Nuli
1 отговора
1 прегледа
Nuli
Нули
Чат!
- Малка! - подсказваше някой отзад.
- Затваряй си плювалника! - изруга Стоименов.
512, 1024, 2048... сумата, изписана на екрана на покер-машината набъбваше като великденски козунак.
- По-дяволите! Няма ли да ги запишеш? - възбуден се маеше онзи отзад.
- Кибиците да мълчат! - още по-възбуден отговори Стоименов и измлати с всичка сила по един от мигащите бутони. Изведнъж от екрана се опули една голяма, закръглена нула. Стоименов също се опули. Стояха си Стоименов и нулата един срещу друг и се пулеха. А, нулата без малко щеше да проговори, да му рече: "Добра среща, стари мой познайнико" и после да се запревива от смях. Само че той не й остави тази възможност. Стовари целия си гняв и отчаяние върху стъклото. То се напука, а нулата потъна в мрак. Стоименов изпи на екс остатъка от водката си, заплати щетите с остатъка от парите си и се запъти към вкъщи. Там, не го чакаше никой. Жена му отдавна го беше напуснала.
Нощта беше душна и Вальо Стоименов не можеше да заспи. Алкохолът в кръвта му се бушуваше и правеше жегата още по-непоносима. Може би щеше да е по-добре да отиде в кухнята и да си направи нещо за хапване. Нямаше кой знае какво. Набута една питка с парче кашкавал и малко салам в микровълновата и включи телевизора. По някакъв шведски канал течеше порно филм. Механизмът на печката иззвъня и Вальо си взе затопления сандвич. Заръфа го, втренчен в някаква руса актриса, която се самозадоволяваше. За миг му се повиши настроението и отиде да се облекчи в тоалетната. Там беше малко по-прохладно и реши да поостане. Все пак мястото бе твърде неудобно за спане, но ставаше идеално за мислене. И Вальо Стоименов взе да мисли. Мислй докато не му изтръпнаха бедрата от седене върху тоалетната чиния.
"Дообре съ си жибели хор’тъ еедно ‘реме в Рим", мислеше си Вальо. А мислите му вървяха някак заваляно, все едно се чуваше как говори, как подпухналият му език гълташе съгласни и провлачваше гласните. "Леежът си ‘начи, пооха’ват, не хоо’ът на раб’та. Саамо се нали’ат с бино и си гъъъдеричк’т гърленцътъ с птичи перца като им дойде ‘ного. Еегаси! Т`ва сигърну е ‘ного гадно - да си гъъ’еличк’ш гърлуту с перце! Но... те бероятну са с’икнълиии. Представям си ги как гуляят. Цялата имперска сган, налягала по земята и се тъпче с най-различни вкусотии! А какви соочни дупеета само с’ шляът наоколууу - кръгли като някакви опулени нули : 00-00-00 ей такива, само че мърдат! А във въздуха се носи някаква позната миризма - миризма на оргазъм. Ах, да! Забра’их да пуснъ ‘одата. Лелеее! 3 часа. Утре трябва да ставам в 6. Ужас! Как шъ съ упрайъ? Напрау незнам. Я по-добре да вървйъ да си лягъм."
На сутринта, Вальо се събуди в 8. После го уволниха и отново се върна вкъщи. Не му пукаше особено. Получаваше достатъчно пари от наемите на трите му наследствени апартамента. Ако не играеше на комар, можеше дори да живее богато. Пусна компютъра и се включи в интернет. Търсеше стихотворения от Жерар дьо Нервал. Случайно беше прочел нещо, което му бе харесало и сега искаше да прочете още. Май беше нещо такова:
Je suis le tenebreux, le veuf, l’inconsole,
Le prince d’Aquitaine а la tour abolie.
Ma seule etoile est morte et mon luth constelle.
Porte le soleil noir de la melancolie.
Вместо на търсената поезия обаче, Вальо попадна на някаква страница за научна фантастика. Авторът й, явно почитател на известния френски поет, си бе избрал неговото име за псевдоним. Този нахалник, който изглежда си падаше по фантастиката бе публикувал на страницата си цял роман, за който твърдеше, че е написан от него. Вальо го изтегли и се зачете. Беше нещо в стил Клифърд Саймък. Обаче много подозрително напомняше и за Рей Бредбъри : кучета-роботи, екрани по стените на стаите, натрапчива агресивност на някакви тъпи реклами. При каква температура изгаряха книгите? - помъчи се да си припомни Вальо. Не можа да се сети, но му стана смешно. Помисли си, че ако Бредбъри се разходи из електронните литературни издания в интернет, сигурно ще се откаже от онази книга - "Незнамси колко по фаренхайт". Ама, че работа?! А разказът на онзи Жерар описваше животът в далечната 2524г. Семейството е около масата, а някакви скърцащи роботи се суетят наоколо - едни сервират, други отсервират, а пък някакъв, явно по-добър модел от другите, е седнал и храни малката дъщеричка. На две от стените вечерят сватята, на третата - някакво приятелско семейство, а по четвъртата - най-голямата от всички (защото футуристичната архитектура отдавна се е отказала от правилните геометрични форми на стаите) текат всевъзможни реклами. Останалите три стени са изключени.
За миг, Вальо си помисли, че се намира в центъра на времето: посредата между древен Рим и 2524. После обаче направи средно аритметично и не се получи годината, в която живееше. И въобще откъде му бе хрумнала тази нелепа идея да прави средно аритметично между древен Рим и разказа на някакъв самозван фантаст. Пък и ако времето въобще има център, той трябва да е в нулевата година, тъй като преди това е минус безкрайност, а след това - плюс безкрайност. Да, ама година нула няма. Така са го измислили тъпия календар, че след минус първа, веднага следва първа. И сега, 2000 (или 1999?) години по-късно хората така са се объркали, че не знаят кога да празнуват настъпването на новото хилядолетие - Милениума. Много ми е смешна тая дума. А още по-смешно ми е като отида в "Пица Хът" и гледам по стъклата пише : "Детско милениум меню". Не знам защо, но все го произнасям : "Детско мильениум миню". А вие как го произнасяте? Както и да го произнасяте, ще го празнуваме в началото на 2001, а пък през 2000..., какво всъщност празнуваме през 2000г.? А, да - годината с трите нули. На мен обаче вече ми се повръща от нули!