Смутителка

Пусни ме да бъда пастирка в твоя свят поне за малко. Аз ще пристъпвам много нежно и внимателно. Ще слушам тихо как пеят птиците във теб. Ще се сприятеля със бръмбарчета и треви. Вятърът ще ме разпръсне и ще ме раздаде на камъни и на дървета. Тогава, избледнее ли луната, аз ще си тръгна. Подарила себе си. Размътила вира на мислите ти. Оставила две боси стъпки във сърцето ти. Скрила в шепата си камъче от твоята сила. И отнесла в очите си само едно - спокойствието ти. А ти... Излъжи камъните и дърветата, че ме няма. Успокой размътения вир. Заблуди смутените бръмбарчета да притихнат. Разрови стъпките ми да не сълз’и във тях роса. И все пак. Може би тревата ще ме помни.

Опитах... безуспешно. Тревата плаче, опитала от неземното щастие... Слънцето отказва да изгрее над моя небосвод. Бръмбарчетата... те все още жужат в мислите ми... и не ми дават да спа... Смутителке, къде си?

... опряла брадичка на коленете си и си представях как в нашата стая ти спиш. И едно чувство - затоплено, пухкаво, неоформено трепереше в мен. Сгушила се бях в килийките на тъмнимата, в самотната хотелска стая и виждах твоето спящо лице, отметнатите настрани ръце, усещах сънената топлина и мирис на тялото ти. Чувството в мен бе толкова нежно, че "нежност" даже бе неподходяща дума. Толкова трепкаво, бодящо и палаво, че аз се отказах да му давам определения. Аз му се радвах. Люлях го в своите шепи върху свитите си колене, целунах го с върха на устните си и отварих шепи. То безшумно полетя към теб. Почувствах как в тъмнината ти се усмихваш на сън и протягаш ръце да ме сгушиш до себе си. Ти спеше... Дълбок, богат и неспокоен мъжки сън. Аз потръпвах при мисълта, че някъде в дебрите му може би се мяркам и аз. Изчезнаха разстоянията. Утрото бе много далеч. Аз бях при теб на нашето легло. И бе чудно хубаво, че ти спиш, а аз и моето чувство имахме цяла нощ да сме безплътни, влюбени нощни сенки до теб.

...сам пред телевизора... Децата кротко спяха нейде далеч и сънуваха своите играчки... Мислите ми се рееха в тъмното небе и си говореха със звездите. Морето някъде неспокойно се люшкаше в бреговете си, а тебе те нямаше... Тъжно е...

Много, много ми харесва!!!

много нежно и ненатрапчиво! Алиса (((-8 много ми хареса и на мен Арчи

Искам да те обгърна, изцяло – с ръце и крака, да забия нокти в гърба ти, да притворя очи в извивката на пулсиращата ти шия. И ти да ме носиш. Не като тежест, а като топлина, извираща от теб и мен. Да ме носиш навсякъде, нежно прегърнал ме, дишащ косата ми, забравил, че държиш тяло в ръце, забравил, че отделно от теб, аз съм само дете – наивно и питащо, търсещо и отричащо. Да ме носиш до себе си, неосъзнаващ абсурдността на нашия синтез. Притиснал гърдите ми до сърцето си да слушаш него, а не външния протест. Аз ще съм кротка, притаена и тиха. Няма да преча на твойте движения. Неусетно ще пия кръвта и размътя главата ти, докато ти стане леко и забравиш всички съмнения. Все пак аз съм само дете – невинно – жестоко, самотно и гладно.

Много смело, и в наситено червени тонове...Наистина ме смути! Но това е този смут, от който не бягам, а който търся...

Звучи малко самоубийствено. :-)

Нима?

Да търсиш този смут, който ще източи кръвта и размъти главата ти... Може и да не е толкова видимо самоубийствено, но от гледна точка на Смутителката е убийствено. Повярвай ми...

Ама ти....плашиш ли ме?

Не, опитвам се кой знае защо да бъда откровена и да се обяснявам (оправдавам).

Значи, откровено ми казваш, че ще ме убиеш? :)))

Не разбира се теб :-)) И не (не дотам се разбира) него. Но в онзи миг, тогава, там... Червеното цвят на какво е? На страстта, на кръвтта, на смелите изявления..?

Заслужава си, все пак... Независимо от смъртната опасност. Лубовта винаги взима жертжи. По-добре да са от страст, отколкото от страх и отчаяние...