Летене...

Измъквам се от кожата си и навличам тази другата, по-тясната, чуждата. Тази, дето е съшита с бели конци, но които никой не може да види, а и за какво им е на другите да знаят кой всъщност съм аз и какви са моите мечти и идеали. Та дори и аз не зная кой съм... Приближавам се до прозореца и се вглеждам в спящият град около мене - толкова еднакъв и толкова различен е всеки прозорец, че направо се плаша от мисълта за всички тези сиви и едновременно цветни хора които заплашват да ме погълнат и изплюят прозрачен и уязвим сред тълпата... И тогава се изправям, отварям прозореца, скачам и политам над къщите, надявайки се че никой няма да ме свали с пушката от личния си прозорец.... А вие от какво политате?

veche ne letq...

И се спускам ниско над вървящите по улицата хора, вдигам те с ръце и те понасям над къщите и мрачните дървета напред и нагоре, натам където светлината все още се процежда през заспалите облаци и където не е толкова бурен, а тревата - все още зелена. Тогава се спускам леко и те оставям сама сред зеленината, а аз се издигам докато се изгубя от погледа ти...

Звучи красиво, но е много тъжно. Летят птиците, реят се в простора обладани от щастие. Искам да бъда птица, за да мога да полетя и аз, да се понеса над морето - волна и щастлива. Но да бъдеш птица е трудно, много трудно. А щастието е още по-трудно.

красиво е, значи смислено, значи лесно, значи струва си, опитай и ти. Искаш ли да летиш? Лети! И не гледай на това като на опит за летене.

...и бих искала да заспя сред зеленината, а като се събудя - пак да си до мен...

На мен ми поникват най-леките крила от срещната доброта и приятелство. Летя и се наслаждавам на летенето, докогато мога, защото знам, че е за кратко. Не че добротата и приятелството липсват - те просто в повечето време са там, зад прозорците, за които говориш. И аз не винаги дръпвам най-пъстрите завеси. Признавам си го. Но поне бъди сигурен, че няма да те сваля с пушка))) Лети...

Аз се събуждам. НЕ! По-скоро си мисля, че се събуждам. Отварям лявото си око (защото дясното е подуто и ми е невъзможно да го отворя) и съзирам странните стълпотворения от паяци по тавана. Опитвам се да се обърна на другата страна, но с ужас разбирам, че всъщност горе не е там, където е било преди малко. Събудих се, в опит да полетя или по-скоро да НЕ ПОЛЕТЯ в нищото. Някои на това му викат опит за летене. Е, на мен изобщо не ми е интересно вече да летя по този начин. Всеки път, когато се събудя (или обратното, и аз вече не знам...) все ми се налага да обръщам представите си на 180 градуса, и ако не успея се случва нещо като това с дясното ми око. Вече къде с гордост, къде с болка, мога да кажа, че съм изпечен летец. Е, нямам навъртени много летателни часове, но пък опитите са достатъчно. А в скоро време ако събера достатъчно пари, ще си взема и парашут. Ами аз така си летя. Понякога политам безмоторно, понякога успявам да се приземя, а понякога това летене ми писва...

Отдавна знам, че няма да летя- в небето съм мишена за интриги. Добре съм се научил да вървя, натрупах маса,сложих си вериги... По пътя си не срещам пречки- напредвам бързо, мачкам всичко живо. Прегазвам съдбини човешки и после радостен танцувам диво! :о)

Много често сънувам, че летя. Политам винаги, когато долу някой или нещо ме заплашва или по-скоро бягам от всичко и от всички ... няма изключения. Издигам се над дърветата, ...цветята, тревата, ... парка, гората... гледката е красива, цветовете непрекъснато се менят,хора не виждам. Никой не може да ме спре, усещам се все по-лека, размахвам ръце - лекота, тишина, спокойствие.

За какво са мечтите ни? Може да съм пред самоубийство, но не съм се самоубил...

А аз се издигам, но всъщност усещам че падам, нещо ме привлича толкова много, че падам все по-бързо и по-бързо че накрая се строполявам мъртъв до теб... до теб...

Пикирам ниско над заспалите къщи, край заспалите прозорци... Оглеждам се в тях и те в мене и малко късно разбирам че всички те са хора - хора добри или лоши или просто еднозначни... Оглеждам се и виждам себе си - всичко лошо и добро което съм събрал вътре в мен... Усещам всичко това и се врязвам в шепнещия калдъръм... За да заспя и аз...

Прекрачил прага, надолу поглеждам, не виждам под себе си твърда земя, отпусното мислите свои подреждам, летейки във мрака, оставям следа. Пропадам надолу, за нищо не мисля, проклинам своята черна съдба, разкъсвам плътта си, без да обмисля, без да се чудя защо е така. Извивам нагоре, разперил крилата, издигам се бавно, след пролетта, издигам се, а под мене земята, разпуква се нежно, бликва тъга. Достигнал върха, между моите длани, отронва се тежка и черна сълза, събрала сред младия свят яростта ми, изпивам я, за да заспя.

И се докаосваш до върховете на дърветата... Гъделичкайки те... А вятърът вее в косите ти и се промъква по тялото ти под ризата... А ти се рееш напред и нагоре по вятъра... Красиво...

:))))

Не искам да се събуждам. Не искам да отворя очи... знам какво ще видя като ги отворя

Ще видиш комини на спрели заводи, попилени планини, изсечени гори... Всичко отвратително на което е заприличала нашата мила родина...

Те са върха на айсберга... с останалото се свиква рано или късно, но с простотията, пошлостта, лицемерието и .... не мога да свикна. Не искам

...kakto i dushite ni...