Хайде!!!!

П.П. Като гледах какви разговори са се развихрили по повод разказчетата на Buyl, си викам: "Абе, що мене до сега никога не сте ме критикували така???????? А????". И рекох да ви дам възможност! Ето я: Мила Лизи Децата се бяха скупчили в зимния здрач и усърдно работеха. Съборих пред лицето си червената качулка и тръгнах към тях. Дупките, изрязани за очите бяха толкова малки. Зачудих се как останалите виждат през тях. След няколко крачки отново вдигнах качулката и я навих на главата си - ако ме видеше някой, нямаше да ме познае, защото и моето лице беше нарисувано с бяла и червена боя като на другите деца. Всички бяхме еднакви - опасна червена маса. След миг групичката се пръсна, отдръпна се и се стече по мократа улица. Тръгнах с тях. Разкъсаното тяло на жената, още топло, остана да лежи на земята. Разпиляната й коса беше неестетвено, невъзможно черна и блестеше. Бяхме ужасно бързи - навити малки машинки. Плъзнахме се като сенки покрай осветените витрини на магазините. Над нас висяха празнични гирлянди от лампички, чуваха се гласове и музика, разминаваха ни бързащи хора. Ние бяхме незабележими, скрити в червените дрехи на коледовите джуджета. Пресреща ни облечен като нас мъж - нашият Дядо Коледа - посочва ни една близка врата и изчезва. Нахлуваме вътре, изсипваме се по стълбите на топлата и шумна кръчма и като разбити билярдни топки се пръсваме сред хората в помещението. Не им даваме време да ни се усмихнат, да се изненадат и даже да умрат. Всеки от нас си има място и задача. Титулярите в групата са толкова ловки, че ножовете им дори не проблясват. Новаците, като мен, трябва да им пазят гърба и да ги прикриват. Никой от възрастните не се и досеща, че сред тях вече има няколко трупа. Измъкваме се сякаш нещо отвън ни изсмуква и се оглеждаме за камион или кола на Организацията, който трябва да ни чака за да ни прибере. Тичаме. От съседна уличка изскачат още джуджета. Познавам, че са от нашите, защото са ужасно забързани. Присъединяват се към нас. Студено е. Снегът пари лицето ми и се стича на червени струйки. Опитвам се да догоня групата. Пак се появява мъж от Организацията. И той е брънка от същата верига и също като нас си има своя задача. Виждам го как сочи нанякъде. Изоставам и изгубвам останалите - те сякаш потъват в дън земя. Оглеждам се. Друга групичка деца с червени панталони и якета, тъпо украсени с бели ширити, се задава с бягане сякаш от дъното на града. Наблизо минава наш камион, намалява и спира без да гаси двигателя. Хуквам и аз към него. Най-пъргавите вече са се качили. Каросерията е покрита с бяла влажна пелена от топлия дъх на сгушилите се деца. Шофьорът дава газ и тръгва. Някои се качват в движение. Аз и още няколко "джуджета" не успяваме да стигнем навреме. Сега всеки ще трябва сам да търси с какво да се прибере и то по най-бързия начин. Тичаме към края на града. Бършем боята от лицата си - трябва да изглеждаме по-наивни, по-беззащитни, по-мили. Начело на групата съм. Успявам преди всички да стигна до някаква спряна кола. Моля се да ме качат и те се съгласяват. На задната седалка е седнала старица. Настанявам се до нея. От мястото до шофьора към мен се обръща друга жена - по-млада и започва да разтрива премръзналите ми ръце. Останалите надничат през прозорците на колата. До мен могат да се сместят още две деца. Оказва се, че няма място, защото чакат да дойде някакъв мъж. Все пак, решават да вземат едно момиче. Отвън дребно момченце, сигурно поне четири години по-малко от мен почти плаче от студ. Решавам, че може да седне в мен и го качваме. Сваляме странните си шапки-качулки, треперим и търкаме ръце за да се стоплим. Изглеждаме като съвсем обикновени деца. По-младата жена започва с умиление да ни говори за дъщеричката си, която била горе-долу на нашата възраст, колко била ученолюбива, талантлива, умна… Глупости! - Моята Лизи ще кандидатства в музикално училище следващата година. Частният учител, който й преподава, казва, че тя има изключителен слух, нали скъпи? Лизи обожава пианото… Забелязвам, че седналото на краката ми момче е забило поглед във врата на говорещата жена. Момичето, също някак вглъбено, се оглежда и лекичко се накланя към човека зад волана. Сбутвам ги и те ме поглеждат. Очите им блестят по оня особен блуждаещ, омайващ, вампирски начин. Побиват ме тръпки като си представя какво може да стане. Не бива да го правим, няма нужда, никой не ни е наредил. Сега само трябва да се приберем по най-бързия начин. - Лизи, малката ми, предпочита да общува с възрастни, а не с деца. Смята, че от възрастните може да научи много повече неща, те могат да отговорят на въпросите й, да оценят таланта й. Нали така, скъпи? Разбира се, като всички творци, Лизи е малко затворена в себе си. Често предпочита да бъде сама и ние се стараем да не я притесняваме, освен ако са ни дошли гости и тя трябва да им посвири… Момичето и момчето отново бяха изпаднали в своя транс. Погледнах бабата. Стъклата бяха изпотени. В колата беше приятно топло. Монологът продължаваше: - Тя, милата, се нуждае от творческо уединение. И е толкова чувствителна нашата Лизи. Нали, скъпи? Сутринта Лизи замина при някаква своя приятелка и ще остане с нея целия ден. Момичето било разтроено и Лизи ще й прави компания… "Милата Лизи " - дрън-дрън. Милата Лизи сигурно е една от нас. Когато сме в Организацията ние нямаме самоличност, не се представяме, не се запознаваме, нямаме приятели. Милата Лизи със сигурност е била сред нас днес. Какво ще кажеш, мила Лизи, кръвта е толкова топла, а вън е толкова студено. Нали скъпа Лизи? Зная как се възхищаваш на възрастните и колко обичаш да им свириш на пиано. Баща ти сега има восъчно бяло лице и замислено изражение - представяла ли си си го някога такъв? Майка ти има изящни дълги мигли и е толкова красива като не е напрегната и когато мълчи. Представям си те, мила Лизи. Виждам пръстите ти, с които свириш на пиано, виждам и онези огънчета в очите ти. Аз те познавам, мила Лизи. Септември 1998г. П.П. От мене - това. Останалото - от вас!

