|
Тема |
Все ми иде пак и пак да расказвам саштите [re: Shtrkot] |
|
Автор |
SashetoBE (стар клубар) |
|
Публикувано | 26.09.19 22:15 |
|
|
приказки от младини. Надјавам се де не е ран алцхајмер. Че като каза 1998 ... се најдех во едно заведени в Париж со интернацинален екип студенти..португалци, шведи , испанци , италијани, балгари и АЗ сам самичак пострани седам и гледам. Некој каза хајде сега секоја банда да испее по една амблемична национална песен. Имаше еден Христо Христо , много хубав човек но много се страхуваше от казармата та каза аз назад не се враштам па какво сака нека баде ! Дојде реда на мен, всички погледнаха накај мене....иначе аз сам много музикален когато си пеа в себе си но гласа ми е като на златен гарван,крешти. Какво ли да направам сега ..си мислам? И в този момент ми се обади Христо, прво на френски, Саше виен иси , ну з алон шанте онсомбл ? Ама как сега си мислам аз и не ми се иде при него ..си седам ?
Тои се налути и ми вика, но сега на балгарски, ајде бе идвај ! Момчета , аkо умрам ил Загинам од A-minor ! Имаше един од групата ..му збравих името .. но (беше син на некои балгарски главешина по това време по едно време каза), Саше сега ние те осиновихме и нјама за какво да се грижиш..и всички почнаха да се смеат . Аз тогаава не знаех какво значи да те “осинови“(ние му викаме посвои) и кисело се поднасмеав .. ама си пеам, шо че правам. Останалите чужденци гледат и не им е јасно какво става. И така, от тази есенска вечер през 1998 година, аз не сам вече сирак. И всеки пат когато чујам да пеат нашите и вашите заедно се сештам на тази вечер.
Редактирано от SashetoBE на 26.09.19 22:16.
|
| |
|
|
|