогава можеше да усеща музиката, да танцува на нея. .... Сега беше различно.... Вече дори не се слушаше Висоцки… Тази вечер някой пусна музика специално за него. Дали наистина му беше добре от това? Може би, може би не… " Не е на хубаво, не е!!!