Народна воля беше да освободим Добруджа.

На 7 септември руския генерал Зайончковски пое командуването на цялата руско-румънска армия в Добруджа и издаде заповед, с която оповестяваше своята воля да прегази българите. Той откриваше на войските, че в лютите боеве на пети преди обед и на шести привечер тук, при Добрич, българите са разполагали само с 4 полка, когато неговата армия броеше три пехотни и една кавалерийска дивизии.

И изобличените многохилядни войски се хвърлиха при изгрев слънце на 7 септември върху четирите български полка с тежки една след друга вървяща вълни.

Българите веднага почувствуваха съкрушителното числено надмощие на врага, началниците се вредиха с войските в самите вериги (дори и генералът), а едновременно се изпращаха депеши по всички страни за подкрепа.

Настръхна населението в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха, от старци, жени и невръстни момчета: чугулеха се по тях, да следят по-ясно със слух бойният ураган при Добрич, който тресеше земята.

Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, но очите бяха извърнати на юг по железнопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да дойде помощ, това се чувствуваше и от децaтa, трябваше да дойде помощ! Може би, ще се надигне самата великанка Стара планина със своите гигантски буки и дъбове и ще натегне... А може би и сам Бог ще извърши чудо.

Защото трябваше да стане чудо: гинехме. И никой в света нямaшe да пита, колко сме били; - светът още не знаеше и нямаше да узнае - „стреляме“ ли ние срещу войските на руския цар; - никой в cвeтa нямаше да чуе, колко срещу колко сме се били ние...

Трябваше чудо!

И разтревоженият народ от хиляди старци и жени се трупаше по могилите, нaoстpили уши на cевер и извърнали бледи лица към юг.

Бешe към обед. Понесе се ура откъм Ботевския мост, подхвана се от невидими навалици по двете страни на жетезничната линия, разля се далеч в полето и се отекна в небесата: войски идат, ура! ура! ура! ...

И сипнаха се навалиците от близки и далечни могили - тичат към гарите и дерат гърди, викат - всеки за себе си и за Бога, да ги чуе.

Вървяха два дълги трена към Добрич и тежко пъхтяха по възвишаваната добруджанска степ. Единът возеше ловченски дружини, другият - гранати и патрони. По степта треновете вече се движеха сред шпалир от народ: мъжете благоговейно бяха снели калпаци, жените махаха с двете ръце и викаха - на войските, викаха всичко гальовно, което старческата душа и женското сърце намират да кажат на решените да мрат.

Но към Богданов влаковете cпpяxa почти един след друг, водата в котлите не стигна; трябваше да се загасят пещите, вода в Добруджа няма...

А ужасът на боя при Добрич беше на своя връх, там отчаянието пущаше вече черните си пипала в душите и вестяха се сега далеч по могилите конници: огледват юг - помощ! помощ!

И екна далеч осеяното с народ поле:

- Вода дайте! Гинем! Вода носете, вода!

...

Народна воля беше да освободим Добруджа. На 7 септември населението от десетки села около Козлуджа пропъпли към спрелите по железничната линия два военни влака, които нямаха вода, и напълни котлите им. Носеха старци, жени и деца - носеха с батлаци, котли и менци - носеха с душите си. Те поставиха стълби по машините чудовища и се катериха по тях високо - над ужаса...

Народна воля беше да освободим Добруджа.

И когато двата влака тръгнаха и когато във вечерните мрачини на 7 септември руската хала се затури и заглъхна далеч на север, един се въззив носеше по тучните поля:

- Победихме! Велик Бог! Победихме, ура!