Това което си написал е твърде опростенческо. Първо има различни нива на идентификация и тази относно т.н. "народностно създание" е в девета глуха. Второ, хората са имали преди всичко нужда от изобретяване на думи с които на обозначат другостта, а не толкова себе си. Примерно ние сме мияци, и сме лазарополци и говорим по нашки, други са турци или арнаути, които говорят на турски или на арнаутски. Има власи, които говорят на влашки. Ние сме християни/рисени, някои арнаути са като нас, други са с турска вяра. Тези от мияците, които ходят по гурбет обаче чуват, че са бугари от сърбите. Виждат и други, които говорят подобно на тях и също им викат бугари. Може да се случи някой да им каже и на тях че са арнаути, защо идват откъм Арнаутлук. В ежедневната комуникация в Миячия обаче няма нужда от термини за народностно самосъзнание, които да са единни относно тях и други подобни им локални групи. Локалният идентитет там им е достатъчен, когато става дума за неграмотни хора. Има нужда от термини за аномалните - турци, арнаути, власи. Разбира се тази схема не важи за мъжете гурбетчии, които чуват и виждат много повече, за грамотните които почват да си задават повече въпроси и т.н.

Друг пример когато Милетич записва разкази на хора от пловдивските католишки села относно събития около Априлското въстание. Те говорят за тях си като католици, павликяни или българи, а за православните българи използват само термина "кавури" и никога българи.

Нормално е и смятам, че повечето гръцкоезични селяни, преди националното градене да не познават термина "елини"или някои да го знаят, но да имат колебания относно значението му. Термини като вулгари, влахи, арванити обаче са били повече в употреба относно аномалията, другостта. Въпреки че колебания и вариации относно значението им също е имало. Дори сред грамотните хора е имало конкуренция между термините "румеи" , "елини", "мораити" /в Пелопонес/ и др.