Стела

Казваше се Стела. Беше на 32 години. Очите й бяха сини, косата й, тъмнокестенява, падаше на вълни и беше мека като кадифе. Имаше малък, правилен нос, кожата й беше чиста, а ръцете й –нежни, почти изящни.Но не беше красива! Поне не се чувстваше такава, пък и достатъчно бе живяла вече, за да го разбере. Често седеше сама пред огледалото, откъдето я гледаха нейните сини очи и в тях тя виждаше ту отчаяние и болка, ту безразличие и примиреност. Понякога виждаше и гняв – тих и сподавен, чието съществуване не искаше да признае дори пред себе си, но знаеше, че се е стаил някъде дълбоко в нея и отровата му я разяжда. Така се бе стекъл животът й, че бе останала сама. Отначало рядко мислеше за това. Имаше моменти, когато това дори й харесваше. Все по-често обаче мъчителни въпроси пресичаха мислите й, караха я да се чувства нервна и несигурна, и ставаше все по-трудно да ги прогони. Пред другите тя винаги бе весела и жизнена. Умееше да слуша, да вниква в болката и тревогите им и често приятелите й – и жени и мъже – изливаха нерадостите на живота си в душата й. Успяваше да разсее тревогите им, винаги намираше точните думи да вдъхне сила и вяра в тях, да ги успокои и насърчи. Опитваше се да стори същото със себе си, но все по-трудно успяваше. Струваше й се, че изпуска нишката на собствения си живот, скъпи й бяха всеки час, всяка минута от него, и чувството, че те изтичат безвъзвратно, празни и безсмислени, здраво се загнездваше в нея и я правеше безпомощна и слаба. Стела знаеше, че може да обича! Тя искаше да обича – безрезервно и безкористно, нежно и страстно, денем и нощем. Тя знаеше, чувстваше, че в душата й тлее жарава, която само чака Неговата грижовна и добра ръка да разрови въглените и тогава щеше да лумне буен огън, който с алените си пламъци щеше да я пречисти. Топлината на огъня си тя щеше да дари на Него за да са спокойни дните му и горещи нощите му. Къде беше той? Знаеше ли за нея? Знаеше ли как тя жадува да положи глава на рамото му, да се притисне плаха и крехка до силното му тяло, да го слуша вечер, да я гали нощем, да го бъди сутрин…? Стела чакаше. Тя си знаеше как...

Чаках те и се радвам, че не се излъгах. Знаеш ли, мислих върху това, което ми писа за АЛЕКС. Нормално е нещо да не харесваш, пък и аз нямам претенции, че правя нещо кой знае какво - тук не е за професионалисти, аз просто си пиша. Като не ти е харесало, можеше просто да не го четеш, да отминаваш името ми с безразличие, дори с иронично снизхождение. За това си мислих. Но в тона ти усетих, че при теб нещата не стоят така, усетих, че няма да се отделиш от мен, че всяка моя поява ще те предизвиква така, както пълната луна предизвиква оня вълк, който извива врат нагоре към нея и неистовият му вой оглася нощта. Нали се сещаш какво имам предвид - явно си интелигентен и начетен, и нямаш нужда от повече подробности, че пак ще стане банално, като при АЛЕКС. За това си мислих вчера и като те видях пак тук тази сутрин се почувствах много странно - удовлетворението от потвърждаването на подозренията ми се преплете с непознатото за мен досега усещане, че съм открил същество, което по някакъв тайнствен и мистериозен начин черпи живот от моето съществуване! Ами я погледни - ако не бях аз, ти нямаше да съществуваш, появаваш се с мен, изчезваш с мен! Дори никът ти е роден от моето име..(looser - schmooser) Господи!!! Кой си ти, страннико??? Нали ако сменя ника си и looser изчезне, с него си отива и schmooser..!!! -БААМ и изчезва, разтваря се в нощта... Не се бой, няма да го сменя, ще те оставя да живееш! Бъди с мен, страннико, изживяването е неописуемо! И все пак държа да ти кажа две неща: Това, че пиша bullshit, не е важно, важното е, че пиша от себе си. И не ми викай душа, звучи абсурдно... До скоро!

Sqjalyavam da nakqrnya samolyubieto Vi. Za tova svivam platnata i Vi jelaya na dobqr pqt!!!!!! Ot sina.