"През 1930 г А. Иширков пише: „Много е вероятно да е превзета Ловчанската крепост от турците по време на Владиславовия поход в 1444 г.”

Това предположение на Иширков е логично и правдоподобно. Владиславовият поход и битката при Варна през 1444 г. е преломен момент в историята на балканските народи и на османската държава. Всички сили за една антиосманска коалиция вече били хвърлени и всички надежди за разгром на завоевателите били помрачени. Укрепил авторитета и властта си, султанът предприел разправа с подпомагалите християнската армия, а те не били малко. Още при първия поход на Владислав и Хуниади през 1443 г. една голяма българска конна група била използвана за авангард при настъплението от Ниш към София. За нея Б. Цветкова предполага, че се е състояла от ония, „които под една или друга форма участват в помощните корпуси на османската армия”, а това са били именно васалите и привилегированите селища, каквото е бил и гр. Ловеч. При похода през 1444 г. пък масовото движение в подкрепа на сборната християнска армия било толкова голямо, че след разгрома при Варна, за да избегнат гнева на султана, 12 000 българи преминали във Влахия. Стабилизирал властта и авторитета си след победата при Варна Мурад II не се е забавил да ликвидира всички дребни васали и вероятно тогава Ловешката крепост е била обсадена и превзета. До това време на организирана българска съпротива Ловеч не е бил завладян от османците, тъй като е последната задържала се българска крепост, но след тази година на прелом вече не е можел да продължи своето свободно съществувание. Това становище напълно се споделя от Иван Богданов, който пише: „След това събитие (битката при Варна в 1444 г.) централната турска власт прави сериозни изводи за опасностите, които могат да връхлетят върху империята както от запад, така и от изток. Незабавно са ликвидирани оставените под охраната на някои полунезависими господари крепости, като Ловешката например, дето се подвизавал войводата Станко Кусан.” Към това време е склонна да отнесе края на Ловешката крепост и Б. Цветкова, макар че изрично не го назовава."

"В съкратената Османска история, издадена през 1871 г. в Цариград на стр. 91 изрично е записано: “Ловеч, град най- късно превзет от България.” Същото убедено твърди и видният ловчанец Борис Караконовски, събирач на народни песни и предания и придружител на руския картограф Артимонович в пътуванията му из България през 1867 г. Така се приема и от редица изследователи на нашата история, засягали въпроса в съчиненията си, като проф. А. Иширков, проф. Б. Цветкова, Ив. Богданов и др. А. Иширков например като анализира известните му данни за крепостта и района, счита, че „Ловеч и ловешкото войводство” поради пресечения планински терен „били много по-късно завладяни напълно от турците и се намирали във васално положение” към султана. Бистра Цветкова пък като подчертава, че „по бойниците на ловешкото кале дълго не свалят оръжие юнаците на Кусам войвода и напрягат чиличени мишци да съхранят смъртно застрашената си независимост”, изрично заключава: „С окончателното покоряване на свободолюбивия Ловеч изчезнало и последното гнездо на свободен живот”.

Тия изводи кореспондират и с известието на Евлия Челеби, че „при завладяването на тукашните места османците претеглили много мъки и трудности, та от времето на Худавендигяр (Мурад I) дори от Завоевателя (Мехмед II), пет властелина с мъка завладели тези места.”

Дългата съпротива и задържането на крепостта Ловеч след всички останали български крепости може да се обясни както с нейната непристъпност и пресечения терен на района й, така и с гъвкавата политика на нейния владетел, който станал османски васал още след падането на Търново, със задължение да плаща ежегодно данък „от всяко венчило по един лев (бир исланле) и да дава спомагателна войска в случай на война”, но издействал ферман от султан Баязид, с който „животът, имотът и вярата на българите по всичкото войводство” се гарантирали. Султанът в този ранен период от формирането на османския феодализъм имал интерес да прави васали местните владетели и да ги изважда от редиците на неприятелите си, но използвайки затрудненията му, те често се отмятали от него и му създавали „много мъки и трудности” както съобщават за Ловеч Евлия Челеби и Емин Едем Саиди, та се наложило пет султана да бъхтят войски докато завладеят окончателно крепостта и с нея да сложат край на завоеванията на българските земи."