имаше един разказ за татко и син вампири от Стивън Кинг - не знам защо, ама това ми напомни за него....Хубаво е! Ама май прекаляваш с Негово Величество Стефан Кралски:)))

Кой е Негово Величество Стефан Кралски???

Добре! Аз понеже минавам посред Славейков сред дюдюкания и подсвирквания от рода: -Ехеееей, фен клуб Стивън Кинг - има нов роман! затова не мога да не кажа кой е:)))

oruel implant organizams......

Което на простобългарски ще рече...???????

tva e loshtoto che ne moe da bude izkazano taka na bulgarski..... moe bi neshto ot roda na organizmi s implanti na oruelovata antiutopia....

Leleee... Trypki me pobiha! No inache ne e losho, ako izkljuchim tova, che brother-a e mnogo prav za prilikite sys Stephen King...

какво? си си мислила, като си писала това къде? си била ...ти си странно същество, което ... лети, лети някъде... иска ми се да ми се иска да те питам... ама като не ми се иска? както и да е - ето нещо, което мога да кажа наглас, пардон - напръсти: ти си един от най-чувствителните и талантливи човеци, за които зная нещо.

Исках критика - пък ти! Плюс това, ако искаш да знаеш, имаш да ми връщаш критика - помниш ли аз как се постарах тогава...ее-тогава, в отова "италянското" кафене??? Като говориш за талант /Ха!/ трябва да кажа, че имам един приятел, който пише страхотни разказчета! Със съвсем малко думи казва толкова много неща! Той наистина има талант. Винаги като прочета нещо, което е написал, си казвам, че повече и една буква няма да напиша, щот няма смисъл! Ще го питам дали може и ако няма нищо против, ще публикувам тук някой от неговите разкази. 'баси! Тоя "разказ" наистина е гаден! Не бях го чела скоро. Между другото, те не са вампири! Не са!

На мен пък не ми хареса разказчето. Нали искаше и едно искрено мнение, Дени? Доста е мудно и сковано действието, и като цяло звучи тъпо. Имам и други заблежки, но няма да те разочаровам повече, продължавай да "твориш", надежда има...

ти да не си мазохистка, миличка, че така си просиш яростна критика:)))))

егати скуката ако всичките ти разкази са такива Deny, не бих си губила времето да ги чета Lucky

Обиди ми се ти ей! Или не? Не че е лошо - даже много ми харесва. Такова едно - тръгва стегнато и злобно, набира скорост и... това е. Не е разказ, бе душа! Изглежда все едно цял ден си правила двуметров снежен човек със всичите му подробности. И точно преди да му сложиш моркова си си казала : "Абе аре моля ти се... Моркови! Кой ще ти се занимава с такива глупости! Я да ида до одрусам снега от борчетата..." Разбираш ли ме? Просто цялото действие изглежда някак си самоцелно и недовършено. Случва се заради самото действие. И краят! Ама що така? Прилича на един от ония филми, които 1:30 мин вървят страхотно. След което явно бюджета е бил на свършване и джаста-праста го прикючват за 10 мин. Е така, колкото да дойде времето за надписите. Струва ми се, че с още 20-30 реда можеш да избацаш един достоен морков.:))) А и още нещо. Много трудно се чете така. Тургай по някой параграф и празен ред! И давай следващото, че виж каква секира съм наточил.:)))

че къде съм казала, че са? а относно неписането на букви - не си познала. чакат те още много от тях. както и мене - кеф :) твоят приятел - разказвател няма да има против, надявам се...

щото той пише едни такива работи и ги пише по един такъв начин, дето много ме кефи, ама точно заради тоя начин Ясен направо ще ги разпердушини... Де да знам - требе да помисля! Да не взема да извадя очи вместо да изпиша...вежди, де! :))

колкото и да ти харесва възможността да съм ти се обидила! :)) Искрено се забавлявам, знаеш ли защо? - защото просто вкусовете, предпочитанията ни са много различни. Например това - за снежния човек и моркова - страшно ме кефи - и за мухата Цеца и джапанката на Гошко - ми готино е, харесва ми, по дяволите! А тебе те дразни, направо те изнервя! Смешно е! За брадвата - вземи на заем един шмергел за през нощта, че утре ще ти трябва /брадвата/! Благодаря ти! :)))

Как ще ме изнервя? Ти да не мислиш, че тая клоунската шапка случайно си я нося? Страя се всяко нещо, което слагам да виси тука да е с усмивка - и на него и на мене.. :) Точа я, точааа...

И го давай насам човека... Мога да ти обещая даже че дума няма да натракам! Най-много една-две цифри - даже ще са положителни числа! :)))

* * * . . Не бяхме се виждали от сто години. Тя беше свикнала да свършвам бързо - веднага. Изненадах я. Не, по-скоро - себе си. Тя реши да ме напие за да ме забави. Докато се изпикая забравих всичко.