Падам

от доста време стремително в една пропаст... И така се случва понякога... Не знам аз ли сама се подхлъзнах, или ме бутнаха. Имаше там горе един човек много близо до мене, ама той ми вика, че такова, сама съм си била виновна. Той бил казал отдавна: "Внимавай, ма! Да не паднеш, недей да блееш много!"... но аз като не разбирам от дума... В началото като почнах да слизам надолу я карах така по-бавничко... полекичката... поспирах се даже тук там... хвана се за някое клонче, стъпя на някое камъче... онзи дето остана горе току ми подвикне или ми махне с ръка, па се и усмихне насърчително... и аз доволна и той... и така доста време добре си поживях... но после стана тя каквато стана... там в по-надолу не останаха ни клонки, ни нищо... няма за какво да се хванеш, човека дето махаше окуражително ми тегли една и се отдаде на по-интересни занимания... и сега съм май на дъното... стигнах го де най-после! изведнъж забелязах, че настъпи покой и мир... и че дишам още... поне едно хубаво нещо, нали... и аз бях много хубаво нещо и външно и вътрешно, преди да... абе направо си бях едно съкровище да ви кажа... но не от тези дето седят на витрините (впрочем те обикновено са си доста евтинки), а от по-скритите и по-специалните, дето седят на тайни местенца и не всеки може да ги има... сега поне външно съм си същата... но, загубих си апетита и някои други неща... Прочие доста е мрачно и пусто тук, долу... та много ще се радвам ако някой от вас пожелае да ми помогне да разсея празнотата и да я позапълня с нещо па макар и виртуално... някаква дума, игра или веселба... абе квот да е! адреса е горе! Благодаря за вниманието, дълбок поклон и нещо като усмивка... :) Вие сте наред!

Аз... Аз не че имам нещо умно за казване. А и хич ме няма по умните мисли, но направо се почувствах длъжна да драсна някой ред. Водя се, че умея да успокоявам, но в обикновените успокоения влизат поглед, усмивка, мълчание... А тук тях ги няма. А и мълчанието тук не е същото като на живо. Абе това са глупости за запълване на редовете. Някъде между тях се опитвам да вмъкна удрянето на едно приятелско рамо, но нали споменах, че ме няма в умните мисли и красивите думи. Накратко, виж какво, приятелче, тук има много свесни хора, а и не само тук. Кофти е да ти ги разправям такива свежарски реплики, когато си на дъното, но дори и на дъното ако погледнеш нагоре има късче небе. А как се излиза не знам. Всеки път е различно. За всеки е различно. Опитай се да не забелязваш, че си в пропастта и току виж се оказало, че не си там. Усмивки от мен, опитвай се да се усмихваш по-често и ти. :) Грахчо

Постой малко там и почини, макар и на дъното...Имай пред вид, че нагоре те чака тежък път. Аз изкарах цяла година, че и повече.... Знаеш ли кое ми даваше сили да се върна на билото? Възпитания в мен непукизъм и циничното възприемане на нещата, което ако имаш сили и да се смееш, става страхотно оръжие:)) Така че ставай и тръгвай обратно нагоре. По-надолу от дъното няма накъде. Всички пътища са за нагоре!

Тук всички сме красиви, умни и добри Абис (((о; Широкоплещести (или едрогърди, другата половина), с големи, честни очи ((о; Имай едно наум, като се хващаш за спасителния пояс, за да не се наложи втори дубъл..... Арчи (((о;

Още не съм стигнал дъното (близо съм), но е утеха да знам, че там няма да съм сам ... вече по-малко ще гледам нагоре, към отдалечаващото се късче небе и смаляващата се махаща с ръка, все пак това е миналото.

О-о-о-, драга! Я не се коси за другите, ами сама си помогни! Голяма работа станала! Твоите тъмни мисли са породени от незнанието за дълбочината на човешката мъка (взета в глобален мащаб). Има два типа давещи се (удавниците са само един тип - мъртви) - тези, които се примиряват и тези които се научават да плуват в този момент (и плажен спасител съм бил). И от двата типа има удавили се, ама от втория по-малко. И на мен ми се разказва играта в момента, ама драпам с нокти и зъби .... Е, все още - нищо, ама да седя и да се вайкам ли!? Дерзай!

bravo

Когато си на дъното на пъкъла Когато си най тъжен и злочест От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез Светът когато мръкне пред очите ти И притъмнява в тези две очи Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни Трънлив и зъл е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си Единствено така ще го решиш Prosto ne se otchajvaj, vinagi ima izhod. Moze bi trjabva da ostanesh izvestno vreme tam dolu, za da si saberesh mislite i da mozesh otnovo da se izkachish. No shte uspeesh i togava vsichko shte ti se vizda po-razlichno i moze bi po-hubavo. :)))

Ще се опитам да ти направя един комплимент като изпозвам една реплика от "Колкото, толкова", само че перефразирана. Та, ти не си срам и позор за депресията... Знаеш ли кое му е хубавото на ДЪНОТО? Там няма задръжки, изкривен морал, компромиси, обществено мнение и какво ли още не, с което човек на "определена височина" е принуден да се сблъсква и да понася. И това е много хубаво време за преоценка и поглед към самия себе си от страни- та, нали никой не иска да си се преставя цял живот на дъното. Там, на дъното нещата са доста по-прости и първични, и ми се струва, че единствено на дъното човек може да усети колко хубав е живота. За това, весели се и се радвай, защото като мине пролетната умора, ще дойде лято... и какво?- пак трябва да ходим на море, а къде?... и то какво???... И какво стана с нас- пак в "средната, заспала класа", аааа не, този път не...

Много добре казано, колега! Поздравления, това наистина е прозрение!

Предлагам да отвориш ТЕМА на темата, която засегна. Това за заспалостта на "СРЕДНАТА КЛАСА" е ............ толково вярно, колкото е и скучна тя. 95-процентовите хора (нармалните хора) - тн средна класа!

Чак се учудвам, че не си разбрал, че ДЪНО - НАМА! Както и връх!

Ujas...., niamam dumi prosto ujas... Abyss, dobre, che ne chetesh ...

Ти правиш това , което искаш . / ЧИСТОТАТА на съзнанието и на ЦЕЛИТЕ, винаги помага в горното . /

хей, благодаря. едно потупване по рамото дори само във вид на букви пак не е малко... да! защото е искрено. то така се получи че вече 3 години съм далече от близки и приятели. имам си хубаво занимание, не се оплаквам, де, точни и коректни колеги, но измежду всичките хора които виждам всеки ден май никой не ме вълнува като човек... та усещането за хармония в ежедневието ми се крепеше на контакта (предимно буквен :) с онова, как да го нарека... влечуго е първата дума която се сещам. е, останаха добрите и истински приятели. те все още са си слава богу такива, но общуваме главно така с букви, рядко се чуваме а още по-рядко пък се виждаме... какво да се прави, няма друг начин. да си здрава! :)

да, така ще да е, малко почивка сега след като всички илюзии умряха и после - нагоре... да се смея мога, и над себе си, и знам че помага, но виж какво е пукизъм и непукизъм и как се прилага не знам... :)

ще бъда особено предпазлива както винаги... :) Благодаря!

да, миналото е просто необходима крачка към бъдещето... хей, може да си прокопаем едно тунелче като се приземиш... така и така ще се почива известно време... ;)

баба ти е ревла на тебе! :)

Ахъм. Дамян Дамянов. И една такава мисъл ми напомниха скоро: Това което не убива човека го прави по-силен. :)