Ех, времена, ех, нрави... / Политика, Свят / Македония

"Едно от силните вълнения на моето детство беше появяването на сръбската пропаганда в Ресен. За нея ще имам повод да говоря по-нататък по разни случаи, които вълнуваха българския народ в Македония, както и в княжеството. В 1899 година в борбата за кумановската църква и героичната смърт на Екатерина Симидчиева; 1902 година — Фирмилияновия въпрос. Сега се касае за нейното начало в Ресен.

Сръбският именит държавен мъж Милован Милованович писа в сръбското списание „Дело“, че до 1889 година никой в Сърбия не мислел за Македония.[5] Действително тъкмо тогава сръбската пропаганда се яви в Македония. Тя търсеше пропаднали хора между българите или гъркоманите, плащаше им и не искаше от тях на първо време нищо друго освен това да казват, че са сърби. И в Ресен се намери един такъв човек, който веднага стана предмет на общо презрение и омраза. След това на сръбската пропаганда се поддаде и един от по-първите хора в града, един от Стрезовците.

Те бяха трима братя: Йон, Наум и Сотир. За единия от тях, Йон, будител и водител на българщината в града, вече говорих. Вторият брат, Наум, беше тих човек, далеч от обществените работи, но много добър българин. От неговите многобройни синове единият, Петър, бе войвода през Илинденското въстание; вторият, Славе, падна убит в Балканската война като български запасен офицер; третият, Борис, действуващ офицер в България, свърши военната академия в Париж и постъпи в генералния шаб. Третият от братята Стрезови, Сотир, бе учил няколко класа гимназия в Атина, обаче гръцкото образование не бе повлияло на неговото българско чувство. Той е имал отначало дюкян и там е продавал български книги. Но, ненавикнал на сериозна работа, живущ без сметка, взел да разпилява наследения от баща си имот, продавайки днес една нива, утре друга. Накрай, останал почти без нищо и без работа, той отиваше от дюкян на дюкян на приказки. В това положение на обеднял и празноскиташ го завари сръбската пропаганда и го зачисли в своите редове. Баща ми, който на млади години го имал за свой приятел, напразно се бе опитвал да го отвърне от това му падение. „Не беше възможно — разказвал ми е той после. — Брат му Йон го насърчаваше. Той бе злият ангел.“ Как се случи така, че Йон Стрезовски, ученикът на Димитър Миладинов, такъв пламенен, такъв безстрашен българин, се обърна тайно срещу своята народност и взе да руши делото, за изграждането на което той най-пръв и най-напред се бе трудил! Това е мъчен въпрос за обяснение, но не без друг пример в българския живот. Не бе ли Драган Цанков, големият деец на Българското възраждане и Черковния въпрос, смелият борец за защита на Търновската конституция, когато тя беше потъпкана от преврата на 1881 година, не бе ли той, който през време на Регентството 1887 година искаше от великия везир турците да окупират Източна Румелия, така че Кямил паша каза на д-р Вълковича „Mais c’est un traitre!“ ( „Но това е предател!“)

Лоши, силни страсти са докарвали срамни промени като тия. Такъв бе случаят и с Йон Стрезовски. Една наранена амбиция докара у него пъкления обрат. До деня, в който двамата Татарчеви, Георги и Михаил, се върнаха от Източна Румелия, в Ресен неговото водителство в народните работи било, както споменах, общопризнато. Те — по-млади, по-дейни — почнаха да му го оспорват и най-сетне му го отнеха. Обидата бе голяма и той не можа да я понесе. Към това се прибавило по-късно и друго едно жестоко разочарование.

От други семейства излязоха учени хора. От Татарчевите — двама лекари; от Ляпчевите — Андрея, който следваше още в Европа, но вече имаше име. Неговите синове не се учеха добре. Никой от тях не бе стигнал даже до Солунската гимназия. Страшна завист го обзела, която се превърнала в злосторство. Той като че ли искал да отмъсти на българщината заради пропадането на неговите лични надежди. Макар да не излизаше наяве в полза на сръбската пропаганда, знаеше се, че той подтиква към нея, и народът се отвърна съвсем от него.[6] Трябва да забележа за чест на синовете му, че те бяха безучастни в тъмното дело на баща им и останаха добри българи.

За разпространение на своята пропаганда сърбите основаха в Цариград свой вестник, който се казваше „Цариградски гласник“. Издателят му беше от Охрид, на име Групчев, от семейство, познато по своето родолюбие. Напечата се също в Цариград един календар на име „Голуб“. Не съм видял „Цариградски гласник“ в ръцете на някого в Ресен. Но „Голуб“ се разнасяше по дюкяните и будеше ирония, защото сръбският език се виждаше на хората комичен. Помня, че две сръбски думи от тоя календар — „на почетку кишу“ — се разнасяха от уста на уста и възбуждаха смях. Никой не разбираше какво значат те, но звучеха забавно."