Кокичето
12 отговора
0 прегледа
Кокичето
На една малка полянка навътре в гората, точно под стария тъжен дъб, живееше едно кокиче. То беше най-красивото, най-нежното кокиче в цялата гора и всички много го обичаха. Цяла зима слънцето пазеше първите си лъчи за него и щом лютите януарски ветрове се прибраха изморени в небесните си покои, то протегна ръка, провря я ловко между сивите облаци, и внимателно издърпа снежното одеало от главицата на кокичето. Тя беше една малка, нежна пъпчица, която потрепваше върху крехко зелено стъбълце. Слънцето се усмихна ласкаво и я погали с най-младия си лъч. В това време един сив врабец припряно подскачаше на най-високия клон на дъба, като се стараеше да затопли премръзналите си крачета. Той погледна надолу, видя тънката златна нишка от слънчева коприна, подскокна още веднъж, огледа се наоколо и скочи на по-долния клон. “Ах, какво ли е това долу?!“ – помисли си врабецът, който бе голям любопитко и искаше всичко да знае. Затова обикновено си стоеше на най-високия клон, откъдето се виждаше цялата гора. “Ще трябва да слезна още по-надолу” – реши врабецът, размаха крилца, обиколи два пъти короната на стария дъб, после се стрелна надолу и кацна на най-ниския клон, точно над кокичето. И какво да види…нежните ласки на слънцето бяха събудили красиви бели листенца, които се притискаха плахо едно о друго в най-чудесната чашка на света! Кокичето сънливо разтърка очички, изправи главица, замижа срещу слънцето и се усмихна.
- Здравей, слънчице! – каза то. – Толкова се радвам, че те виждам отново! Да знаеш само как съм се затъжило за приятелите си тук!
- Да, знам. – отвърна слънцето и също се усмихна. После бързо се наведе, целуна кокичето и заблестя високо, високо в небето.
- Хей, ставайте! Елате всички! Бързо, бързо! То дойде! Вече е при нас! – викаше врабецът, колкото му глас държи и весело подскачаше от клон на клон.
- Каква е тази олелия толкова рано? Тихо, ще събудиш децата ми! – това беше катеричката, която, също като врабеца, живееше тук заедно с трите си малки катеричета. Напоследък тя беше омърлушена, защото запасите от сушени гъби и лешници, скътани в хралупата, почти се бяха свършили, а и едното катериче беше болно.
- Ами ела и виж сама! – гордо се изпъчи врабецът и посочи с крилце към кокичето. –Аз първи го видях, първи, първи – повтаряше той и литна към съседните дървета да разкрие новината.
- Ах, но това е кокичето! Нашето кокиче! – плесна с ръце катеричката и бързо се върна вкъщи да събуди малките. – Хей, ставайте, вижте кой е дошъл – подканяше ги тя радостна и доволна, че вече идва пролетта и ще може да намери нещичко за хапване. Две малки кафяви топчици с пухкави опашки мигом излетяха от хралупата, спуснаха се на земята и затанцуваха около кокичето. Братчето им, понеже беше болно, подаде муцунка от дупката и две мънички черни очички трескаво заблестяха в мрака на хралупата.
- Ах, колко са красиви! И колко са пораснали! И колко ги обичам всичките! – помисли си кокичето и една бистра сълза се отрони от очите му. Тя се спусна по едно от белите листенца, спря за миг в самия му край и после бавно тупна на земята. Проникна в нея и започна бавно да потъва. – Я, каква е тази топла капка дъжд? – почуди се мравката, която живееше в земята, точно под кокичето и избърса от крачето си сълзата му. –Странно- помисли си тя – но това не е толкова важно. Добре, че ме събуди. Само като си помисля колко работа ме чака.…И без много да се бави трудолюбивата мравка се заизкачва по стръмните тунелчета право нагоре. Когато бе вече на земята, тя се изправи, отупа крачетата си, погледна нагоре и видя кокичето. То я гледаше и се усмихваше мълчаливо.
- Ама ти ли си, кокиченце? Добре дошло! Я колко си хубаво!- рече тя.
- Здравей, мравчице! – поздрави кокичето – как изкара зимата?
- Ох, не питай- отвърна мравката – не съм свикнала аз да седя на едно място. Краката ми се схванаха. А какво е това зрънце точно пред теб? – попита мравката и погледна към едно малко маково зрънце, което си лежеше до стъблото на кокичето. – Моля те, - продължи мравката, - би ли го запазила за малко. Аз сега ще отида да потърся още, а като се върна ще си го взема, може ли? –Разбира се, мравчице, ще ти го пазя – отговори кокичето и изпрати с поглед малката мравка, която вече тичаше между тревичките. Тя едва не се блъсна в голям черен бръмбар, който важно се разхождаше из полянката и май нещо си мърмореше. В този момент настана истинска суматоха. Врабецът вече бе успял да разкаже из гората, че красивото кокиче е дошло и бе довело със себе си пролетта. Цялата полянка се беше събудила. Буболечки сновяха насам – натам, отнякъде дойде чудна пеперуда, кацна върху кокичето, прошепна му нещо и звънко се засмя. После трепна с крилца и изчезна. От всички страни идваха мравки, мушици, бръмбари, врабчета, зайчета… всички искаха с очите си да се уверят, че тяхното, най-красивото, най-нежното и любимо на слънцето кокиче най-после е дошло. От близките полянки идваха всички. От по-далечните си избираха по един бърз вестоносец, най-често птичка или пък зайче, и им заръчваха час по-скоро да се върнат и сами да разкажат, вярно ли е, че кокичето отново е дошло. Някои го докосваха с ръка, други нежно го целуваха по листенцата, трети само го зърваха отдалеч и тичаха обратно да разказват. Едно малко, тромаво лисиче едва не го стъпка. Врабецът пак бе на най-високия клон на дървото, подскачаше от крак на крак и повтаряше безспир: - Нали ви казах! Нали ви казах! Кокичето дойде! Аз първи го видях! Първи го видях! Първи! Първи!
- А кокичето грееше от любов и се усмихваше на всички. Бе толкова щастливо! Така се радваше, че отново е сред скъпите приятели. Толкова ги обичаше! Всичките! То вдигна глава и погледна нагоре. Високо, високо слънцето му се усмихваше и му махаше с ръка. Тогава кокичето се изправи на пръсти, изпъна вратле и го целуна.