Те знаят много добре, че Мерцедес е по-добра кола от Пежо, не е нужно да им се обяснява този прост факт (не че Пежо е лоша). Проблемът е чисто психологически.

Скоро си говорих на тази тема с един приятел и му дадох пример с тоалетната хартия. Евтината струва някакви стотинки, скъпата струва примерно левче. Човек изхарчва приблизително едно руло месечно. Никой не е опрял до едното левче. Пушачите го дават по няколко пъти на ден за цигари, но няма да го дадат веднъж месечно, за да си купят хубава тоалетна хартия.

Човек си създава мнение за себе си и сам се поставя в някаква ценова група, обикновено заради внушения от околната среда. Той е решил, че скъпата тоалетна хартя е за богаташи и се чувства зле, ако даде с 80 стотинки месечно повече.

Това, което трябва да се обясни на потребителите е, че всъщност не са толкова бедни, за колкото се мислят и че спокойно могат да си купуват малко по-висок клас стоки. Виж какво стана по Коледа - на всички са им останали свободни пари и се втурват да ги похарчат за неща, от които нямат нужда. Което означава, че през годината са харчили по-малко, отколкото им е било възможно и респективно са имали по-нисък стандарт, отколкото са можели да си позволят.

Американците са си изградили механизъм за справяне с този проблем. Те не гледат цената на стоките, а гледат месечната вноска. Те нямат никаква представа колко точно струва един телевизор - за тях той струва $15 месечно, колата струва $300 месечно, апартаментът $800, лятната отпуска също се плаща на вноски и т.н. Разпределянето на бюджета се прави така, че в края на месеца да си похарчил всичко, защото ако ти остане нещо, то е чиста загуба - инфлацията го обесценява с времето. Всеки долар трябва да се похарчи (или поне инвестира) в мига, в който се спечели, защото след година стоене в дюшека той ще ти даде с 3% по-малко стоки или услуги. Това наше стискане и спестяване не ни позволява правилно да преценим колко пари всъщност имаме и респективно колко можем да похарчим. Ние сме научени да пестим и да кътаме пари в дюшека, в резултат на което дори да имаме пари, харчим все едно нямаме и се чувстваме виновни, когато похачим малко повече от абсолютния възможен минимум.

Митко